Новакът

Новакът

 

 

– Не е честно, Аш!

– Така казват глупавите хора, когато се случи нещо, което не им харесва, Кумар – Ашвини Шарма погледна брат си, повдигнала нарисувана вежда.

– Приказваш също като татко.

– Забелязала съм, че в повечето случаи татко се оказва прав – отвърна тя.

– Карат ме да започна едва ли не като новак – Кумар поклати глава.

– Аз загубих няколко ранга от момичетата водачи, когато постъпих в Марсианския отряд. Защо за момчетата скаути да е по-различно?

– Но аз бях скаутът с най-висок ранг в отряда ми в Колката.

Ашвини махна с ръка към оскъдно обзаведеното тясно пространство на дневната, където двамата седяха на малка кушетка.

– В случай че не си забелязал, не се намираме в Колката.

– Аха – въздъхна той. – Аз ли не знам.

В този момент в апартамента влезе доктор Викрам Шарма.

– Какво не знаеш, синко? – попита той вместо поздрав. Също като децата си и всички останали на Марс, Шарма нямаше по тялото си нито един косъм, особеност на правилата за хигиена, които колонистите спазваха, за да предотвратят разпространението на болести. Правилата бяха влезли в сила след края на смъртоносна стафилококова епидемия, която беше обхванала колонията преди около десетина години.

– Не знам дали ще остана в отряда на скаутите.

– Да не би все още да си сърдит, че са те понижили с няколко ранга, а? – попита Шарма.

– Не е чест… – Кумар спря, спомнил си, че това не беше измежду любимите фрази на баща му.

Без да обръща внимание на недовършения отговор на сина си, доктор Шарма се настани на ниската табуретка пред кушетката, където седяха децата му.

– Слушай, синко, аз, също като теб и сестра ти, съм новак на Марс. Имаме много да учим от хората тук – той помълча малко, – и трябва да им благодарим, че имат желание да ни научат.

– За един ден обучение с Ана Константиновна научих за скафандрите повече, отколкото за шестте месеца, които прекарахме в Бизби – прекъсна го Ашвини.

– А обучението за използване на скафандър е умение, което ти помага да оцелееш – потвърди Шарма, ― също като умението да плуваш на Земята.

– Добре де, добре – каза Кумар. – Няма нужда да ми натякваш.

Тримата помълчаха малко. После Ашвини заговори:

– Извадих няколко синтетични пържоли от фризера за вечеря, татко.

– Чудесно! – отвърна Шарма, явно доволен от смяната на темата.

 

********

 

– Мария Родригес – каза младата жена, като протегна ръка към Кумар.

Изненадан, Кумар я пое.

– Аз съм Кумар Шарма, ъ-ъ-ъ, Мария?

– Да, Мария. Кръстена съм на любимата братовчедка на баща си. Испанското ми име е толкова дълго, че никога не би го запомнил, затова по-добре само Мария – отговори тя, като се усмихна широко, докато се ръкуваше с него и оглеждаше с възхищение многобройните нашивки за заслуги и умения върху униформата на Кумар. – Добавиш ли и марсианските си нашивки към тези, които имаш, ще бъдеш скаутът с най-много отличия тук.

– Вероятно – малко неуверено отвърна Кумар.

– Сигурна съм – увери го Мария. – Повечето от новите скаути-колонисти придобиват необходимите умения за по-малко от половин марсианска година [1]. Няма да имаш никакви проблеми.

Кумар се огледа наоколо. Заедно с него и Мария, в големия въздушен шлюз имаше още четирима души и един марсоход. Макар и да се беше запознал с тях, Кумар не можеше да си спомни имената на тримата, а само това на Жасмин, за която си беше помислил, като съдеше по вида й, че може би също е от Индия. Двете бяха момичета, а и четиримата бяха по-малки от него. Знаеше обаче името на командира на скаутския отряд – мистър Уошингтън. Като огледа чертите и цвета на лицето му, Кумар заключи, че той беше от африкански произход.

Марсоходът представляваше цилиндър с овална форма, дълъг около осем метра, с малко стъпало пред вратата отзад, която, както Кумар знаеше, водеше към въздушния шлюз. Корпусът на марсохода беше разположен върху шест огромни гуми, високи близо два и широки един метър. Предната му заоблена част беше покрита с голямо огънато прозрачно стъкло. До марсохода, на стената зад Уошингтън, бяха окачени шест скафандъра, а на пода под всеки от тях имаше шлем.

– В Колката момичетата водачи имат свои собствени занятия, същото се отнася и за момчетата скаути. По-малките – Кумар посочи останалите трима скаути, докато говореше на Мария – също са отделно.

– Колко души живеят в Колката? – попита Мария, като се усмихна отново и повдигна нарисуваните си вежди?

– Около петнайсет милиона, мисля – отговори Кумар.

– А тук сме малко повече от петстотин – каза Мария. – И сме пръснати в седем колонии.

– Знаех това, но изглежда не съм се замислял какво точно означава.

– Тук, в станция „Мъсгрейв”, сме тридесет и четирима – тя замълча. – Не, с теб, Аш и баща ви ставаме тридесет и седем – Тя се засмя. – В деня, когато пристигнахте, населението тук рязко нарасна с десет процента!

– Има ли други скаути в „Мъсгрейв”?

– Не. Като изключим сестра ти, в момента пред теб са всички скаути от местното население.

– И Аш щеше да бъде тук, но днес не се чувства добре.

Мария кимна с разбиране.

– Хайде да облечем скафандрите и да направим проверка – заяви Уошингтън. – Михаил, ти ще си партнираш с Мария, Катя, ти ще си партнираш с мен. Жасмин, ти ще си партнираш с Кумар.

Кумар забеляза, че въпреки източноевропейското му име, лицето на Михаил имаше леко ориенталски черти, а във вените на Катя, чието име също беше източноевропейско, със сигурност течеше частица африканска кръв.

След като свалиха скаутските си униформи, Кумар помогна на Жасмин да пъхне крака в крачолите на скафандъра, чиято външна част приличаше на гащеризон, а после и тя на свой ред му помогна. Те вече бяха облекли вътрешните костюми, които плътно прилепваха към тялото и предпазваха кожата от ниското атмосферно налягане на Марс. Шлемовете им прилягаха плътно към пръстен, който се намираше в горната част на вътрешния костюм, близо до ключицата. Външният скафандър, макар и плътно затворен, нямаше да бъде херметизиран, за да остане гъвкав. Той служеше най-вече като изолация срещу топлина, студ и радиация. Освен това, играеше ролята и на здрава предпазна обвивка на по-тънкия вътрешен костюм.

– Сложете шлемовете – каза Уошингтън, когато всички бяха облекли скафандрите. Щом всички изпълниха нареждането му, той добави:

– Проверка на налягането.

Ушите на Кумар изпукаха, когато налягането в шлема му се повиши с десетина процента.

– Показания, Катя?

Кумар с изненада осъзна, че след като беше надянал шлема, единственият начин да отличава останалите беше с помощта на табелката с името, която всеки носеше. Всички изглеждаха направо еднакви.

– Всички зелени, сър.

– Жасмин?

– Зелени.

– Кумар?

– Зелени, сър – отговори Кумар, като погледна показанията, изписани отвътре върху лявата част на визьора на шлема. Данните за показанията постъпваха от датчици, разположени както по вътрешния костюм, така и по външната част на скафандъра.

– Михаил?

– Зелени като трева, сър.

– Мария?

– Всички зелени.

– Моите също са зелени. А сега всеки да огледа набързо скафандъра на партньора си, за да сте сигурни, че няма проблеми.

Кумар провери скафандъра на Жасмин, а после тя провери неговия. След като приключиха с това, всички влязоха в марсохода през отворената врата на въздушния шлюз в задната му част. Последен влезе Уошингтън, който затвори вратата след себе си.

 

********

 

Кумар седна на пейката, разположена от едната страна на оформения приблизително като цилиндър корпус на марсохода. Жасмин се настани на също такава пейка срещу него. До нея седна Михаил, а Катя седна до Кумар. Седалката на водача се намираше зад арматурно табло и голям огънат лист плексиглас, който служеше за предно стъкло. След като приключиха проверката в големия въздушен шлюз, те бяха влезли в марсохода и свалили шлемовете си. Сега шлемовете бяха окачени на кукички в близост до скаутите, за да могат бързо да бъдат сложени и херметизирани в случай на необходимост.

– Всички ли знаят какво да правят, ако налягането спадне? – извика Уошингтън от седалката на водача отпред. Мария седеше вляво от него.

– Ще започна да плача и да викам мама – с насмешка каза Михаил.

– Много забавно, Михаил – отвърна Уошингтън, докато всички се смееха. – Кумар, можеш ли да обясниш?

– Да, сър. Всеки сам поставя и притяга шлема си, после проверява дали шлемът на приятеля му е поставен и притегнат.

– А защо не трябва първо да помогнете на приятеля си, особено ако той е по-малък? – попита Уошингтън.

– Защото, ако не си сложил шлема и изгубиш съзнание, на никого няма да можеш да помогнеш – отговори Катя.

– Точно така – съгласи се Уошингтън. – Първо се уверете, че вашият собствен скафандър е в ред, а след това можете да проверите скафандъра на приятеля си.

Настъпи мълчание, докато марсоходът пътуваше през Амазонската равнина към пещерата, която след време щеше да се превърне в станция „Терешкова”. Тя се намираше на четирийсетина километра на север от станция „Мъсгрейв”, в източния склон на връх „Колдуел”, наречен на вече покойния ръководител на първата мисия към Марс.

– Откъде си, Жасмин? – попита Кумар.

– Родена съм в станция „Скиапарели”[2], но се преместихме тук, в „Мъсгрейв”, преди три марсиански години.

На Кумар тя изглеждаше на около десет земни години.

– Не, имам предвид откъде е семейството ти?

– От Земята – с леко смутен вид отговори Жасмин.

– От къде на Земята?

– От някакво място там, Европа или Индия, мисля. Защо?

– Приличаш на индийка.

– Но не съм! – възрази тя. – Аз съм от тук.

Кумар се канеше да заговори, когато мисълта му беше прекъсната.

– Кумар? – Мария се обърна с лице към него. Тя не се усмихваше.

Сега дойде ред на Кумар да я погледне смутено.

– Да?

– Нямаме голямо желание да делим хората на групи тук – Очите й искряха. – Разбира се, друго е, ако те сами пожелаят, ала повечето не проявяват такова желание, но тук е нетактично да се задават такива въпроси.

– Но нима човек не трябва да се гордее със своя произход? – попита Кумар. – Аз съм бенгалец и се гордея с това.

– Виж, Кумар, семейството на баща ми е от Тексас, а това на майка ми от Уисконсин – Тя се замисли за миг. – Всичко това е твърде интересно от историческа гледна точка, но само толкова. За мен то не е важно. Аз живея тук, на Марс, цял живот съм живяла тук.

– Мисля, че онова, което Мария иска да каже – прекъсна я Уошингтън, – е, че колонистите на Марс идват от всички кътчета на Земята, от Монголия до Патагония, от Нова Зеландия до Ню Брънзуик и от къде ли не другаде. Правим всичко възможно да не делим хората по раса, религия, етнос, социално положение и тъй нататък. Тези неща водят до твърде големи разногласия и противоречия на Земята.

Тази липса на предразсъдъци се стори невъзможна на Кумар. В деня, когато напусна Земята, един религиозен терорист беше взривил бомба в Мумбай, при което бяха загинали или ранени десетки хора. А подобни събития се случваха почти ежедневно на Земята, винаги предизвиквани от различия, които Уошингтън току-що беше изброил и обявил за маловажни.

– Ето как стоят нещата, Кумар – продължи Уошингтън. – Ние сме твърде малобройни, за да отдаваме значение на различията помежду си. Когато напуснах Земята, аз бях от средната класа, афроамерикански баптист, както и офицер от флотата на Съединените щати и инженер-механик. Да предположим, че се бях сприятелявал само с хора като мен. Щях да бъда твърде самотен, тъй като съм единственият човек на Марс, който е член на всички тези специални малки групи.

– Май разбирам – каза Кумар и като осъзна, че учтиво му обясняват как е обидил Жасмин, се обърна към нея. – Съжалявам, Жасмин.

– Няма нищо, Кумар – отвърна Жасмин със стеснителна усмивка.

– Ти си нов тук и нямаше как да знаеш – съгласи се Уошингтън. – Е, скаути, до „Терешкова” остава по-малко от час.

Докато пътуваха, Кумар се замисли над онова, което му бяха казали и се опита да вмести тази идея сред собствените си възгледи. Не се получи.

– Има ли тигри в Бенгал? – попита след малко Михаил. – Веднъж гледах един стар филм, в който тигър-човекоядец преследваше малко дете по дърво. Мисля, че беше в Индия.

– Повечето са в зоологически градини или в специални паркове, където са защитени – отговори Кумар. – Останали са много малко.

– А ти виждал ли си някога тигър? – попита Катя.

– Само в зоологическата градина – Кумар поклати глава. – Повярвай ми, не би искала да ги видиш по-отблизо. Огромни са, а зъбите и ноктите им са големи колкото твоя скаутски нож.

– Виждала съм зоологическа градина на виртуално видео – намеси се Жасмин. – Имаше змии, зебри, слонове и какво ли не.

– Тук няма животни – заяви Катя.

– Имаме, имаме – побърза да я опровергае Михаил. – В зимната градина на доктор Смайт има червеи, пчели и разни други буболечки.

– Имам предвид истински животни – каза Катя. – Иска ми се да си имам коте.

– Може би след време, Катя – заяви Уошингтън. – А точно сега много внимаваме какво се внася на Марс.

 

********

 

– Ето я „Терешкова” – обяви Мария, като посочи с ръка нещо, което заприлича на Кумар на правоъгълна дупка в склона на планината, издигаща се пред тях. Кумар и останалите скаути се струпаха зад Мария и Уошингтън, за да гледат. Пространството пред дупката беше осеяно с купчини строителни материали. Вляво от входа имаше дълга редица соларни панели, а наблизо бяха паркирани няколко големи строителни робота. На Кумар това приличаше повече на изоставена мина, която беше виждал като дете, отколкото на пещера или на марсианска станция.

– Ще вляза колкото е възможно по-навътре в тунела на заден ход – каза Уошингтън. Когато спря, от входа се подаваше само предната трета на марсохода, а останалите две трети се намираха вътре в планината.

– Сложете шлемовете и проверете екипировката на приятеля си – каза Уошингтън.

Кумар и Жасмин надянаха шлемовете си и всеки провери скафандъра на другия. Всичко беше в ред.

– Аз ще изляза първи и ако всичко е нормално, вие, скаути, ще ме последвате, а Мария ще излезе последна – каза мистър Уошингтън, след което влезе във въздушния шлюз и затвори вътрешната врата.

Процедурата в шлюза продължи около пет минути, а после Кумар чу шума от отварянето на външната врата. Над вътрешната врата започна да примигва червена лампичка, показваща, че външната врата е открехната.

– Всичко е нормално – съобщи мистър Уошингтън по вграденото в скафандъра му радио. – Чакам всички ви тук.

Кумар и останалите скаути минаха през шлюза един след друг и скоро се събраха зад марсохода, на равна площадка във вътрешността на пещерата.

– Надявах се строителните роботи да работят, за да можете вие, скаути, да видите как се изгражда станцията – каза мистър Уошингтън. – Не знам точно защо не работят, но нищо не ни пречи да разгледаме наоколо.

Мистър Уошингтън продължи да говори, докато групата обикаляше голямата пещера и разглеждаше строителното оборудване.

― Точно така изглеждаше и „Мъсгрейв”, когато започнахме да го строим преди около четири марсиански години – обърна се мистър Уошингтън към групата. – Тези пещери ни спестяват доста изкопни дейности и строителни материали. Единственото, което трябва да направим, е да ги уплътним, за да ги херметизираме, да построим въздушен шлюз отпред, като онзи, който роботите оформят тук, и си имаме дом.

Кумар включи двустранния канал за комуникация с Мария, без да изключва приемника за главния канал, за да може да чува мистър Уошингтън.

– Все още се опитвам да проумея онова, което ти и мистър Уошингтън ми казахте, докато пътувахме насам.

– Знам, че не искаше по никакъв начин да обидиш Жасмин с онзи въпрос, Кумар.

– Радвам се да го чуя – каза той, като се усмихна. – Всъщност, ето какво искам да попитам: нима семейният произход и всичко останало не означава нищо тук, на Марс?

– Почти нищо. Тук живеем в режим на постоянно оцеляване – Тя го хвана за ръката, докато говореше и двамата бавно поеха между роботите, паркирани в пещерата. – Обичам Марс, тук съм прекарала целия си живот, но запомни – тук от смъртта те дели само една грешка. Марс е по-опасен от най-гъстата и мрачна джунгла в Африка или в Южна Америка.

– Не съм сигурен каква връзка има това с въпроса ми.

– Исках просто да кажа, че всеки тук трябва да си тежи на мястото, а също и да се грижи за всички останали.

– Разбирам – каза той.

– Нима баща ти, за когото знам че е световноизвестен астрофизик и математик, е извоювал всички тези нашивки по униформата ти за заслуги и умения?

– Не – настръхна Кумар. – Извоювал съм ги сам, всяка една от тях.

– Значи той няма право да твърди, че твоите постижения се дължат на него, както и ти не можеш да твърдиш същото за неговите?

– Не, разбира се, не.

– И двамата ми родители бяха американци, а първите хора, стъпили на луната, също са били американци – В думите й звучеше убеденост. – Това прави ли ме специална по някакъв начин?

– Хм – промърмори Кумар, докато обмисляше отговора си. – Започвам да си мисля, че ти си много специална, но разбирам какво имаш пред вид – Той се усмихна с надеждата, че тя ще долови усмивката му.

– Чичо Род казва, че децата не могат да се перчат с постиженията на родителите си – продължи Мария, сякаш не беше чула комплимента му. – Те сами трябва да постигат всичко.

– Чичо Род? – попита Кумар.

– Полковник Родни Уайзмън – намеси се Уошингтън, който очевидно подслушваше разговора. – Видял си го още в деня на пристигането си. Всички младежи тук го наричат чичо Род.

– Ясно.

Сякаш по даден знак, по радиостанциите в скафандрите им прозвуча предупредителен сигнал, последван от гласа на полковник Уайзмън.

– Тук е Уайзмън от Скиапарели. Съжалявам, че известно време не поддържах връзка с вас, Джордж – каза той, като се обърна към Уошингтън с неговото прозвище. – Имахме проблем в комуникационната система и току-що го отстранихме.

– Защо работата на строителната площадка е спряна, Род?

– Сателитът за ранно оповестяване предупреди за слънчево изригване, което идва насам и ръководителят на обекта изведе роботите в режим на безопасност – Уайзмън замълча. – И точно според Закона на Мърфи, в този момент комуникационната система се повреди и не успяхме да предупредим хората, които се намират извън колониите.

– Разбирам – отговори Уошингтън. – Кога изригването ще стигне до нас?

– След двайсетина минути и по всяка вероятност ще продължи около два часа. Комуникационните сателити ще се изключат и ще минат в режим на безопасност малко преди това. А вие къде точно се намирате?

– Ние сме в безопасност, Род – отговори Уошингтън. – Вътре в „Терешкова” сме, марсоходът също е прибран.

– Чудесно! – каза Уайзмън с очевидно облекчение. – Значи всички, които са извън колонията, вече са в безопасност. Ще се свържа с вас след като бурята отмине.

– Добре, Род, и благодаря! – каза Уошингтън.

– Говориха ни за тези слънчеви изригвания, докато ни обучаваха в Бизби, Аризона – каза Кумар, отново по главния канал. – Как изглежда едно такова изригване?

– Няма кой знае какво за гледане – отговори Мария. – Високоенергийните частици от слънцето са също като онези, които получаваме всеки ден, само че с по-голям заряд.

– И ще умрем ли, ако се намираме на открито? – попита Кумар.

– Не – отвърна Уошингтън, – но количеството облъчване, което ще получиш, ще надвиши максимално допустимата доза, която можеш да получиш през живота си и ще увеличи риска от здравословни проблеми, когато остарееш като мен.

– Става ли дума за облъчване, по-малко е по-добре – заяви Мария. – Същото е като с времето на Земята.

– Как така? – попита Кумар.

– Виждала съм снимки от електрически бури на Земята … – започна Мария.

– В Бенгал имахме доста такива!

– И какво правехте, когато се разразяваше такава буря? – попита Уошингтън.

– Стояхме си вкъщи – отвърна Кумар. – Бяха ми разказали как на една тренировка по футбол в университета на татко в Колката момичетата продължили да играят по време на бурята. Едно от тях било ударено от светкавица.

– И какво станало? – попита Жасмин.

– Издъхнала на място. Три други, които били наблизо, трябвало да бъдат откарани в болница с изгаряния. Родителите на момичето, което починало бяха приятели на татко. Ужасно беше.

– Е, ние постъпваме по същия начин по време на тези бури – каза Уошингтън. – И тъй като вътре сме в безопасност, предлагам да разгледаме пещерата.

Пещерата отвъд работната площадка около входа се простираше на около петдесетина метра навътре в планината, преди да свърши. Според Кумар тя беше широка десетина метра и висока седем или осем. Подът й беше сравнително равен.

– В място с тези размери можем да изградим двуетажно обиталище – отбеляза Уошингтън, докато вървяха към задната част. – Подът е изравнен от строителните роботи, за да могат по-лесно да се движат и да оформят скалата отвътре.

Най-после стигнаха до края и след малко Уошингтън каза:

– Хайде да се върнем и да разгледаме строителните роботи.

Групата се върна обратно до предната част на пещерата, където беше паркирано оборудването и повечето от работата беше свършена. Жасмин, очевидно специалист в роботиката, разглеждаше механизма на един от по-малките спомагателни роботи, когато очите на Кумар доловиха движение близо до тавана на пещерата. Докато се обърне, за да види по-добре, отгоре, като в забавен кадър, върху пода и Уошингтън се посипаха камъни. За щастие, останалите скаути бяха далеч от падащите камъни.

 

********

 

Прахът от свлачището се слегна за секунди и всички видяха, че кракът на Уошингтън беше пострадал. До него лежеше голям камък с остри ръбове. Уошингтън държеше бедрото си с две ръце. От начина, по който клатеше тялото си, Кумар разбра, че изпитва силна болка.

– Всички да проверят целостта на скафандрите си! – чу Кумар заповедта на Мария. – Докладвайте, щом извикам името ви.

– Катя.

– Няма утечки, Мария.

– Михаил.

– Няма проблеми.

– Жасмин.

– Всичко е наред.

– Кумар.

– Всички показания са нормални, Мария.

– Моят е наред. Сега ще проверя и този на мистър Уошингтън.

Тъй като беше виждал подобно нараняване преди две земни години по време на поход в Бенгал, съдейки по неестествено изкривения в горната част крак, Кумар разбра, че бедрото на Уошингтън е счупено.

– Скафандърът ми е наред, Мария – стиснал зъби, каза Уошингтън. – Мисля, че острият ръб на камъка, който ме удари, проби дупчица в крачола на панталона, но той се самозапечати. Мисля, че кракът ми е счупен. Боли ме ужасно.

Кумар провери скафандрите на по-малките скаути, докато Мария огледа крака на Уошингтън.

– Какво ще правим сега, Кумар? – попита Михаил.

– Ще шинираме крака на мистър Уошингтън и щом бурята отмине, ще се върнем в „Скиапарели” – отвърна той, като се опитваше думите му да звучат уверено.

– Точно така – потвърди Мария. – Полковник Уайзмън каза, че изригването ще продължи само около два часа, а с него разговаряхме преди почти час.

– Кумар – каза Уошингтън. Изглежда му беше трудно да говори. – В скаутската ти характеристика пише, че си оказвал първа помощ при подобно на моето нараняване.

– Да, сър – отговори Кумар. – Бяхме на палатки, когато един скаут падна и си счупи бедрото. Изглеждаше много подобно на вашето, мистър Уошингтън.

– Мислиш ли, че можеш да го направиш отново?

– Абсолютно, сър! – Кумар се опита да покаже увереност, каквато не изпитваше.

– Чудесно. Моля те, направи го.

Кумар приближи към Уошингтън. Мария се беше навела над счупения му крак.

– В марсохода има шина, нали, Мария? – попита той.

– Да, в комплекта за първа помощ – отвърна тя.

– Ще наместя крака му, за да облекча болката, ако донесеш шината от марсохода – предложи Кумар.

– Чудесно – отговори Мария. – Виждала съм снимки, но никога не съм го правила на практика.

– Аз само помагах – обясни Кумар. – Но съм сигурен какво трябва да се направи.

Докато говореше, Кумар се намести до краката на Уошингтън. Мария се отправи към вратата към въздушния шлюз на марсохода, а останалите скаути ги наблюдаваха. Като плъзна краката си напред, той внимателно постави дясното си стъпало в чатала на Уошингтън и положи прасеца на ранения крак върху лявото си бедро. Уошингтън изпъшка. После, като хвана здраво крака на Уошингтън точно над коляното, той го дръпна към себе си.

– Кажете ми, когато болката намалее, сър – обърна се към него Кумар.

Докато гледаше как бедрото се изправя, Уошингтън изстена от болка, а после каза:

– Ето! О, чувствам се много по-добре. Благодаря ти!

Кумар се опита да държи крака неподвижен, докато чакаше завръщането на Мария от марсохода.

– Ще се оправи ли мистър Уошингтън? – попита Катя.

– Разбира се – отвърна Кумар. – Момичето, което си счупи крака в Бенгал, само след няколко месеца вървеше така, сякаш нищо не се е случило.

– Какво е месец? – попита Жасмин.

– Ами, нещо като седмица – отвърна Михаил.

– А какво е седмица? – попита Катя.

– Тихо! Изкомандва Мария по радиото, вградено в скафандъра й. – Току-що влязох през шлюза и вземам комплекта за първа помощ.

– Ако си спомням инструктажа, който ни проведе д-р Свобода, в него трябва да има шина – каза Кумар.

– Смятам да донеса целия комплект в случай, че ни потрябва и нещо друго.

– Добра идея – съгласи се Кумар.

– Как е бурята? – немощно попита Уошингтън.

– Бронята на марсохода е нажежена, а стрелката на уреда за измерване на радиацията отвън е в червената зона, очевидно е, че все още не е отслабнала – отговори Мария.

– Побързай с шината, Мария – каза Кумар.

– Тъкмо влизам във въздушния шлюз. Пристигам след малко.

Гърбът и ръцете на Кумар бяха започнали да се изморяват от непрестанното усилие да не позволи мощните мускули на бедрото на Уошингтън да се свият и да забият краищата на счупената кост в плътта му. След, както се стори на Кумар, цяла вечност, Мария се появи с комплекта за първа помощ.

– Така – каза Мария, докато разопаковаше комплекта, коленичила край Уошингтън. – Ето я шината. – Тя постави плоско правоъгълно парче дебел, подобен на брезент плат на земята. Парчето плат беше с размери трийсет на петдесет сантиметра. – Какво ще правим сега?

– Пъхни шината под крака му, така че дългата й страна да бъде перпендикулярна на него – каза Кумар. – Гледай от двете страни на крака да има еднаква дължина от шината.

Мария направи онова, което Кумар й обясни.

– Готово – обяви тя.

– Сега увий шината около крака му колкото е възможно по-равномерно и я пристегни здраво с лепенките от двете страни на плата.

Мария започна да следва указанията му, а Кумар събра последни сили и се обърна към Уошингтън:

– Кажете ми кога ще бъде най-добре, сър.

– Ще ти кажа – тихо отговори той.

Кумар усили опъна върху крака на Уошингтън, докато чу:

– Ето, така е добре, Кумар.

– Притегни шината за последен път, Мария и после закопчей ремъците – каза Кумар, стиснал зъби, докато опъваше.

Мария бързо стегна шината още по-здраво от преди, като отново я затегна с лепенките, а после закопча трите ремъка, пришити към шината, които обхванаха самата шина и крака. След минута беше готова.

– А сега надуй шината – каза Кумар.

Мария дръпна червената тапа отстрани на шината и десетки малки мехурчета, пълни с въздух, вградени в тъканта, изпуснаха съдържанието си, а шината се втвърди. Кумар бавно пусна крака на Уошингтън.

– Как се чувствате сега, сър?

– Болката все още е силна, но съм много по-добре, благодаря.

– В марсохода има носилка, Кумар – каза Мария. – Ако разхерметизирам кабината, можем да отворим двете врати и по този начин да го внесем вътре.

– Колко време ще отнеме това? – попита Кумар.

– Може би петнайсет или най-много двайсет минути.

– Идеята е добра – заяви Уошингтън, с все още слаб глас. – С този крак няма как да вървя.

Мария бързо отиде до марсохода и задейства въздушния шлюз.

– Изпомпвам въздуха от кабината в резервоарите – каза тя след около пет минути. Останалите скаути се бяха скупчили около Уошингтън и Кумар, докато чакаха. – Намерих носилката и ще я донеса – допълни тя след малко.

Наложи се да почакат още няколко минути.

– Показанията на уреда за измерване на радиацията отвън са паднали в жълтата зона и продължават бързо да падат – каза Мария. – Изглежда, бурята е отминала.

Изминаха още няколко минути.

– Така, налягането в кабината е паднало до около пет процента от нормалното, но повече не мога да го сваля, затова, щом отворя вратата, ще се получи въздушна вълна. Стойте по-далеч!

Кумар и останалите бяха вперили погледи във вратата на въздушния шлюз, когато тя внезапно отхвръкна настрани и от отвора се появи облак от, както се стори на Кумар, сняг.

– Това бяло вещество е просто кондензирала се и замръзнала водна пара от остатъчния въздух в кабината – каза мистър Уошингтън. – Като следите от кондензация, които остават след реактивен самолет.

– Какво е реактивен самолет? – попита Катя.

– По-късно ще ти обясня и ще ти покажа снимки, Катя – обеща Кумар.

Мария се появи на вратата със сгъната носилка в ръка и само след няколко минути скаутите вече бяха поставили мистър Уошингтън върху нея. Мария и Кумар внимателно го пренесоха през тясната врата на въздушния шлюз, а после го положиха върху дългата седалка вдясно. Останалите скаути също влязоха вътре и след като Кумар затвори плътно вратата на въздушния шлюз, Мария започна да херметизира кабината и да извършва проверките от предстартовия контролен списък на марсохода. След като налягането в кабината се нормализира, всички свалиха шлемовете си, а Кумар свали шлема на Уошингтън.

 

********

 

На връщане към станция „Мъсгрейв” Мария управляваше марсохода, а Кумар, коленичил до мистър Уошингтън, се грижеше за него. След като свали шлема му, Уошингтън взе таблетка морфин от комплекта за първа помощ. След няколко минути той явно се почувства по-добре. Мария беше настанила отпред до себе си Михаил, за да не направи някоя пакост, а Жасмин и Катя седяха на седалката срещу онази, на която лежеше мистър Уошингтън. И двете бяха добили тревожен вид, явно притеснени за него.

– Боли ли ви все още кракът? – попита Кумар.

– Да, но благодарение на теб и Мария, много по-малко от преди.

– Мария казва, че трябва да пристигнем в „Мъсгрейв” след няколко часа.

– Значи ще пристигнем тогава – Уошингтън замълча за момент, а после продължи. – Вие, скаути, свършихте чудесна работа в пещерата. Благодаря!

– Радвам се, че можахме да помогнем – отвърна Кумар, като се изчерви.

– Усетих, докато разговаряхме по-рано днес, че се чувстваш не съвсем на мястото си тук – каза Уошингтън, като стисна ръката му. – Недей. Това вече е твоят дом и ние наистина се радваме, че си тук с нас.

Кумар огледа присъстващите в марсохода – Мария и Михаил, Жасмин и Катя и накрая Уошингтън, и осъзна, че това е истина.

______________________________________________

[1](Бележка на преводача: 1 марсианска година = 667 земни дни)

[2] (Бележка на преводача: Станцията носи името на италианския астроном Джовани Скиапарели (1835 – 1910), известен с наблюденията си на планетата Марс.)