Уловено съзнание

Уловено съзнание

 

 

– Тук съм.

Гласът й е сух и песъчлив като безброй речни камъчета стиснати в шепата. Леко завъртам глава и далечният ъгъл постепенно изплува в белия квадрат на неоновата лампа. Бавно, не искам болката да се върне. Тя се крие, ще излезе след малко, а аз ще се престоря на изненадан. Такава е играта. Направила е нещо с гласа си, различен е, някак дрезгав и плътен. Не съм я чувал да говори така досега, но ми харесва, напомня ми за нещо. Трябва да е било приятно, защото в слабините ми разцъфва слаба топлина. Стисвам зъби за ново завъртане, навътре е, все още не я виждам. Движението е мудно и тежко, изтънелият слой от енергия не достига дори за да заболи. Чувам дишането си – съскащи хрипове, но не мога да си позволя да крещя пред жена. Разбирам, че Елза не е истинска жена, поне не в смисъла, който някога влагах, отдавна, когато за пръв път преминах портала. Но да разделям пренаселения с виртуални двойници портал на мъже или жени според това, което те самите желаят, е толкова по-лесно от опитите да разбера от какъв пол е тялото, останало далеч в реалността. А тази даже не разполага с тяло, към което да се върне.

– Харесваш ли премяната ми? – излязла е от тъмното, чака да се съвзема.

Харесвам гласа ти. Думите трепкат на устните ми, но не им позволявам да излязат.

 – За мен винаги си хубава – кротко отговарям.

Всеки ден се повтаря с предходния, само жената от тъмния ъгъл, жената, която стои до леглото ми, е различна – Елза е опитала почти всичко. Тя е Бродник, фикция, чисто съзнание, уловено в енергийния виртуал на Марстаун. Също като мен, разликата е, че аз все още имам тяло, в което да се прибера. Или поне се надявам, че имам. Не харесвам „премените” й, но и няма как да я спра. Понякога не е дори човек, повдига ми се от съществата, в които се преобразява.

– Какво си?

– Отровната Айви – отговаря тя и безразлично повдига рамене. Въпросът за „премяната” вече не я интересува. Все пак се старае да говори по онзи дрезгав и секси начин, забелязала е вълнението ми. Или смята, че така би говорила Отровната Айви, ако беше истинска. Но не е. И Елза не е истинска, макар че Елза би могла да бъде всичко, което поиска. Всичко. Само да продължава да идва при мен.

–  Да позная ли, Кенет е в образ на Батман? – бих се изсмял, ако не болеше толкова. Трогателно е увлечението им по филмовите герои. Тя експериментира с исторически личности, а Кенет предпочита спортисти, но най-често е това – герои от комикси.

Тялто ми е плувнало в пот, а болката става непоносима. Скоро светът ще потъне в червена мъгла и това е добре. Ще мога да си почина.

– Андре? – гласът й е спокоен, всичко се е случвало толкова много пъти …

***

Обичам Марстаун. Кой не би го обичал? Вечният град, съществуващ на границата с реалността, мегаполис, роден от огромния капитал на Best Dreams Inc., но възможен единствено по силата на човешките желания, градът на неограничените възможности, Меката на новите авантюристи, убежище на разбити сърца и надежда за слава на учени. Наистина, Марстаун би могъл да предложи на всекиго по нещо. Какво бихте казали за град, който никога не спи, който не се пренаселва, който не отхвърля, но и не съди, който е огледало за всички човешки фантазии – за явните, разказвани с удоволствие, дори гордост, и за скритите, срамните, ако тук можем да видим осъществени, като само си ги помислим? Този град съществува, този град диша, този град е бордей за безбройните търсачи на силни усещания, но той е и нещо повече – той е и за онези, които искрено желаят да творят бъдеще. Защото Марстаун е портал – портал към виртуалната реалност на Best Dreams Inc. Съвършен свят-вселена, в който съществува пресъздаден до съвършенство виртуален двойник на Марс, с невероятните си космически приключения, с разкопките на древни тайни, с процъфтяващите бизнесимперии, непостижими, невъзможни в действителната реалност, от която бях избягал с такава охота. Свят, който изкушава с чуждоземността си, без при това да изисква да рискуваш безценното си тяло, спящо в безопасност вкъщи. Никога не съм мислил, че някога ще попадна тук, както и никога не съм страдал от изследователски дух, но и кой би могъл да предположи, че моят така внимателно планиран живот ще се срине като картонена кула преди още да навърша тридесет и четири.

Само преди година аз бях Андре Колов, дипломиран с отличие инженер и любящ син на луди по франкофонството родители. Имах приятелка, напълно подходяща за скромния, изпълнен с дребни възходи и падения живот, който възнамерявах да водя, и също толкова силно влюбена в мен, колкото бях и аз в нея. Бях доволен от себе си, от малките си радости и незначителните си дела. И нито за миг не се усъмних, че, за разлика от мене, Анна не е била. Било ли е възможно да се сетя, да предвидя катастрофата? Не знам, болните от рак, жертвите на тежки катастрофи биха казали, и то с основание, че това не е най-страшното нещо, но не бих казал, че в онзи момент, когато животът ми се разпадаше, ме е интересувало наистина какво биха казали болните от рак. Звучи грубо, но аз бях завършен конформист, с вкоравели схващания и, признавам си, склонност към свръхконтрол, граничеща с лека параноя. Някои биха ме нарекли педант. Но в едно съм абсолютно сигурен, в моя грижливо разграфен живот нямаше място за лоши неща. Просто защото така го бях планирал. А какво може да бъде по-лошо от това да те зарежат навръх рождения ти ден? Например, да те зарежат навръх рождения ти ден, но със скъп пръстен в джоба, в очакване да го поднесеш в разгара на партито, да кажем, веднага след като си получил целувката за рождения си  ден? Наистина, може да има и много по-лоши неща, но, питам се, какво би направил някой друг на мое място? Разбира се, всеки ще страда по свой начин и подходите ще бъдат толкова различни, колкото са мъжете – ако един се отдаде на як запой, друг ще се втурне по фусти, а трети най-вероятно ще си организира околосветско пътешествие. Ха, не и аз! Оказа се, че имам невероятен талант да превърна дори една умерено неприятна вечер в повратна точка на живота ми.

Единственото, което се искаше от мен, бе да се прибера, да поближа малко раните си и като всеки, принуден да изкарва с труд насъщния си наемен работник, на сутринта да се явя навреме на работа. Ако бях сторил точно това, всичко щеше да бъде наред. И аз действително се прибрах, но вместо кротко да си ближа раните в компанията на среднощен мач или още по-добре екшън, изпълнен с много престрелки, аз се напих като кирка и пуснах рекламния канал за да зяпам разголените хубавици, предлагащи рендета и сложни системи за боядисване на стени. Best Dreams Inc. бяха платили за половин час рекламно каре и, макар в началото да не разбирах почти нищо, унесен в хипнотизиращия глас на девойката, постепенно информацията достигна съзнанието ми. Беше точно онази промяна, която ми беше нужна, за да стана напълно различен – поне по-различен от скучния тип, когото Анна бе зарязала. Беше нужно само да се обадя и да си платя. Цифрата беше висока, повече, отколкото си бях представял в началото, но си заслужаваше – сигурен бях. Нужен ми беше компютър и интернет, животоподдържаща система с автоматична подмяна на банките, катетър и сложен модул от сензори, които да прикрепя към кожата си за следене на жизнените показатели. Платих абонамент за една година и получих инжекционен пистолет с еднократна доза от нервопарализатора, предизвикващ коматозен гърч, след него съзнанието ми щеше да се отдели от тялото. Получих също и паролите за достъп до виртуалния портал и бях готов да се впусна в най-абсурдното приключение в моя живот. Бързо и ефективно, като да си купиш пакет за кабелна телевизия. Само че не беше кабелна телевизия.

***

– Какво си? – Не ми се говори, днес нишката, която свързва виртуалния портал в централата на Best Dreams Inc. с притихналия компютър вкъщи, ми се вижда по-ефирна и тънка от обикновено. Сякаш всеки миг ще пререже гръдния ми кош, а думите ще се разсеят плоски и непотребни, също като дъха ми – бяла мъглица в здрачния хлад. Спрях да отоплявам, след като енергията ми силно намаля. Човешката проекция, която представлявам тук, не се нуждае от отопление, това е лукс само за ума, не и за тялото, което в убежището ми не съществува.

Елза леко присяда до главата ми. Бих дал всичко, за да мога да я виждам, но не смея да мръдна, нишката ще се скъса всеки момент. Енергията, която минава през мен, не стига да поддържам образа ясен, но не е и нужно, трябва ми само за да копирам човешката си същност, без да мога да се движа. Това място е нещо като възел на пътя към изхода, в Марстаун го виждам като изоставен бункер на петнадесетина километра с марсоход от лабораторията. Минавал съм безброй пъти, дори съм отсядал, докато преминат краткотрайните пясъчни бури. Но все още не знам на какво се дължи прилива на енергия тук, огледах и не видях друг източник, по който би могла да тече. Най-лесно би било да предположа, че е решение на създателите на портала, например убежище за изгубените във виртуала като мен или пък капан за бегълците – бродници като Елза. С подобни необясними явления в портала се сблъсквах често преди и особено в началото, когато всичко ме тревожеше, намирах повечето от тях твърде неприятни. После свикнах. И дори спрях да задавам въпроси.

Тя се премества, съвсем малко, колкото да уловя силуета й. Така е по-добре, въздъхвам и мислите се завръщат, като глутница изгладнели кучета са. Колко ли още ще трябва да чакам? Изгубил съм представа за времето, по мое мнение съм в бункера от два месеца – време, предостатъчно притеснени роднина или приятел да ме потърси в жилището ми в С. и да открие вкочаненото ми тяло, увиснало на пресъхналата система за поддръжка. И никой! И нищо! Отчаянието ме притиска и извръщам глава, Елза не бива да вижда пира на свирепите песове в душата ми. Имам твърде малко енергия, за да бягам и недостатъчно, за да търся друг възел. Не познавам човек, който да е запознат с всички части на Марстаун, в града са изградени безброй допълнителни ръкави, джобове, тунели, каквито в истинския град на Марс не съществуват и това е съвсем естествено, тук желаещите да се заселят са много повече от ентусиастите, получили разрешение да отпътуват за планетата. Е, аз отдавна щях да съм мъртъв, ако не знаех за съществуването на този възел. Старая се да не допускам да ме обсебва мисълта, че може да съм мъртъв. Но, ако аз съм мъртъв, какви са тогава Елза и другите затворници –  неуспелите да се завърнат в телата си? А и кой би се наел да каже кога наистина настъпва смъртта във виртуалната реалност? Призраците в паралелното измерение знаят много, знаят места, откъдето да се хранят с енергия и на практика да съществуват вечно. В моя възел енергията е почти изчерпана.

– Шарлот Бронте. Написала е „Брулени хълмове” – отговаря ми старателно, макар да й е известно, че съм запознат с класиката. Гласът й ме стряска, забравил съм, че е тук.

– Не изглеждаш добре – продължава тя.

Не отговарям, излишно е, чистото съзнание не изпитва емоции. Тя просто е любезна.

– Ще дойдеш ли утре?

Целуни ме, Елза. Казах ли го? Мислите ми са тревожни и тежки, може би сънувам, Елза дори не е тук.

 – Не знам. Предпочитам да съм с Кенет и Дорн, с теб не е така забавно.

Мракът се спуска, ще гледам лицето й, докато пелената размие чертите й в лека златиста мъгла. Няма да чака да се събудя. Никога не чака.

***

В началото всичко беше ново, вълнуващо, изключително. Можех да вървя по широките осветени в ръждивочервено улици или пък да летя над ниските, потънали в пясъчни бури бункери. Просто така, без криле! Можех да обикалям във високите лъскави бизнес сгради без някой да ме спре. Да се заселя в кокетните къщи в предградията, да се затворя в обширните лаборатории и изпитателни центрове или да работя за някоя от безбройните научни колегии, макар никога да не съм бил учен. Това беше виртуалът – мястото, на което всичко е възможно, стига да си платил абонамента си, да знаеш какво ти се прави или къде ти се ходи. Невероятна свобода, която ме опиваше с дни, а после мина време, дните се заредиха еднакви и изтощителни, вълнението избледня и в живота ми се завърна Анна. Тримфуално, отмъстително, сякаш никога не ме е напускал, споменът за нея се спотайваше в ъглите и нощем преследваше сънищата ми. И точно когато копнежът и самотата заплашваха да ме смажат – съвсем като в онази далечна реалност, от която така панически бях избягал – срещнах Елза. Иска ми се да вярвам, че спасението ми – макар да не съм сигурен, че е точно спасение – е било случайно, не се лаская да мисля, че бих се натъкнал на нея в огромния Марстаун, дори ако я бях търсил нарочно. А после подгонен от параноя в усамотението на бункера си спомням, че Елза е Бродник, спомням си, че безсмъртните имат нужда от много играчки, живи играчки като мен – с истински чувства и ненакърнени лимити, за да поддържат интереса им жив и се питам кой взе решението да се укрия в портала – аз или тя? Никога няма да узная, но е по-добре, че не знам. Само така мога да продължа да я обичам, а вече не мога да си представя живота без нея.

Настаняването ми в станцията почти съвпадна с нейната поява. Винаги съм харесвал Марс по време на залез. Платото далеч на запад сякаш плува във виолетово и червено. Широката основа постепенно се разтваря в дълги виещи се отдолу ръждивочервени сенки, докато не увисне над тях – като над придошла река. Спомените ми са груби и неясни, но бих се заклел, че в онази вечер в мрака навън грееше само Фобос, застрашително увиснал над червеното небе. Без малкия Деймос, слабата светлина на другия ми се видя студена и немощна, а и свикнал бях вече – аз, роденият и израсъл под една луна – в нощта ми да светят и двамата блестящи спътници. Мислите ми, без друго тревожни, се блъскаха хаотично в прииждащата през тънкия прозорец тъма, плашеше ме и мълчанието, настанило се в дълбоките сенки и пречупените ъгли на лабораторията, макар че сам бях избрал самотата си. Седях и гледах залеза, докато широките еркерни прозорци не се изпълниха с мрак. Мислех за пропиляното време и унинието ме гризеше – вече не вярвах, че някой е имал полза от престоя ми в портала. Някакъв хлапашки идеализъм ме бе накарал при пристигането си да се запиша за археолог. За известно време, дори ми се струваше, че наистина мога да разкрия тайни. Но изкуственият Марс не отстъпва по нищо на истинския до последното камъче, до най-незначителния артефакт и ако имаше нещо за откриване на планетата, щях да го имам и във виртуала. Време ми беше да се вразумя.

Обмислях неприятно заключение и се опитвах с всички сили да свикна с него, когато изведнъж я видях. Седеше в креслото в най-отдалечения ъгъл на дневната ми, почти невидима сред пълзящите под скосения таван мастилени сенки. Някога в бъдеще, много, много по-късно, но съвсем по същия начин щеше да се появява внезапно, да се крие в сенките и дълго да ме наблюдава от там, недосегаема за мен, защитена от непонятните й човешки чувства. Щеше да се крие и да излиза, увлечена да играе, дори и тогава, когато вече лежах прикован в студения бункер и й се молех да се върне. Това щеше да се случи, да, но в онази вечер, когато за пръв път я видях, не мислех как е влязла в заключения ми дом, нито колко време е стояла там. Просто я гледах без думи… не бях срещал по-невероятно създание. Не помня „премяната” й, нито цвета на роклята, помня само косата – черна и дълга, сплетена в безброй фини плитчици, и очите й – пронизващи, дълбоки, те никога не се промениха, независимо от „премените”.

С Елза се напихме, това щеше да ми се случва често в нейно присъствие. Допадаха й отбрани вина и алкохоли, но никога не предложи да плати, никога не попита за цената, на която ги доставях до склада на лабораторията. Още не знаех, че е Бродник. Пиехме почти всяка нощ, почти до безпаметност. Доставяше ми удоволствие да се навърта край мен и плащах с желание, макар лимитът ми в Best Dreams Inc. да беше ограничен. Тогава не знаех, че съм влюбен. Свикнах да изниква от тъмното. Не й задавах въпроси. Понякога идваше сама, но имаше и случаи, в които водеше други – най-често пъпчив тийнейджър с щръкнали като хилки уши и мъж с уморена уста и тежко провиснали вежди. Младежът се казваше Кенет, беше записал стажантска програма в местния филиал на Червения кръст. Другият се представи като Дорн, дребен чиновник в една от бизнескорпорациите. Харесах и двамата, но исках единствено Елза, може ли някой да ме вини? После? После лимитът ми свърши. Дали съм престанал да я обичам? Не, разбира се. Обичал съм само две жени в живота си и до затварянето ми в бункера искрено вярвах, че любовта ми, макар и различна по проявление и усещане, е била еднакво силна към двете. Сега знам, че съм обичал и мога да обичам единствено Елза. Можех да се върна в реалността или да повикам помощ. Имах необходимите кодове за евакуация, имах и време и енергия за това. Но исках ли го? Това ли беше важното?

***

  – Тук съм.

Гласът й е сух и песъчлив, като отпечатък от длан в червения пясък. Леко завъртам глава към тъмния ъгъл. Крие се, а когато излезе, с нея ще дойде и болката. Елза е фикция, чиста енергия, електрони в гръбнака на виртуалния свят. Марстаун е единственият й шанс да живее. На нея и на другите двама бродници в паралелното измерение.

­­­Какво си? – Боли ме и шепна. Ще се преструвам на изненадан. Такава е играта.

– Мария Кюри – дългата рокля шумоли около бедрата й. – Харесваш ли премяната ми?

– Обичам те, Елза.

Всичко се е случвало толкова много пъти. Какво ще правя, когато енергията ми свърши? Не знам. Къде ще отида после? Също не зная. Знам само, че няма да си тръгна, но трябва да й го кажа сега. Докато още помня кой съм. Докато още мога да обичам.