Раят Марс

Раят Марс

Сватба. Олтар. Свещеник. Булка. Сълзи.

–         Ти, Мария Княжева, вземаш ли Иван Кънчев за свой законен съпруг?

–         Да. – отвърна жената пред мен със сълзи на очите. Жена, която не познавах довчера.

–         А ти, Иван Кънчев, вземаш ли Мария Княжева за твоя съпруга и жена?

–         Аз…

Изведнъж се събудих с тежко дишане и уплашен от своя сън. Тогава се огледах. Къде съм? Тъмна стая… относително празна, като изключим другия празен стол в стаята. Стените, светли и сребърно-метални, стояха изправени като гиганти, заграждайки цялата стая, която формираше идеален квадрат. Забелязах, че в стаята нямаше прозорци, а врата беше метална, и изглеждаше механична – невъзможно да се отвори насила. Опитах се да стана и чак тогава осъзнах, че съм вързан за стол със здраво въже. Знаех, че нямаше да мога  да се развържа – въжето беше твърде стегнато и даже леко ми пречеше да дишам. Въздухът беше хладен – най-вероятно от климатик, а атмосферата изключително потискаща. Изглеждаше сякаш човешката душа нямаше никакъв шанс да оцелее в такова метално светилище. А аз просто седях там, чакайки похитителите ми да дойдат.

След няколко часа чакане, жаждата и глада надделяха и аз извиках „Ей! Има ли някой тука?” С изключението на ехото ми, друг отговор не получих. Изненадващо за мене, аз не се паникьосвах – запазих пълно самообладание и не изразходвах безсмислено енергия, опитвайки се да се отърва от въжетата ми. Който е искал да ме върже тука, не е искал да мърдам. Но защо мене? Аз работя на касата в заведение за бързо хранене! Нито имам пари, нито пък връзки с важни личности… няма логика да ме отвлекат…

Точно тогава, докато разсъждавах върху мотивите на похитителите ми, вратата се отвори. Чу се механично скърцане на две отварящи се врати, обаче единствено виждах заслепителна светлина и някакъв силует. Явно очите ми са привикнали на тъмното. Силуетът, очевидно на възрастен мъж, влезе в стаята, а вратата се затвори. Той натисна бутон и цялата стая светна от мощните лампи. Светлината обаче не разведри по никакъв начин обстановката – метално-бяла, скучна, депресираща стая. Мъжът седна на стола срещу мен и успях да го видя хубаво – беше възрастен мъж, поне на 50 години, с бяла жилетка като на учен и червена вратовръзка. Имаше лице на човек, трудил се много през годините, с дебели бръчки около носа и на челото му.

– О, господин Кънчев! Най-накрая сте буден! Надявам се че ви харесва тука в нашата скромна компания!

– Страхотно е! –извиках аз с дълбок сарказъм в гласа ми. – Обаче мисля, че румсървиса са за уволняване – поръчах си пицата преди 2 часа!

– Много смешно, г-н Кънчев. Сигурно имате много въпроси, нали така?

– Много ли? Меко казано! Първо на първо, къде съм и кои сте вие? Какво искате от мен???

– По-спокойно, господине, ще Ви обясня всичко! И тъй като ще работим заедно доста време, не виждам смисъл от ненужни кавги.

-Добре… – отвърнах аз примирено – Кои сте вие?

– Ние сме компанията „Ийдън[1] ентърпрайзис”. И сме, така да се каже, доста добре финансирани.

– Ийдън? Не съм го чувал. Какво правите? Искам да кажа, освен да отвличате произволни касиери.

– Разбира се, че няма да си чувал за нас, хлапе! Нашето състояние на инкогнито е изключително важно за …вида работа която вършим. – каза мъжът с малка усмивка.

– Та какво правите в крайна сметка?

– Всичко! – засмя се той. – По документи сме малка компания, която произвежда авточасти, но иначе притежаваме всичко. Всяка компания – автомобилните компании, производителите на техника, веригите ресторанти – всички ни принадлежат. Политика? Наша е! 90% процента от всички световни лидери отговарят пряко на нас. А аз съм Александър Габриелов, главен шеф на „Ийдън”.

– Да, и нека позная, егото ти е по-голямо от Тихия океан, нали? – отвърнах му аз – И все пак не си ми отговорил на въпроса – щом имаш всичко, тогава какво, по дяволите, искаш с мене?

– Прав сте, имам всичко на тази грешна човешка земя. За това искам да създам нов, идеален свят – свят, който даже би впечатлил самия Бог! – фанатично заяви Александър.

– Съжалявам, че ще те разочаровам, обаче лудницата е две пресечки наляво.

– Умник, а? Кажи ми, синко, какво знаеш за Марс?

– Аз съм 21 годишен мъж, не ме наричай синко! Марс, според нормалните хора, е следващата планета в Слънчевата система. Липсва атмосфера или вода, така че няма никаква възможност за разумен живот.

– Отлично! Значи наистина, никой не знае нищо. Ето какво наистина се случва с червената планета Марс. – каза ученът, натискайки бутон, който накара на стената да се появи телевизионен екран .

– Хората отдавна са харесвали планетата Марс, смятайки я за дом на извънземни или „марсианци”. Уви, все още нямаме данни за такива същества, но Марс си остава близка планета, където с достатъчно време и ресурси бихме могли да трансформираме планетата Марс в утопията, за която винаги сме мечтали.

– Ама ти сериозно ли?! – извиках аз. – Планетата е на няколко милиона километра[2]! Отнема почти година, за да се стигне до там, а ти искаш да прокараш атмосфера и вода.

– Разбира се, че това занятие отнема много време, а даже и ние нямаме достатъчно ресурси, за да пращаме кораби до Марс, за да я направим планета, която отговаря на нуждите ни. А даже и да успеем, ще трябва ние самите да отидем на планетата, нали? Е, изпращането на хора до Марс, макар и възможно с нашите технологии и ресурси, няма да остане незабелязано от пресата. Ето защо трябваше да търсим друг начин да се придвижваме между планетите ни.

– Нека позная – да отвличаме невинни хора, докато не дойдат извънземните да ни закарат, нали?

– Смешно, г-н Кънчев… Нямате идея колко сте близо. Кажете ми, господине, вярвате ли в извънземни?

– Моля? Ама ти сериозно ли мислиш, че извънземните ще те закарат до Марс?

– Те вече са го правили. Нека обясня – каза той, пускайки телевизора. Показа се някакъв мост, който свързваше две планети. – Още от времена неписани, е имало мост, който свързва нашите планети. Ако успееш да го отвориш, можеш да пътуваш по-бързо от скоростта на светлината, почети мигновено се стига до Марс.

– Добре, да речем, че това, което ми казваш е вярно. Как се „отваря” тоя мост? А и кой е направил тоя мост? Нека позная, брат ти марсианецът Венци?

– Истината е, че не знаем точно кой или как е направил моста, но знаем как да го използваме. Само духовно възвишен човек може да отвори моста. Монаси, отдадени на религията си, независимо каква, както и някои надарени, могат да отварят моста, за да може повече хора да изминат разстоянието до Марс за по-малко от минута. Та кажете ми, г-н Кънчев, религиозен ли сте?

– Ясно, отвлекли сте ме, за да мога да ви отворя мост, за който чувам за първи път. Е, в грешка сте, нито съм „духовно извишен”, нито нищо.

– О, разбира се, много добре знаем, че вие не бихте могли да отворите моста. Никой вече не може.

– Как така? – обърках се аз

– Още от както открихме тоя мост, ние сме отвличали хора с умението да отварят моста, и правим това вече два века. И благодарение на нашето напреднало тераформиране, Марс е вече райската градина, която е описана в Библията.

– Моля? Но нали американците бяха изпратели апарат, който изследва Марс? Той ясно показа, че Марс е нищо повече от купчина камъни!

– Да, знам, ние им платихме да направят това фалшиво изследване. Показваш им на хората нещо по 2-3 канала на телевизията и те веднага ще ти повярват. Проблемът обаче е, че заради глобалното затопляне, озонови дупки, и технологията, която ни заобикаля отвсякъде, вече няма хора с такива умения. И ето защо вече 50 години търсихме други начини да отворим моста. Но успяхме! Създадохме синтетично вещество, което кръстихме „Амброзия”.

– Нектарът на гръцките богове, който им дава безсмъртност?

– Отлично! Но нашата Амброзия прави други чудеса. Работи единствено на 18 годишни хора, но причинява кома, която трае 3 години. Обаче щом младежите се събудят, те имат не повече от 2-3 години да живеят, но в замяна те получават умението да отварят моста.

– Отвличате хора, принуждавате ги да участват в глупавия ви експеримент, знаейки, че ги убивате по този начин? Това си е чисто престъпление!

– Да, знам, че от морална гледна точка това, което правя е „зло”, но моите цели напълно извиняват начините ми на действие!

– Как можеш да кажеш това? Човешкия живот няма цена! Колко човека е убила тази „перфектна Амброзия”?

– 102 – отговори ученият, без да му мигне окото – А и никой не е казал, че е перфектна.  Има доста недостатъци, например нужни са ни двама „амброзиянти”, за да се отвори моста. Също така не увъртай нещата. Ако можехме да спасим животите им, щяхме да вложим всички ресурси в това да спасим животите им. Уви Амброзията свръх-активира частта от човешкия мозък, който отговаря за емоциите, а когато свещ свети два пъти по-силно, фитилът също гори два пъти по-бързо. Но това е вече минало. Амброзията се добива единствено от рядка руда, което означава, че все някога щеше свърши. Този ден беше преди 5 години. Учените ни бяха съсипани – тъкмо приключихме с Марс! Благодарение на нас, тя вече има атмосфера, растителност, вода, всичко нужно за живот! Но уви, нямаме начин да стигнем до там, без Амброзия!

– Но пак! Какво искате от мен? Това как касае мене?

– Открихме нещо невероятно. Амброзията се предава генетично, на всяко второ поколение. Представи си нашата радост, когато видяхме, че една от жените, която вкарахме в кома от Амброзията, беше бременна! Роди се прекрасно момиченце! Сега единствено ни трябва мъж, пряк потомък на някой духовно извисен човек. По този начин ще съберем духовната сила с Амброзията, осигурявайки огромен потенциал в техните бъдещи деца.

-И мислите, че аз имам духовно възвишен човек в семейството си, така ли?

– Разбира се, г-н Кунчев. – каза мъжът, изваждайки огледало. – Погледнете се!

За първи път от доста време се видях в огледало. Бях пуснал лека брада, а очите ми изглеждаха уморени, от престоя ми в плен, но иначе нямаше съществени промени в облика ми.

– Не го ли виждате? – зачуди се похитителят ми – Всички черти са пред лицето ти! По-широк нос, относително голямо чело. Единствено русата коса е била победена от доминаращата кестенява коса. Обаче тези символични синьо-сиви очи са останали, даже и през годините.

– Не… не е възможно да съм! – изненадано прошепнах

– Именно, господин Кунчев, вие сте директен наследник на Васил Левски. Признавам, че беше хитро от страна на семейството ви да промените Кунчев на Кънчев, за да избягате подозрение, но нашата компания е следяла рода ви още от смъртта на Левски!

– Но… навсякъде пише, че Левски няма деца!

– Ние правим райска градина на планетата Марс! Мислите, че нямаме силата да променим исторята, поне малко? Историята е писана от победителите, а както знаете   г-н Кунчев, Левски е бил предаден, и то точно от един от нашите.

– И сега какво… ще ме накарате да се влюбя и да имам деца с тази жена, родена по време на вашите изродски опити?

– О, Боже, да искам? Разбира се, че не, господин Кунчев. – каза мъжът, вадейки пистолет – Аз настоявам!

Изведнъж иззвъня телефона на Габриелов.

-Да?…Готова ли е? …. Отлично! – похитителят ми си затвори телефона. – Имате късмет, г-н Кунчев,  г-жа Княжева е готова да ви види! А и не се притеснявайте за Амброзията в организма й. Амброзията влияе единствено увеличава и ускорява емоциите на субекта. Например горкия субект 12. Даже и ние не очаквахме да реагира така бурно, когато убихме майка му пред очите му

– Чудовище! – ядосах се аз.

– Не, г-н Кунчев, аз съм революционер! А и научихме нещо важно! Когато субектите са положени на изключително силни емоции – страх, омраза, любов – е възможно те сами да отворят моста. Само че тогава той се отваря за изключително малко време, достатъчно само един-двама да преминат.

– А вие какво искате? Да закарате целия хотел „Шипка” за една седмица на Марс ли?

– Не. Целия свят ще се пресели на Марс, независимо дали им харесва или не. И тогава те ще отговарят на мен!- фанатично заяви ученият.

– Но, ти си просто човек, а на хората не им е било писано да си играят на Бог!

– В Библията, млади момко, пише ясно, че хората са създадени по образа на Бога. Именно това означава, че ние сме напълно пригодени ние самите да станем Бог някой ден! За мене този ден наближава все повече и все повече!

Тогава се отвори вратата и довлякоха една жена, също завързана, най-вероятно на 20-21 години, като мене. Беше красива с дълга руса коса, стигаща до раменете и. Беше на ръст средна с уморено лице, на което му личеше недоспиване, недохранване и физическо малтретирване. Но въпреки всичко се виждаше неугасващия пламък в очите й. Завързаха я за стола срещу мен, а ученият стоеше отстрани. Жената пред мен ме погледна за част от секундата, след което обърна поглед към похитителя ни, с ядосан поглед.

– Потомъкът на най-духовния българин и най-великото научно постижение на света: „Амброзията”, а утре ще бъдете едно цяло, когато ще се ожените, един за друг. Не гледайте така! Би трябвало да се гордеете със себе си, та нали вие ще бъдете Адам и Ева на новия свят! Ще ви се родят близнаци – момче и момиче, и благодарение на тях ще можем да закараме целия свят в Рая!

– И защо реши, че непременно ще имаме близнаци? – попита го тя.

– О, ще се изненадаш колко много можеш да постигнеш с неограничени ресурси! Ние сме толкова напред с биологията, че можем без проблем да решим колко деца ще имате, какъв пол ще са, даже и очите им! Е, оставям ви. Утре е важен ден!

Той излезе навън, загасяйки светлината. Тогава останахме само тя и аз в стаята. Чувствах се изключително безпомощен, не знаейки какво да правя.

-М-мария… – промълвих аз, казвайки името на жената от съня ми.

– Съжалявам – каза тя тихо. – Ако не бях се родила, нямаше да си замесен в това. Аз…

– Недей. Не си ти виновна, никой не избира как или като какъв се ражда… мисля, че имам план, но не мога да гарантирам нищо.

– Какъв е той? –попита Мария, надеждата пламнала в погледа си

– Ще трябва да ми се довериш. – казах аз устремено. – Но сега имаме нужда от сън. Лека нощ.

– Нека тя не ни бъде последна. – промълви Мария.

На следващия ден бяхме събудени от отварящата се врата. Бяха двама маскирани пазачи, които ни взеха насила и ни закараха в различни стаи. Там имаше оборудвана баня и приготвени дрехи за моята така наречена „сватба”. Черен смокинг с червена вратовръзка.

– „Класика.” – засмях се аз.

Когато приключих с приготвленията се чу леко почукване на вратата и влезе Александър Габраилов.

– Изглеждате заслепителен, г-н Кънчев! Уредил съм ви прекрасна сватба, с цветя и истински свещеник! Уви, не можах да си позволя гости по очевидни причини. Е, след като приключим със сватбата ви, можем да започнем с новия ни проект „Децата-Мост”. Нямам търпение да се видим там.

Той излезе, а след 15 минути и аз също излязох. Чувствах се ужасно, знаейки какво ще се случи, но все още таих надежда в себе си. Тогава пристигнах на определеното място. Тогава я видях. Мария. Изглеждаше прекрасна в чисто бяла булчинска рокля. Лицето й изглеждаше кадифено меко, но се виждаше нейната гробна тъга в погледа й, а и по походката й си личеше, че е уплашена до смърт. Двамата вървяхме един срещу друг, докато не се срещнахме по средата. Хванахме се за ръце и тръгнахме надолу към олтара. Кожата й беше мека, но усетих нейния пулс, препускайки бясно.

-Време е за шоу. – прошепнах аз. – Сега или никога…

Преглътнах тежко, когато стигнахме и видях отново позната сцена – олтара, свещеника, сълзите на булката. Допълвайки пейзажа, Александър Габриелов седеше на предния ред с двама трима мъже, облечени по подобен начин. Чух ги да си шушукат нещо, докато свещеникът извършваше ритуала си. Най-накрая той пита дълго очаквания въпрос.

– Мария Княжева, вземаш ли Иван Кънчев за свой законен съпруг, да го обичаш и цениш, в труд и мъка, в щастие и несгода, докато смъртта не ви раздели?

– Да. – отвърна жената пред мен със сълзи на очите. Жена, която не познавах довчера.

– А ти, Иван Кънчев, вземаш ли Мария Княжева, за своя законна съпруга, да я обичаш и цениш, в труд и мъка, в щастие и несгода, докато смъртта не ви раздели?

Тогава дойде най-дългият момент в живота ми. Затворих очи за миг. Рискувах всичко тука и сега. Но, мен не ме беше страх. Бях готов.

-Не! – казах с всичката сигурност в сърцето ми. Тогава погледнах Мария – Съжалявам, Мария. Обичам те.

Всички се изненадаха и не можеха да повярват на това което чуха. Двамата до Габраилов станаха и си взеха пистолетите, готови да ме спрат, ако хукнем да бягаме. Но това не беше нужно. Тогава погледнахме нагоре и видяхме светлина да минава през иначе стабилния дървен покрив. Усетих тялото си притъпено. Не можех да мръдна. Чух пистолет да бъде зареждан, но не ми пукаше. Планът проработи. Погледнах Мария, а тя беше потресена. Личеше, че изпитва огромно физическо натоварване, лицето й напрегнато под меката светлина, но тя беше силна.

–         Мостът се отвори! – Извиках аз

И тогава се случи, за по-малко от секунда изчезнахме, и наистина бяхме в Рая. Бяхме на новата планета Марс. Наоколо беше безкрайна градина, пълна с прекрасни птички и чудни цветя. Въздухът беше леко сладникав, напоен от нектара на растенията.

–         Къде сме? – прошепна Мария.

–         В рая сме. Отървахме се от Змията, и вече не може да стигне тука. Ние наистина станахме новите Адам и Ева! … Мария… Добре дошла на планетата Марс.

–         Добре дошъл, Иване. – Повтори тя с усмивка. – Добре дошъл на Марс.

 

 



[1] Eden – от англ. език „рай”

[2] Марс е бил най-близо до Земята през 2003 година – на 56 млн. км и това е най-малкото разстояния между двете планети от около 50 000 години насам и скоро няма да е по-близо. – б. ред.