Несмутени от нищо фотоните

Несмутени от нищо, фотоните

се стрелкат в хаос край мен,

докато се въртя неспокойно в леглото,

с надежда да дойде новият ден.

 

Някъде в тъмното се сблъскват галактики,

изчезват в себе си черни слънца,

а през прозореца наднича Луната

зад перде от стара, протрита басма.

 

Свободата да бъда различна

е вече трудно да оценя.

Ти каза “никога” ― това е всичко,

за което мога да мисля сега,

 

а искам да мисля за онези пространства,

които не мога да доближа,

но сърцето ме връща обратно към утрото

и ме изпълва с тиха тъга.

 

Простото “не” ме е свързало здраво

със Земята, на която си ти,

а душата ми иска пак да е скитница,

както някога, преди да се появиш.

 

Но слънцата са там… и фотоните ―

това, над което нямаш никаква власт.

Те имат достатъчно време да чакат

кога отново ще се върна при тях.