Марсиански дневници: Битие

Марсиански дневници: Битие

(поема)

 

 

 

Синята угарка на зората

се запалва

върху пясъка, по пясъка, през пясъчния

въздух.

 

Сол 1025-и

от Началото.

 

Сутрешните ветрове излизат.

В писъците им долавям

птичи песни,

косове задаващи напевно

реторичните си питания за живота.

 

Птичи песни

от градината на село,

от планетата, където имаше села,

където птиците възпяваха живота

и където хора стреляха по птиците –

по дроздовете,

по фазаните,

по дроплите,

по чучулигите, в сърцата на авлигите

премерваха се хората,

и себе си измерваха

по пръските от кръв.

 

А когато птиците изчезваха наесен,

или нямаше достойни за отстрел сърца,

и хорските сърца достойни бяха само за отстрел,

за нищо друго,

хората се мереха в сърцата си,

един на друг в сърцата

и това им стигаше.

 

***

 

Пладне е. Пресичам сам Утопия Планиция

и розовият пясък между черните скали

свисти,

приплъзват се една връз друга песъчинките

и пеят,

и тъгата е дошла и обладала Марс чрез хората,

и призракът на меланхолията и носталгията,

и хтоническите сили

са се приземили с хората.

Донесли сме ги

в малките пандорени кутии, подредени вляво под ребрата.

 

Сякаш боговете – тези съвършени паразити – се пренасят с нас,

и пеят с гласове на птици,

бъркат из ума ми,

търсят, търсят, търсят.

 

***

 

Марс е нашата възможност да започнем отначало

и на чисто,

нашата възможност да издигнем пак и до върха

спиралите на Вавилон

у ново, ничие небе.

Да посадим сами дървото на живота,

и на неговите клони да увисне нова люлка.

 

Марс е вторият ни шанс,

каквото сме научили от черните хилядолетия,

от Пруст, Иккю и Микеланджело,

сега е най-доброто време то да се развие.

 

Знам, че всеки бог е грешен,

обяснявайки света отгоре

и осъждайки света отгоре.

 

Знам, че всяка съществуваща посока

е погрешна,

щом тя води,

щом успива дързостта

и щом предлага отговори наготово.

 

 

Фобос преминава

пред оскъдното и умалено слънце

в жълтото като влечугово око небе,

37 секунди леко помрачение,

но и не е нужно повече.

 

***

 

Реголитната земя тук никога не е вкусвала човешка кръв,

никога не е поглъщала мъртвия плод на

унищожителна война,

никога не е била изнасилвана да следва нечии закони,

да стои мирно,

никога не е внимавала да не убие с потрепването си

един милион души,

никога не е раждала цвете,

никога не е погубвала цвете,

никога не е била завземана,

ничии пети не са я тъпкали в бега си,

ничии тела не са се приютявали върху й,

в сладостно-болезнена премала.

 

Няма червеи из почвата и няма птици из небето,

но огласят птичи песни сутрешната прашна буря.

 

Чакам в капсулата

и поглъщам киселите концентрати.

Всяка нощ сънувам ада на земята,

всички седем милиарда кръга – малки камерни пъкла,

апокалипсис всяка вечер и самоубийство за закуска в банята.

 

***

 

Будувам над сапфирената тишина

и звездната сапфирност,

бледо осветила смачканата снимка от Каварна.

 

В звездната сапфирност аз единствен знам:

Каварна и какво е тя, къде е тя

как хората изконсумират болката си

и се давят във водите край Каварна,

как морето се разбива в носовете на Каварна,

и се пени в ноздрите на Калиакра.

 

Песъчинките от плажа там,

от Болата излъсканите песъчинки

са от същия часовник, сипещ дюните на Марс,

и капещ в мен, и пълнещ костите ми с пясък, с фина прах.

 

И щом загребвам с шепа от материята на неуловимото,

загребвам и от старата разрохкана земя,

от Камен бряг

и от пустините на всички

стенещи чрез вакуума екзо-слънчеви планети.

 

Всичко е наред, обхващам техните сърца от пръст, впрашен брокат

и самота,

тъй както те са уловили моето.

 

И вслушвам се в рапана, който пазя в питоса, последната останала там вещ,

как отекват воплите на Черноморието и соления крайморски вятър,

и как шепне с крясъците на ятата бързолети и скорци

от Via Pontica,

с въздишките на някога значимата раздяла.

 

***

 

Изравнявам с крак копринения прах

пред капсулата

и поставям върху охрата рапана.

 

Тук

49° 43′ 0″ N, 118° 3′ 0″ E

в най-ледната си пилигримска утрин,

основавам

Terra Nova Karvuna

и нека раната зелено-синя заздравее

и каверните се досъсирят.

 

Че човекът е номад и скитник, и беглец,

и няма дом,

а само предпоследно обитание.

 

***

 

Бекет е предупредил,

че в Космоса човек е сам,

и винаги е сам.

Приемеш ли го,

ще е много по-добре.

 

***

 

Завалява,

и с разперени ръце стоя под бурята

но нито капка не достига до прахта, до прашния визьор, до грубите ръце,

никакво барабанене, никакви приспивни песни

за край люлката.

А люлката е изоставена и празна.

Завалява вирга, полудъжд.

 

***

 

Сол 1026-и.

 

Синьото сияние на изгрева

студен зародиш из свръхчерната рапанена утроба на Вселената.

И птиците се връщат

по гнездата си в гръдта ми,

пеят песни от земята,

пеят

стихове от

Стария Завет:

 

Битие 12:1:

 

Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та иди в земята,

която ще ти покажа,

тая земя ще дам на потомството ти.

 

 

И ние изоставихме бащите си,

напуснахме родината и родовете си,

любимите и ближните,

защото Марс е кауза

на забравата,

и Марс е прошка към самите нас.

 

Марс

е

тази

Обетована

земя.