Да откраднеш спомен

Да откраднеш спомен

 

 

 

Беше изминал първият етап от проекта Марс-1, стартирал през далечната 2023-та земна година и свързан със създаването на човешка колония на Червената планета. Проблемите се бяха оказали повече от нормативно допустимите, което бе наложило преминаване към План Б, а след това и към два спешни, допълнително разработени плана. Сътресенията бяха достигнали до най-високите управленчески нива в Конфедерацията. Ръководителят на проекта, д-р Минковски, след последователно сформиране на екипи от експерти за справяне с извънредни ситуации, бе възложил трудната задача на Командир Планк. Цел – овладяване и влияние върху личностните и поведенчески симптоми на земляните. Командир Планк не беше случаен в Базата. Блестящите му постижения на учен в области като Интенционалност, М-теория, Глобална кохерентност на човешкия ум и др., му осигуряваха уважение и доверие от страна на ръководството. А и той не пестеше сили и интелект. Всички го познаваха като безусловно отдаден на проекта. Годините, прекарани в обмен, анализ и преобразуване на информация, прогнози, разработки, бяха изострили чертите на лицето му. Същевременно бяха смекчили импулсивността му и натрупали безценен опит. Последните резултати показваха криви, близки до нормалните. Иначе казано, Командир Планк беше постигнал контрол над протичащите процеси. Затова и холограмата на Главния (както наричаха д-р Минковски) се появяваше по-рядко в кабинета му през обичайните работни часове.

 

***

Часовникът показваше почти девет сутринта. Силвия белеше праскова над мивката. Не бях решил какво ще правя през деня, затова скучаех над вестника и чаках кафето ми да изстине.

– Цял ден ли ще мързелуваш? – Силвия се обърна, а прасковата се изплъзна от ръцете й. Падна на плочките, остави сочен отпечатък и се търкулна под масата. Мелда се надигна бавно и се насочи към прасковата. Захапа я и се изнесе на балкона. Мелда е кучето ми. По-точно кучето на Силвия. Всъщност и аз не знам чие е точно. Един ден Силвия го донесе, връчи ми го и заяви, че това е подаръкът за рождения ми ден.

– Но дотогава има още половин година – запротестирах.

– Все едно. Ако се случи да не съм тук, няма да си без подарък. Името й е Мелъди. Може да й казваш Мелда.

И така.

– Моля те, почисти след мен. Закъснявам – звънливият глас прекъсна мислите ми. Последва дяволито намигване, придружено с ароматно движение на въздуха. Докато се опитвах да намеря къде точно в спомените си бях се върнал, вратата се хлопна и  токчетата на Силвия вече отброяваха стъпалата надолу. Не вземаше асансьор.

Силвия учеше Дизайн и от време на време идваше да оправя апартамента ми. Харесвах я. Внасяше настроение в стаите, в дните и изобщо в начина, по който възприемах околните. Бях приключил една връзка и тази нейна непринуденост ми идваше като мехлем за душевни рани. Напуснах работа, вкиснах се, опитвах се да живея сам. Открих я по обява. Обадих се без каквито и да било очаквания и я наех веднага. Веднага след първите й пет изречения. Не се пазари за заплащането.

– Колкото прецениш.

И ми хвърли една шлифована филмова усмивка. Тогава. Понякога и сега. Как така се получи, че в стремежа си да избягам от всичко и от всички, се сдобих с куче и домашна помощница. Щеше да ми бъде трудно да се измъкна. Съдбата имаше планове за мен и доброжелателно пишеше сценарий, без да ме пита искам ли главната роля.

 

***

Базата разполагаше с огромна библиотека, където в отделни файлове се пазеха също и архивирани спомени на земни жители. Информацията беше класифицирана и секретна и достъпът до нея беше строго ограничен. По мнението на някои специалисти тя беше изключително ценна.

 

***

 

Командир Планк свали очилата и разтърка слепоочията си. Усети пръстите си подути. Винаги се получаваше така. При обработка на информация от далечното минало тялото му реагираше, оказвайки съпротива със всяка своя част. Не беше споделил с никого. Явно започваше да остарява. Да, това беше. Когато преминеха към втория етап на Марс-1, беше много вероятно да му предложат ветеранско място. Не биваше да мисли за това. По-важно беше, че беше открил информация, която в количествено и качествено отношение покриваше изискванията за компенсация на пробивите в емоционалните бариери на земляните. Поредният успех. Беше прегледал файловете много пъти. Технически нямаше забележки към тях. Прилагаха се успешно. Това, което променяше сърдечния му ритъм и водеше до възникване на екстрасистоли, беше усещането за нещо познато. Не знаеше на кого са принадлежали тези спомени и не беше сигурен дали съществува възможност да открие източника.

 

***

След дългия ден Командир Планк най-после остана сам в кабинета си. Трябваше да направи само още няколко корекции по доклада за утре. Според Инструкциите за безопасна работа му се полагаха два часа почивка. Обикновено за това време си избираше сън и оставяше системите в стенд-бай режим. Но не и този път. Както никога досега си беше позволил да изнесе архивиран спомен от библиотеката на Базата. Смяташе да заимства информацията, което си беше един вид кражба. След толкова години упорит труд заслужаваше нещо различно. Пое си въздух и се приготви за трансфер на информацията в персоналния си мозъчен архив. След секунди щеше да притежава спомен за млада жена, куче и праскова. Знаеше значението на тези думи, макар да бяха от друго място и време. Оставаше му да намери значението на думата „щастие“, която осъществяваше връзката между другите три. При първа възможност щеше да го направи. Утре. Зачака отговора на системата за трансфер. Съобщението след задължителните звуков и светлинен сигнал гласеше: FILE ALREADY EXISTS.