Един недоизживян живот

Един недоизживян живот

 

 

 

Не успях да стигна до единственото абсолютно нещо в нашия живот – смъртта. Умрях, но не съвсем, сякаш нещо все още ме придържа към живота. Може би причината са невероятните ми спомени за експедицията, непрекъснатият страх, който се бе вселил в мен и все още ме е обсебил изцяло. Мога да си давам равносметка за живота… Все пак главната е “Експедиция 27”. Другите, които бяха с мен, ги няма… Аз съм последният… И като че ли ще трябва първо да се изповядам мислено и тогава… Или и това няма да стане? Хаос!

Беше 2011 г. Нямаше тълпи изпращачи, освен автоматичните роботи, които имаха задължението да наблюдават излитането ни, но дори и те бяха скрити вътре в зданието, вече съм забравил името му, толкова години изминаха оттогава, но съм запомнил ужасната гледка. Голият космодрум ни се усмихваше зловещо. Очаквахме всеки момент космическия кораб с 27-те души на борда да поеме към целта. Трябваше да достигнем до новооткрития звезден куп “Аз”.Странно, но той просто непрекъснато сменяше гравитационните си характеристики. При различна видимост се отчитаха различни данни. Това трябваше да изясни нашата експедиция. “Изпращането”, или по-скоро впечатлението от него, отстъпи място на очакването да се случи нещо необичайно. Никой не предполагаше колко злощастна ще бъде съдбата на всички ни. Аз бях навигатор… Казвам бях, защото при сегашното ми състояние това едва ли означава нещо. Всички трескаво се приготвяха да видят нещо, което противно на всякакви физични, астрономични и каквито там трябва закони, си съществуваше и будеше интерес… Паметта ми отслабва, започвам да забравям функциите, които изпълнявах, и уменията, придобити от мен през целия ми живот, но да побързам…

Носталгия!?… Да, в един момент на безумно отчаяние /всички бяха убедени, че този полет ще излъже очакванията ни/, всеки мислеше за Земята, като общо понятие или за близките, които не ще ни видят никога вече. Та когато ние се върнем, ако се върнем, нас ще ни посрещнат внуците на нашите правнуци! Всеки по своему се бе примирил със съдбата си, но никой не искаше жертвата да се окаже празна химера. И пак никой не ни разубеди да тръгнем. Не съжалявам, но не одобрявам последствията и причините звездното семейство “Аз” завинаги да изчезне от нашите звездни карти като място, годно за живот. Аз – местоимение, разкриващо свойството на човешкия характер да бъде трудно разбиран, а иначе най-обикновено съкращение на Аномални Звезди…

Та значи, на кораба бе дошла на гости носталгията. Скоро и това премина. Колективът ни сякаш се сплоти още повече пред неизвестностите, които ни очакваха. На шега се раждаха множество хипотези, но нито една, макар и неволно, не се приближаваше към това, което се случи впоследствие. Странните звезди от ден на ден увеличаваха яркостта си и на мен ми се струваше, че и те се приближават към нас /толкова невероятни бяха излъчванията /. За нещастие съм бил почти прав…

Спомням си като да беше вчера. Оказа се, че това, което бяхме взели за част от звездния куп, бе космически кораб с гигантски мащаби, нещо като планета в умален вид, излъчваща ярка светлина, която ту отслабваше, ту се увеличаваше и притежаваше необичайно силна светлина, отразена от истинските звезди наоколо. Разбра се, че корабът бе изработен от странна сплав, направен на няколко нива, където, според нашите изчисления, можеше да се побере голяма част от човечеството, стига да поиска, разбира се. Нашият кораб замря в пространството… Всеки от нас изживяваше бъдещите си впечатления по свой начин. Правеха се опити за първия контакт… с “хората от планетата Соле” – слънце на италиански, просто това беше първото ни хрумване… Соляните отначало не отговаряха на нашите опити, а че вътре имаше признаци на живот, всички бяхме убедени заради лекото отдалечаване на този кораб от нас и по появата на нещо като изследователски сонди, опулили срещу нас „ей такива очи”… След едно денонощие напразни усилия от наша страна и изучаване от тяхна, върху повърхността на кораба започнаха да се появяват различни светлинки и най-накрая се установи контакт. Той стана посредством използването на нещо като морз от соляните и свръхмощен електронен лингвист от наша страна. Имаше и някои различия и трудности, но ние бяхме търпеливи. Не предполагахме за трагедията, сполетяла соляните.

„… Драги земляни, не се опитвайте да скъсявате разстоянието между нас, което в дадената ситуация дори е прекалено опасно. Не правете опити да кацате на нашата планета. Нещастието, което ни връхлетя, е отпреди хиляда години, според ваша мерна гледна точка. Можем и да грешим, но излъчването, което сте видели отпреди толкова земни години, е било породено от нашия кораб… Когато той се отделял от планетата ни, се разбрало, че това не е трябвало да става, защото ще се получи взрив, който ще бъде пагубен за живота на планетата ни. Но е било твърде късно и нашето излитане се е оказало злополучно за дедите ни… Да, ние сме потомци на онези, които са били в кораба по онова време, всички сме изродени вече, радиацията достигна и дотук след толкова столетия, мутацията ни вече не позволява да работим нормално с пултовете за управление и да се препитаваме нормално. Евентуалното ни потомство също би било обречено на още по-голямо израждане. Всичко това е станало, докато сме били на постоянна орбита около нашата планета като изкуствен спътник. Какво се е случило на “Соле”/пак както я наричате вие/ ние не знаем. Връзката е изгубена още при експлозията, а на борда от едно голямо количество останахме едва неколцина… същества, защото вече нямаме никакъв нормален вид. Не се доближавайте, това ще ви попречи да се върнете на Земята, без да занесете от нашата радиация. Учените от нашия кораб изчислиха, че не е достатъчно сигурно разстоянието на което се намирате от нас. Относно предстоящи взрив― така решихме, няма смисъл вече от нашето пребиваване тук. Не се притеснявайте за нас, ние знаехме, че един ден от нас няма да остане и следа. Нашата звездна система ще си възвърне предишният вид и на Земята едва ли ще ни забелязвате. Не слизайте на планетата ни, не търсете мутирали видове, това е доста опасно. Всеки момент ще се взривим, няма да ви кажем кои сме били, какво сме могли… това не е от егоизъм, просто всичко ни доведе до гибел, а ние искаме да…“

Настъпи ослепителна експлозия… Сбогом, илюзии, довиждане, открития… “Гръм и мълнии!” , излезе от устата на капитана, един от любимите му изрази. Страшно ни беше така: “увиснали” сами в пространството, съвсем наблизо до загиваща цивилизация, за която не знаем почти нищо. Тъжно ни бе, че изпускаме така ценна информация и един евентуален звезден приятел в лицето на соляните. Аз бях против да си тръгваме и исках, дори настоявах, да останем до края на зловещото “загиване” на соляните. Възникнаха предложения, въпреки забраната, да посетим Соле в близките два дена след взрива. Макар и да се опитвах вече да ги възпра, те бяха мнозинство и един ден,/ или една нощ ,не зная/ 17 от нас слязоха на планетата. С мен останаха единствените 3 жени на борда и още шестима членове на екипажа….

В този състав потеглихме към Земята. 17-те загинаха. Узнахме само, че атмосферата не била опасна, че има оцелели безмозъчни същества, естествено ― мутирали, и че съществува необикновена растителност… На третия ден от тях нямаше и звук. Оказа се, че аз съм прав. Радиацията въздейства не само върху жизненото състояние, но и върху мозъчната дейност. Нещастни си тръгнахме, събитията трябваше да бъдат занесени до Земята, а и ни оставаха много години път до дома….

Оттогава изпитвам този страх, страхът, че съм виновен. Дълго време за мен всичко минаваше като насън. От десетте човека на кораба останаха само четирима. С останалите шест се случиха непоправими неща. Трима от тях имаха вземане-даване с растителните пратки от Соле, които преди изчезването си другите бяха прехвърлили на кораба. Явно въпреки уж „сигурното” им пакетиране, сме се заразили. Останалите трима загинаха … различни мозъчни … увреждания …

***

Бе ни предоставен един анонимен спомен на умиращ човек. Странното е, че нищо повече не се знае за “Експедиция – 27”. Малкото оцелели бяха преминали карантинния срок, а и на Земята нямаше новопоявили се болести. Четвъртият оцелял беше умиращ. Безброй уреди бяха включени към мозъка му, опитвайки се напразно да открият какво точно му се случва. И ето аз /журналист съм/, като познат на главния лекар, присъствах на това необикновено активизиране на мозъка. Един покойник да си спомня нещо. До колко е бил покойник, това не знам, при все че сърцето му не функционираше, само мозъкът… Изглежда тук има пръст причината за гибелта на останалите…

Имена избягвам, подробности ― също. Нека споменът на един от нашите предшественици си остане анонимен, та нали той, споменът, бе направо изтръгнат от него.

За нас това е разказ, за него ― един недоизживян живот.

30.07.2128 година