Пътуване до Елисейските полета

Пътуване до Елисейските полета

 

 

Марс е истински рай.

Рей Бредбъри

 

Верижният всеход влачеше своите колела, които подрънкваха върху камъните с онзи хрущящ звук, който напомня глозгащо кости създание.

Едва приспособените аеробни организми хвърляха измурудено-кехлибарени отблястци по каменистия терен, надиплен и свързан с все още опаления, оръбен от звездочелата вечер небосвод, образувайки хиляди светлосенки на покълнал живот, сграбчен от костеливите ръце на окаменялата смърт.

От време на време лекият повей на скоро синтезираните молекули кислород вдигаше въртопи от залиняли спорангии, които шестваха и танцуваха сред стелещите се могилни ридове, като правещи оброчни свещенодействия стародавни фигури, пренесли своя дух от дъбравите на някогашната Земя.

Именно сред тази набразденост, разпростряла своите оврази, долчинки и котловинни полета чак до сърповидния небосвод, илюминиран от заревото на Фобос и Деймос, си пропряваше път, лъкатушейки между грамадите разхвърляни камъни, автоматизирана композиция, бърза и същевременно бавна, като стичаща се, лавираща капка вода върху стъкло.

На предницата й, лъщяща като проблясващо, воднисто око на одушевено от скверност същество, се мяркаше логото, преплитащо се от десетки унифицирани езици, гласящи едно и също: „Her on express”.

Вътре, покрай холографските табла, които все още за улеснение показваха аналоговите, останали в предишни периоди апарати, потънал в едно от кожените кресла, седеше млад човек, който отмяташе нещо в своя портативен йонизиран компютърен проектор-часовник.

― Остават още два часа до Елисейските полета – оповести автоматичната система с известна доза програмирано пращене и изщракване, което бе заложено, за да се избегне стряскането от страна на персонала.

Мъжът въздъхна, пооправи обгърналата го, създаваща микроклимат тебеширенобяла униформа, погледна отново спретнатата в колонки картотечна информация и се запъти в задната част на превозното средство.

― Има още два часа – промълви той, прокашляйки думите.

От койките, които се стелеха като етажерки до края на вагоните, започнаха да се показват крайници и в крайна сметка заизлизаха хора, понаметнати в тревнозелени болнични мантии.

― Това значи ли да се приготвяме? – попита един старец, редейки думите в хрипливостта на тютюнджийската кашлица.

― Да, по-добре го направете, кой знае, всеходът може да намери по-добър маршрут в тази некартографирана местност и да пристигнем по-рано от очакваното – му отвърна младежът, излизайки от помещението.

Последва малка суматоха, хората заизваждаха от сандъците си облеклото си и започнаха да го обличат, надявайки го като корава отпусната премяна върху плашило.

Щом свършиха, младежът отново влезе, бутайки този път количка, на която бяха наредени на петриеви стъкълца разноцветни хапчета, както и кафени чашки с вода.

― Трябва да изпиете това, ще ви помогне по-добре да се приспособите в Елисейксите полета – каза им той, чупейки пръсти, които леко трепереха от тремор.

Групичката се подчини.

― Хей, момче, наистина ли водопадите са такива, каквито ни ги казаха? – попита една възрастна жена, неуместно усмихвайки се като видял и хубаво, и много лошо човек.

― Разбира се, най-големите, каквито човек някога е виждал… Една пелена от падаща вода, чиито поляризирани частици помагат и на най-тежките душевни болести.

― Това ще да е наистина мястото, което изцелява, както появилата се Богородица е обещала на последните избягали пришълци от старата Земя – каза жената, разридавайки се от болката, която се бе напластила като слоеве в душата й.

― Стига, Ел – смъмриха я останалите с онази обич, която събира отчуждените. – Марс е раят, сред който изградихме новите си градове, сред които няма никаква скръб – заповтаряха те новите закони с онази увереност, която само изгубилите всичко си повтарят ден след ден в изплъзващото се като пясък в шепи ежедневие. – Властите си знаят работата, щом ни пращат там.

― Точно така – прибави и младежът, който нареждаше съдините със сковани, покрити с капчици пот играещи пръсти.

― Не, кажете ми, наистина ли има изход от тази бездна, в която всичко е застинало като кръг? – попита едно момиче, прокарвайки пръсти между късата си, сплъстена коса.

― В Елисейските полета провидението е обещало по нова душа на болните сред тези, които успяха да се спасят. Кой знае, може след някой ден отново да се видим – й отвърна младият човек, изрецитирвайки сякаш казаното.

― Господи, стори това чудо над нас – проплакаха всички, скупчили се като изчезващи и проявяващи се привидения в заника на дните.

Така всеки от групата, омотал се в пристягащите обръчи на онова, което му се бе случило, започваше да говори за онова, което като синапено зрънце таеше в себе си.

Сякаш в един миг всичко течеше по старому и малките надежди, които съставляват душата – работа, дом, семейство, стремежи, проблясваха като посипани звезди – красиви и така близки, върху тъмнеещото се марсианско небе.

И въздишките, от време на време изпускани от по-младите, които кършеха восъчнобелите си ръце, биваха утешавани от по-старите с думите:

― Вие сте деца, ще се оправите.

Композицията маневрираше ли, маневрираше, шмугвайки се като разлазила се стоножка между нагъналите се баири, които гаснеха на фона на залязващото слънце като погребални клади.

По този начин оставаше монотонният звук, който биваше засмукан сякаш в пастта на ненаситно същество.

Мнозина, замаяни от медикаментите, отново си легнаха и в стелещия се здрач останаха само да блещукат очите им като загасващи, маслиненочерни светове.

Младежът, излегнал се пред таблото, от което просветваше само броячът, пиеше чаша след чаша със съмнително съдържание и сякаш цялата Вселена се бе изпълнила с тишина, запълваща като вакуум клечащите като вкочанили се мъртъвци купчини с камъни.

Така изминаха сякаш вечности, отброявани от дишането на болните и младият човек се поизправи, залитайки опипом в приглушената, осветявана от бледи лампи вътрешност на контейнера.

― Време е – каза им той, облизвайки устните си, по които се бяха стекли няколко горчиви капки.

― Слава Господу – зашепнаха хората, придържайки се едни други като немощни призраци. – Най-после ще намерим покой.

Момчето им даде знак и всички излязоха, провирайки се през отворените врати.

― Къде, къде е водопадът? – питаха се те с раздути от вечерния хлад дрехи, като цялата марсианска шир се бе разстлала пред тях като обримчена с нишки люлка.

Така групата измина няколкостотин крачки и в този миг вратите на „Her on express” се затвориха и превозното средство тръгна отново насред нищото.

Хората започнаха да падат един по един като покосени и в рая на Марс нямаше болка, скръб и въздишка.