Най-ярката звезда

НАЙ-ЯРКАТА ЗВЕЗДА

 

 

 

Звездите я наблюдаваха от далечните си места сред студения безкрай на космоса.

 

С мъка отмести поглед от илюминатора и потръпна. Незнайно как, дори след всичките години на очакване и подготовка, разговори и симулации, срещи и семинари, тъмната безбрежност все още й действаше по този начин.

 

‘Ние сме само едни малки прашинки’ – помисли тя. По тялото й пробяга нова ледена вълна. Сгуши се по-близо до спящия мъж, и придърпа завивките по-плътно до себе си. Въздъхна. Знаеше, че беше време да върви.

 

–         Коперник. – каза кодовата дума. – Фред, зареди спускателния модул и подготви връзките за прехвърляне. Искам да започна операцията до час.

 

–         Добре, Карина. – разнесе се топлият, приятелски глас на корабния компютър. – Започвам подготовка за трансфер. – секунда мълчание, след което въпрос. – Кафето както обикновено?

 

–         С двойна захар. – отвърна младата жена.

 

Отметна настрана завивките и седна в леглото. За миг задържа крака над пода, на сантиметър над студения под. Ето този миг мразеше най-много. Леденият допир, ознаменуващ края на мекия уют на леглото.

 

Една топла ръка леко я погали по гърба.

 

–         Нали знаеш, че от захарта се пълнее? – произнесе сънен глас зад нея.

 

Карина извърна глава назад. Майк все още лежеше в почти същата поза, в която беше заспал преди часове. Вгледа се в лицето му, в непокорно щръкналата коса и сините очи, ясни като безоблачен земен ден въпреки остатъците от съня.

 

–         Не се безпокойте, капитане. – отвърна. – На борда нямаме захар. Можете да спите спокойно.

 

–         Сякаш пък човек може да си поспи на този кораб. – усмихна й се той закачливо, след което се прозя. – Синтетичен подсладител или не, Фред наистина прави страхотно кафе. Това му го признавам. Е, като за изкуствен интелект. Все пак можеше и на мен да предложи.

 

–         Вероятно е сметнал, че си твърде маловажен. – подразни го тя, докато се обличаше. Чу го как изсумтя.

 

–         Маловажен, викаш? Нека ти припомня, че имам по-висок чин от твоя. – каза Майк.

 

–         Капитанът винаги е отгоре, така ли? – ухили му се Карина. – Коперник?

 

–         Слушам, Карина. – отзова се бордовия компютър.

 

–         Подготви на капитана кафе. Двойно. С много захар. Нека го чака на мостика след  десет минути. – чу как откъм леглото зад нея се разнесе изпъшкване.

 

–         Разбрано. – отговори Фред. – Карина, имаш съобщение. Духовникът иска да ти предам, че интерференцията при показанията на уредите изглежда се засилва. Моли да отложиш калибрирането, докато не се изолира въздействието на обект “Вектра”.

 

Карина се намръщи. Беше обсъждала тази тема с французина многократно.

 

–         Скоро ли ще излезем от полето на ефект? – попита Майк, без да става.

 

–         Боя се, че интерполацията на текущите данни не ми дава основа за ангажиране с прогноза, капитане. – отвърна машината. – Карина, Духовника също така предаде, че те моли да отидеш на мостика, за да обсъдите вчерашния си разговор.

 

Тя настръхна. Обсъждане на обсъждането. Типично за навигационния офицер. Щеше да разисква, да тълкува, да анализира, докато накрая поредния ден не минеше, “Вектра” все така щеше да залива корабните сензори със смущения, нищо нямаше да е свършено и в лога щеше да се добави още един празен ден на бездействие. Обърна се към леглото и капитана. Майк засече погледа й, облегна се на възглавниците и въздъхна.

 

–         Виж, съзнавам, че имате своите търкания със Франсоа, но в случая може би има право. Вектра ни парализира и нито ти, нито някой друг може да направи нещо по въпроса. Единственото, което можем да сторим, е да изчакаме да отмине.

 

–         И колко точно можем да чакаме? – контрира тя. – Докато интерференцията свърши… или докато свършат запасите? Знаеш кой ден е.

 

–         Знам. – изпъшка той. – а ти знаеш, че на този кораб едва ли има друг, който повече от мен да иска мисията да протече успешно. Ако не…

 

–         Ако не правя нещо, ще полудея. – прекъсна го Карина. – Това ли искаш? Един луд на борда? Не мога повече така, Майк, да стоя и да гледам звездите, да стоя и да броя минутите, да стоя и да гледам как Франсоа играе шах с Фред. Нека да започна калибрирането на модула и прехвърлянето на ИИ. Вече позволи на Българина да го зареди, защо не ми даваш да си свърша работата?

 

Капитанът затвори очи и за миг тя помисли, че е заспал… или се прави на заспал. После бавно, съвсем бавно клепачите му се отвориха и той я изгледа уморено.

 

–         Вчера ти казах защо. И денят преди вчера. И онзи преди това. Зареждането на ИИ в спускателния модул трябва да…

 

–         Се извърши непосредствено преди инициирането на спускането. Знам това. Знам също и изключенията за това правило. Забравяте с кого говорите, капитане.

 

–         Не съм, но се надявах, че ти си забравила. – изпъшка той. Помълча малко. – Виж, ако си сигурна…

 

–         Сигурна съм.

 

–         И това не заеме много от процесорното време на компютъра…

 

–         …който е твърде зает да играе шах с навигатора…

 

–         …какво пък, може да прехвърлиш архивите на ИИ, но без да го активираш. – довърши Майк, без да обръща внимание на прекъсването й.

 

–         Коперник! – изстреля тя. – Фред, чу ли това?

 

–         Потвърждавам, Карина. – отвърна машината. – Капитанът даде съгласието си. Ще стартирам подготовката за трансфер, за да се заемеш с процедурата, ако желаеш.

 

–         Разбрано, Фред. Благодаря ти.

 

–         За мен е удоволствие, Карина. – компютърът прекъсна връзката.

 

Чаршафите изшумуляха, докато Майк се преместваше към средата на леглото, след което придърпа завивките и се зави плътно.

 

–         С теб е винаги учтив. – оплака се той. – На мен само ми крещи айябабабиби или нещо такова. Сигурен съм, че го е проектирал някой, който мрази мъжете. Някоя феминистка най-вероятно.

 

–         Нима? – засмя се Карина, вече на вратата. – Много такива ли познаваш в НАСА?

 

–         Аха. – изсумтя капитанът. – Бившата ми. – и се зави презглава.

 

–         По-добре ставай. – извика му тя, вече от коридора. – Имаш работа за вършене. А и кафето ти ще те чака.

 

–         Ти имаш работа за вършене. – заяде се той изпод завивките. – Нали искаше да калибрираш ком антените на модула и да клонираш в системата паметта на бедния Фред? Позволих ти го, жено. Сега ме остави да поспя още малко.

 

Карина поклати глава и тръгна по коридора, оставяйки вратата на каютата безшумно да се затвори зад нея. В края на краищата капитанът беше прав – имаше работа за вършене. Най-сетне.

 

*****

 

В спускателния модул беше студено. Не помоли компютъра да затопли помещението. Нямаше нужда да се хаби ценно гориво.

 

Докато чакаше системата да завърши поредната проверка, се свиваше в седалката пред командния пулт, зъзнеше и оглеждаше наоколо. Встрани от окачените скафандри нещо синьо и грижливо затъкнато в стойка на стената привлече погледа й. Нещо, което липсваше последния път, когато беше влизала тук.

 

Тих звук сигнализира за завършването на системния процес. Тъкмо посягаше да въведе нова команда в компютъра, когато в единия ъгъл на екрана присветна нов панел. Карина стисна зъби и активира прозореца.

 

–         Как върви? – попита Духовника.

 

–         Върви. – отвърна тя лаконично, без желание за нов дебат.

 

–         Докато те няма, навън започна да става доста интересно. – осведоми я французинът. – Сензорите отчитат всякакви показания, повечето от които странни, и всичките – без никакъв смисъл. Въпреки всичко Фред отказва отказва да ги игнорира и ми ги препраща за преглед. Твърди, че бил несигурен. – засмя се тихо. – Как може една машина да е несигурна, питам се? Да не знае – да; но да се колебае?

 

Карина си замълча. Нямаше настроение отново да се впуска след него в танц върху леда. Беше правила тази грешка преди, всъщност още в самото начало, при подбора на екипа, когато попита Франсоа откъде идва прякора му. Помнеше как наоколо се разнесоха пъшкания и охкания, но мъжът най-сериозно се зае да й обясни. Тогава не успя да го разбере. И днес не го разбираше. Как човек с такова образование, опит и широк мироглед, можеше да вярва, че Господ съществува? Попита го как може да твърди, че наистина има бог някъде сред небесата, след като човек отдавна ги беше покорил и не бе намерил нито следа от него.

 

На което Духовника просто се усмихна и все така сериозно отвърна: ‘Господ не е на небето, офицер. Небето е само прозорец, през който той ни наблюдава. И когато мисията стартира, когато излетим и се качим там горе, вече няма да има завеса, която да ни разделя. Ще видиш.’

 

И тя видя. Звезди и тъмнина. И нищо друго.

 

–         Всъщност не се обаждам заради Фред. – долетя тихият му глас.

 

–         Нима? – отвърна тя. – Тъкмо бях започнала да мисля, че отново те е победил.

 

–         Къде ти. – въздъхна той. – Може да е свръхкомпютър, но като шахматист никак го няма. Както и да е. Защо си започнала с копирането на паметта?

 

–         Имам изричното позволение на капитана… – настръхна тя.

 

–         Което само облича в официални думи това, което искате да направите от няколко дена, офицер. – натърти на титлата. Карина сви устни. Навигаторът се държеше, сякаш беше по-висшестоящ, но в действителност навигационният и комуникационният офицер бяха равни, поне докато капитанът и неговият помощник бяха на борда.

 

–         Не мисля, че ти дължа обяснение. – отвърна тя. – Всъщност нямам какво да ти кажа. Поне не нещо по-различно от последния път.

 

–         Но е в нарушение на процедурите. И освен това заема твърде много ресурс на системата. Карина, аз просто…

 

Изключи го. Погледът й замислено обиколи наоколо, след което се върна на екрана. Последната проверка бе приключила. Сега идваше съществената част. Пръстите й сръчно пробягаха по клавишите, въвеждайки команда след команда. Дисплеят се изпълни с множество прозорци, светлините на пулта се активираха, докато различните процеси подготвяха копирането и изпълнението на паметта на изкуствения интелект, който да поеме управлението на модула по време на същинската част на мисията. Фред не беше копиран по време на полета, понеже процедурата изискваше твърде много ресурс. На Земята бяха постановили, че операцията следва да се извърши непосредствено преди спускането, за да може ИИ на модула да разполага с всички данни, придобити по време на пътуването, без да се налага дълга и сложна синхронизация в действие с главния компютър на кораба.

 

‘Николай Коперник’, наречен на великия астроном, преобърнал представите за Земята и Вселената и който така и не успял да види отпечатана работата на живота си.

 

Със закъснение видя отново светещия прозорец в ъгъла на екрана. Сви устни, докато се чудеше какво да направи. Накрая с нежелание го активира.

 

–         Как върви, момиче? – долетя един глас, различен от предишния.

 

–         Чудесно. – отговори тя и подсмръкна. – До половин час ще съм изкристализирала.

 

–         Ами пусни отоплението. – отговориха й лаконично. – Нужда от помощ? Мога да дойда, ако искаш.

 

–         Не, няма нужда. Освен ако не ти е останало нещо за довършване.

 

–         Горивните резервоари са пълни, – започна да отмята Българина. – заредих кислородните резервоари на скафандрите… приключих с проверките на системите и свръзките… поне три пъти, струва ми се…

 

–         Толкова отегчен? – засмя се тя.

 

–         Толкова. – отвърна й инженерът.

 

–         А знамето откъде дойде?

 

–         А, видяла си го значи. Беше го забравила, момиче. Всички го бяхте забравили. – прозвуча като укор.

 

–         Не си спомням да съм го виждала на борда. – каза тя й се извърна, за да го огледа отново. Синята специална пластмаса беше оформена по начин, имитиращ веещ се с вятъра флаг.

 

–         Тъй, тъй, момиче. И за къде щяхте да тръгнете така? Що за мисия щеше да е без знаме?

 

–         Можеше да оставим на теб да го забиеш. – пошегува се тя.

 

–         Аха, само първо да намеря с какво да си запуша ушите, преди воя от Земята да ме оглуши.

 

Карина се засмя. Иванов, по прякор Българина, беше вероятно най-обсъжданият в медиите член от екипажа. От администрацията на НАСА се бяха заяли, че не е редно произхождащ от дребна европейска държавица, която повечето хора дори не могат да намерят на картата, да заеме поста на корабен инженер на мисията. За щастие други лица, сред които мнозина от инженерните отдели на самата организация, бяха изтъкнали, че често именно великите неща имат скромно начало, че индивидуалните качества и умения имат значение, а не произхода и лобито, и че не е редно най-удачният кандидат да се отхвърля само понеже е работил за руската космическа програма, каквато всъщност се оказа истинската причина за недоволството на чиновническия апарат.

 

–         Да ти предложа сделка? – каза му тя.

 

–         Цял съм слух.

 

–         Лично ще снимам как капитанът забива знамето ти, ако…

 

Ударът я свари неподготвена. Глава й се заби в ръба на пулта. Изведнъж всичко притъмня. Полезрението й се сви до малка точица и тя отчаяно се опита да попречи на стесняващия се черен тунел да се затвори и да я отреже напълно от връзката й със света. Нещо червено блесна насреща й, угасна, пак блесна и й помогна да се концентрира, да остане в съзнание.

 

Червената светлина на предупредителната лампа бясно просветваше, осветявайки помещението отново и отново. Осъзна, че лежи на пода. Не, всъщност се носеше над него. Пригади й се. Дребни предмети бавно се рееха наоколо. Проследи как собствения й таблет плавно прелита покрай лицето й. Беше обагрен в червено.

 

Карина примигна няколко пъти, опитвайки се да пренебрегне раздиращото главоболие. Успя някак да се превърти около себе си и леко се отласна с крака към командния пулт. С тъпо изумление огледа кръвта по клавишите. Слухът, който сякаш беше напълно изчезнал, изведнъж се върна и наоколо завиха сирени и предупреждения.

 

Едно яркочервено съобщение мигаше на екрана. Сякаш я канеше, предизвикваше я, казваше й: ‘Ето ме, а сега ме няма! Ето ме пак, а сега пак ме няма! Хайде сега вземи се в ръце и виж какво става.’

 

С трепереща ръка натисна дисплея, оставяйки кървав отпечатък. Целият екран се изпъстри в предупреждения, но само едно от тях стигаше, за да секне дъха й. ‘Аварийно изстрелване’. Усети как леденостудените обръчи на паниката се стягат около нея.

 

Един нов панел си проби път сред останалите прозорци. Остана най-отгоре в безмълвно настояване да бъде видян и активиран.

 

–         …ваш ли ме, Карина! Карина, чуваш ли ме?… – гласът прекоси пространството и отекна от стените наоколо. Странен глас. Познат глас. Трябваше да може да си го спомни…, нали?

 

–         …увам те. – закашля се тя.

 

–         Слава на боговете, жива си. – изкриви се гласът. След което се провикна на някой друг. – Тя е жива!

 

–         Какво… какво стана? – успя да попита. Собственото й гърло не й се подчиняваше и въпросът излезе натежал и грапав, като от устата на човек, бродещ от десетилетия сред пустинята, без да намери капка вода.

 

–         Слушай сега, и ме слушай добре. – отвърна й гласът и изведнъж тя си спомни на кого принадлежеше. На един мъж, наречен Майк. Нейният капитан. – Бяхме ударени.

 

–         Ударени? – думата увисна странно. – Ударени от какво?

 

–         Не знам. Микрометеорит, най-вероятно. Няма значение. Изгубихме всички модули от четвърти нататък. Още не съм наясно какво е положението във втори, изглежда бушува пожар. Връзките са дали на късо и бялата гадост, която НАСА нарича облицовка, някак е подхванала. Мисля, че…

 

Главата й се люшна. Едва успя да се хване с две ръце за ръба на пулта. С всичка сила стисна зъби. Не можеше да си позволи да повърне, не и сега, в точно този момент. За момент сякаш цялата вселена се сви до гърлото й. После пристъпът отмина.

 

–         …ам ли си? Карина! Отговори ми!

 

–         Тук съм. – отвърна уморено.

 

–         Чудесно. – каза гласът на Майк. – Чудесно. – повтори. Сега звучеше странно спокойно, уверено, и някак студено, сякаш долиташе от най-дълбоките недра на ледения безкрай. – Сега ме слушай внимателно. Българина твърди, че можем да овладеем положението. Той ще се заеме с границата между трети и четвърти, а Фред ще използва автоматоните, за да запечата поразените секции и да изолира и подмени изгорените връзки, преди да стане някой фал с кислорода или налягането на горивните резервоари. Ще се справим, макар и на косъм. Поне ако използваме пълната мощност на системата му.

 

–         Добре. – изпъшка тя. – Това е добре. След това можете да се погрижите за пожара във втори.

 

–         Няма да го направим. – каза той и нещо в тембъра му изведнъж я накара да си го представи в мислите си, сякаш стоеше точно до нея. Беше сигурна, че се усмихва.

 

–         Майк? – каза тихо.

 

–         Няма да го направим, защото Фреди е аварийно е изстрелял спускателния модул, за да го предпази от поражения. Приоритет. Машините никога не се колебаят. – добави тъжно.

 

–         Но… – започна тя.

 

–         Тук отделихме малко процесорно време, за да изчислим траекторията ти. Според Фред имаш по-малко време, отколкото… – мълчание.

 

Тя не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Имаше някаква дума, подходяща за такива случаи. Но не можеше да я намери.

 

–         Без ИИ, което да пилотира, няма да можеш да управляваш модула. Ще се разбиеш на повърхността. Може би бих могъл да ти казвам какво да направиш, но интерференцията от Вектра ще заглуши линията, щом се отдалечиш твърде много.

 

И тя най-сетне се сети за думата.

 

–         Сбогом, Майк. – пророни.

 

–         Толкова бързо? – пошегува се той. Смехът му отекна през комуникатора, топъл и искрен. – Не си познала! Не и преди да ти дам прощалния подарък.

 

–         Подарък? – повтори Карина.

 

И тогава на екранът пред нея се появи нещо ново. ‘Дистанционно прехвърляне на ИИ’, с брояч, отмерващ оставащото време. И тя замръзна, за миг неспособна да осмисли ставащото. И после разбра.

 

–         Не!

 

Не получи отговор.

 

–         Не можете да го направите. Не можете да отделяте ресурсите на системата за прехвърлянето, имате нужда от пълна мощност, за да се овладеете кораба…

 

–         Нас не ни мисли, Кари. – отвърна й той. За първи път я наричаше ‘Кари’.

 

–         Духовнико. – извика тя. – Духовнико, кажи му.

 

–         Казах му всичко, което имах за казване, офицер. – долетя мекият глас на французина.

 

Глас, който казваше всичко.

 

–         Не можете! – настоя, вперила поглед в брояча.

 

–         Огледай се наоколо. – каза Франсоа. – Виж звездите. Боговете. Те ни гледат, офицер. Сега вече няма завеси. И когато няма материя, когато изчезнат телата, остават само делата. – допълни скръбно.

 

–         Не можете!

 

–         Можем, момиче. – разнесе се от комуникатора нов глас, донякъде приглушен от съскане и пукот на работещи инструменти. – Можем. Въпросът е – ти можеш ли?

 

Не можеше. Не можеше да намери отговор. Знаеше, че трябва да говори, да направи нещо, да каже нещо поне, нещо значимо. Но така и не намери думи, а времето течеше и течеше, а броячът го отмерваше наобратно.

 

Броенето приключи. Екранът премигна, докато паметта на ИИ се активираше. Пробягаха няколко реда текст и се появи приветствието на Фред: ‘Яба-даба-ду, Карина!’

 

–         Не… – пророни накрая.

 

–         Една малка крачка… – долетя тихо нейде отдалеч.

 

И после в илюминатора, откъдето звездите я наблюдаваха безмълвно, се появи нещо различно.

 

Една нова звезда разцъфна, прекрасна и блестяща. Изгря, прогонвайки тъмата на наоколо, размивайки се през сълзите в очите й, докато накрая целият космос не се изпълни със светлина.

 

И след това също тъй внезапно, както бе изгряла, най-ярката звезда просто изчезна.

 

Нямаше я.

 

Останалото й беше като в мъгла. Фред водеше модула надолу и надолу, поемайки грижата за спускането и кацането. Смътно помнеше, че я беше питал дали да активира аварийния излъчвател. Остави го да прецени сам. Машините, все пак, никога не се колебаеха да вземат правилното решение.

 

Съзнанието й се избистри едва когато осъзна, че е облякла един от скафандрите и вътрешната врата на шлюза се затваря зад нея. Осъзна, че няма кой да направи проверка на уплътненията на скафандъра, че може да се задуши.

 

Нямаше значение.

 

Нищо нямаше значение, освен нещото в ръката й.

 

Фред я попита къде отива. Отвърна му да засече сигнала на скафандъра и да приложи локацията му към аварийното излъчване.

 

Рано или късно щяха да дойдат. Може би след година, десет, може би щяха да чакат до 2084-та, но рано или късно щяха да дойдат. Не можеха да замразят програмата. Не можеха да изоставят нещата, да спрат да гледат към звездите.

 

Не и след случилото се.

 

Накрая се умори да върви. Огледа се наоколо. Мястото беше идеално.

 

Малко по-късно седна. Беше изтощена. Най-сетне можеше да си почине. Имаше време. Имаше цялото време на вселената.

 

Звездите я наблюдаваха отгоре. Тя ги гледаше в отговор. На устните й заигра треперлива усмивка.

 

А зад нея синьото знаме на Обединените нации гордо изпъкваше сред червената зора на новия марсиански ден.