Странникът

Странникът

 

 

Погледнат отдалеч, странникът не можеше да бъде разпознат. Вървеше бавно, поклащайки се ту на едната, ту на другата страна, загърнат в бял плащ, изтъкан от фосфоресциращи нишки. Държеше ръцете си плътно прибрани към тялото, свити пред корема, сякаш криеше нещо в шепите си. Приближеше ли го някой, щеше да види тебеширено бялото лице, изразяващо абсолютна безчувственост, върху което примигваха от време на време две сиво-сини очи, отнесени в празнотата на околния пейзаж. По средата на високото му чело личеше тъмният белег под формата на обърнат надолу S, което изтъкваше изкуствената природа на непознатия.

Беше пропътувал хиляди километри през технологичната джунгла, наричана от нейните обитатели „Периферията”, простираща се незнайно докъде, непрекъснато разширявана от „отвъдните”, които обитаваха най-външните й пластове. Андроидът вървеше безспирно, без почивка през лабиринта от тунели и наглед безкрайни празни пространства, подминавайки всяко селище, което изникнеше на пътя му като оазис в пустинята.

Не знаеше дали е ден, нито броеше изминалите часове и дни. Вървеше смълчан с прилепнали ръце, скрити под широките ръкави на робата, която се подаваше изпод плаща. Не остаряваше, нито умората успяваше да го пребори. Никой не го закачаше в редките случаи, когато срещнеше друго създание, подобно на него самия.

Най-големият самотник в един самотен свят.

Така минаваше времето, пропито от безгласни мигове на стенеща пустота, когато странникът достигна началото на „Предела” – границата на Периферията. Той застана на една метална издатина, която много напомняше скала, надвиснала над бушуващо море и се вгледа в далечината, където проблясваше лъскава статуя върху тъмно възвишение, заградено от оловна пустиня. Андроидът пое натам, преминавайки през отдавна замряла, подвижна пътека, по която бяха изпопадали от недовършения купол стоманени отломки и железни греди. Прекоси оловното поле и заизкачва хълма, поглеждайки към краката си с разширени очи.

Стъпваше по тъмнозелена трева, която си бе извоювала място сред целия този изкуствен свят.

Пътешественикът застана под голямата статуя на изправено човешко дете, която се издигаше на десетина метра от върха на хълма. Детето бе вдигнало глава, загледано нагоре към дупката в купола, през която се виждаха блещукащите звезди. Вероятно жест от страна на „отвъдните” към отдавна изчезналото човечество… Никой не можеше да каже със сигурност.

Андроидът седна внимателно върху тревата и също вдигна поглед нагоре, впервайки очи в един от кратерите на Луната, която вече се подаваше от едната страна на пролуката. Постоя така известно време, след което извади ръце от ръкавите и постави малкото семе, което стискаше през цялото време в пукнатината до един камък, почти скрит от буйната трева. От джоба на робата си измъкна къс нож, с който преряза бялата кожа на едната с ръка и остави потеклата вода да закапе върху отвора.

Когато приключи, той се изправи, примигвайки срещу земята, след което й обърна гръб, отправяйки се по обратния път към металната издатина. Преди да стъпи върху лентата, андроидът хвърли един последен поглед назад и на лицето му се появи лека усмивка. Въпреки, че човечеството беше отдавна забравено, той бе решил да продължи пътя му към звездите в своето многовековно съществуване, започвайки от там, където хората бяха сгрешили. Бе открил начина, чрез който да постигне това, а именно − като съживи потъпканата природа, отровена безмилостно в миналото.

Фигурата му се скри зад купчините метални отломки, оставяйки зад себе си зеления хълм. Надяваше се скоро да се завърне и да види как на хълма израства сред зелената трева и първото цвете. Имаше цялата вечност пред себе си, зад която проблясваха мечтите на хората.