Човекът, който се смее

Човекът, който се смее

 

 

Всеки човек се усмихва и всеки от нас познава поне един, който има най-красивата, най-лъчезарната или може би вечна усмивка. Всички хора са различни, но и всички притежават усмивки – големи, широки, красиви, истински или не – по-важно е, че усмивката е заложена у всеки от нас…

***

 

Мая седеше в парка и преглеждаше любимото си списание за астрономия. Пред очите й преминаваха заглавия с едър шрифт и привличащ цвят: „Животът на Земята е дошъл от Марс”, „Кандидат-колонизатори на Марс”, „Преди четири милиарда години на Марс е имало условия за живот” и така до последната страница. Целият брой бе посветен на Червената планета. Макар да бе любимата планета на Мая още от 10-годишна, когато започна да изучава всичко свързано с нея, днес момичето не беше особено концентрирано. Затвори списанието и хвърли безцелен поглед около себе си. Тогава го видя – момчето, което виждаше навсякъде в продължение на две седмици – в университета, в стола, в общежитията. Имаше чувството, че той е навсякъде. Сега обаче тя можеше да го огледа и прецени по-обстойно.

Той беше обикновен, но това, което й направи впечатление още от първия път, в който го видя, бе усмивката му. И всеки път, щом го засечеше, той бе усмихнат. Но Мая видя и друго. Той само се усмихваше през цялото време. Не говореше с никого, но винаги бе сред хора. А усмивката му сякаш беше запечатана на лицето. Или устните му бяха замръзнали в изкривена форма. Това не беше усмивка от любезност, неудобство или щастие, това беше вечна усмивка. А очите му, те като че ли виждаха неща, които никой друг не можеше или се връщаха някъде назад във времето, в далечни спомени. Очите му – те бяха тъжни, отнесени – не създаваха ни най-малък повод за тази огромна усмивка.

Това успя да разгадае Мая преди компанията му да си тръгне и той с тях. Искаше й се да разбере историята на този човек, беше я заинтригувал до такава степен, че нищо друго нямаше вече значение…

 

***

 

В следващите няколко дни Мая разпита колегите и приятелите си за момчето с вечната усмивка. Повечето не знаеха нищо за него, но тя не се отказа. Засече компанията, с която беше той в парка и отговорите, които получи я изумиха:

– А, онзи лудият ли? Не го познавам.

– Той е идиот, винаги се влачи с нас.

– Кретенът с усмивката ли? Не го познавам.

– Луд е, не се забърквай с него!

– Но той беше с вас, не ви ли говори? – простена отчаяно Мая.

– Не, никога не казва и дума. Само ни слуша и се усмихва. Казвам ти, не е добре. Отначало ме плашеше, но разбрах, че не е опасен. Сигурно дори не разбира какво говорим – каза едно от момичетата.

Това озадачи още повече Мая. Тя знаеше, че има нещо необикновено у този човек. А шестото й чувство й подсказваше, че не е луд, просто никой не го познаваше. Затова тя се зае с тази задача…

 

***

 

В един от слънчевите есенни дни, когато семинарните й занятия приключиха, Мая излезе от факултета и огледа всички пейки. Времето беше приятно и бе причина всички студенти да са навън. На най-крайната пейка го видя – момчето, което търсеше, момчето с вечната усмивка. Седеше сам и наблюдаваше хората около себе си. Мая отиде и седна до него.

– Здравей! – каза тя с усмивка. Той я изгледа с празен поглед, в който Мая забеляза учудване, и продължи да я гледа, но нищо не каза. – Как си? – настоя тя.

Все едно не я чу. Само усмивката му потрепна и в следващия миг той стана и си тръгна. Това съвсем не я смути. През следващите дни при всяко засичане между двамата тя всеки път му се усмихваше. Беше решена да го опознае и да разбере тайната му. Чувстваше се отново на 10 години, когато за първи път откри стария телескоп на тавана. Тогава се почувства свързана с физиката и започна да опознава Слънчевата система. В този миг страстта й към загадките отново се върна. И сега в никакъв случай нямаше да позволи на някаква широка усмивка да я заблуди, както беше заблудила всички останали.

 

***

 

Един ден Мая беше в библиотеката и четеше проучвания за открития метан на Марс. Тогава някой зад гърба й каза:

– Наличието на този нестабилен газ сочи, че в недалечното минало, или дори все още, на повърхността на планетата има механизъм, действащ за отделянето му.

Мая ахна. Обърна се и видя онази огромна усмивка.

– Въпреки това се счита, че газът е с вулканичен произход или е попаднал там при сблъсък с някоя комета – бързо му отговори тя и се усмихна.

– Обичаш астрономията? – запита я той, като не спираше да се усмихва и седна до нея. Мая забеляза, че този път очите му не бяха тъжни и отнесени. Сякаш в тях блещукаше пламъче, което умело бе прикривано от широката усмивка.

– Обожавам я! Още от десетгодишна чета и искам да знам всичко. – Така стояха в библиотеката и разговаряха в продължение на часове за Марс.

– Искаш ли да ти покажа нещо уникално? – попита той. – Да те заведа там, където винаги си мечтала?

– Не можеш – каза Мая, смеейки се, – вече е късно и трябва да се прибирам.           Започна да събира нещата си, но той я хвана за ръка и я погледна. За първи път на лицето му нямаше усмивка, но очите му – те бяха нежни също като усмивката му.

– Позволи ми, моля те, вярвай ми – изрече тихо той. – Прекарай един мой ден с мен и няма да съжаляваш…

 

***

 

Отидоха в парка, в края на града, наближаваше полунощ и нямаше никакви хора. Точно в 00:00 часа силна светлина се появи на небето и нещо започна да идва към Земята. Мая разпозна контурите на космически кораб, какъвто досега само беше виждала на снимки. Корабът се приземи, вратите се отвориха от малки човечета, които казаха:

– Добре дошъл, господарю! – двамата с Мая се качиха. Тя не можеше да повярва какво се случва.

– Господар?! И къде отиваме? – успя само да изрече.

– На моята планета. Червената планета – простичко отговори той. И започна да й разказва какъв е и какъв е бил животът му. – Бях изпратен на Земята, за да разбера повече за човешкия вид, но единственото, което получавам от човеците е разочарование. Ще разбереш по-нататък в пътуването ни защо.

В следващия момент корабът спря и малките човечета отново отвориха вратите. Той слезе, но Мая се поколеба.

– Хайде, не се притеснявай, има достатъчно кислород. Допускаме учените да узнаят само една част от историята на планетата, в противен случай рискуваме Марс да заприлича на Земята – говореше ентусиазирано той, а усмивката му липсваше. Но очите му показваха, че това, за което говори е наистина важно за него и Мая го последва. ― Расата, която живее тук, са тези малки човечета, които ме възприемат за господар. Те видели напредването на Земята и смятнали, че ако заселят тук, на Марс, човеци, ще бъде подпомогнато еволюирането и на тази планета. Всяка сутрин те ме пращат на Земята да изучавам човешкия живот, а вечер ме взимат, за да им разказвам. Отначало се вълнуваха от разказите ми – напредването и израстването на Човека, неговите постижения в технологията, в лекуването на различни болести и упоритостта, с която сте надарени всички човеци. Но после започнаха бавно да се разочароват и се отказаха да създават живот тук. През моите очи те видяха всички войни, всичката смърт, всичката злоба, която е обвила цялото Земно кълбо. Това ще го видиш и ти, когато се върнем на Земята…

Той не спираше да разказва, искаше да я посвети в мисията си, да я присъедини към своята планета. Да покаже, че Човекът всъщност не е толкова лошо същество и че дълбоко у него спи геният, който кара Земята да се върти. Разведе Мая из цялата планета, показа й трите космически апарата, които обикалят Марс и двата марсохода. Мая видя и гейзероподобните потоци, които нарязват повърхността. Обиколиха и Мердианната равнина и той й разкри, че на Марс има вода. А накрая момичето имаше възможността да наблюдава и двете луни – Фобос и Деймос.

– Всичко е толкова красиво! – не спираше да повтаря тя.

– И толкова пусто – накрая отбеляза той. Пред тях отново се появи космическият кораб. – Времето ни тук свърши, трябва да се връщаме на Земята – и те потеглиха…

 

***

 

Когато стигнаха, той пак сложи своята усмивка, а тя ходеше до него и не казваше нищо. Двамата се спираха сред хората и сякаш бяха невидими. Не им говореха, просто слушаха. Този ден Мая се насити на приказки за пари, на интриги, на клюки и лъжи. Разбра колко ограничени и повърхностни всъщност са станали човеците. Как с цялото напредване на технологията и науката повечето са затворени в собствената си рамка. Осъзна, че индивидът сам се ограничава и сам не умее да използва привилегиите, които са му предоставени. В края, когато двамата с усмихнатия човек седнаха настрана, той каза:

– Виждаш ли, когато сме малки, за нас този свят е съвършена картина на изкуството. А страхът е просто абстрактен – той е страх от чудовища и вещици под леглото, нереален враг. Но когато растем, страхът придобива форма – образ на човек. Разбираме, че чудовищата са около нас, че ги виждаме и живеем с тях. Врагът е вече съвсем реален, но вместо да се пазим от него или да се борим с него, ние хората свикваме. Самите ние ставаме на врагове на себе си и на всички около нас. Забравяме за истински важните неща и си усложняваме живота с войни и пари, а това съвсем не е всичко, което ни заобикаля. Забравяме, че заедно не сме просто силни, а могъщи и можем да преобразим света и планетата си. Затова, единственото, което правя, е да се усмихвам на вас земните, защото друго не мога да покажа на вашите заслепени очи. Усмихвам се, но вътрешно всеки път плача, когато чувам какво излиза от устите ви. Вие сте причината и на моята планета да няма живот, защото, макар живите същества да осъществите развитието й, покрай вас тя рискува да бъде заличена или омърсена, каквато е Земята в момента. И защото все пак не можем да кажем на хората да не растат, но не можем и да спрем нито времето, нито страха, който то носи…