Марс

Марс

 

 

–                  Късмет. И… бъдете внимателни!

–                  Разбрано, сър.

Радиовръзката прекъсна с дразнещо бръмчене в мига, в който вратите на совалката се отвориха. Всички изскочихме от херметически защитения пашкул с облекчение. Три месеца в пространство с големината на скромен двустаен апартамент си беше огромно изпитание за петима млади мъже, чиито хормони създаваха такова налягане върху стените на органите, че кожата ни щеше да се разпори всеки миг. Разбира се, тежките машини, лишени от усет, се нуждаеха от повече място.

Заехме се да разтоварваме и сглобяваме отделните части. Години подготовка и редица тестове ни докараха до тук – да оправим поредната каша на един излязъл от контрол експеримент. Защо ли „иновативните открития“ на загубените учени никога не водеха до нещо добро? Умът над всичко. Затова накрая пак ползвате военните мускули, за да изметете последиците под килима. Само че този път купчината смет се е надигнала заплашително и мама Америка хич няма да е доволна от почистването.

Всичко идва от желанието на човек да надрасне природните си заложби. Става дума за това, че колкото и да се опитват, освен да си докарват ускорено отделяне на пот от жлезите, всичките идиоти в лабораториите не постигнаха нищо, за да подпомогнат развитието на астронавтиката. Е, щом не можем да измайсторим по-добра машина, що да не направим по-добър човек? Поредното търкане на човешкото его в опитите ни да се правим на Господ. Не че съм вярващ, няма белобради старци в небето, това поне го доказахме. Обаче да бърникаш из човешката система, беше не просто ненужно, ами и опасно. Но нали няма как да мирясаме, докато бомбата не гръмне, та след хиляди чертежи и общо впрягане на мозъка, великите съвременни умове успяха да създадат нещо наистина невероятно – човек, който няма нужда от въздух, за да живее. Или по-точно, може временно да се лиши от него, но това е доста разтегливо понятие. Не ме питайте как точно става, до скоро си мислех, че са посадили малки дръвчета в белите дробове на нещастните опитни зайчета. Всъщност първо бяха плъхове, после го пробваха и на хора. Къде отиде етиката, господа? Къде отиде моралното и човешкото? Не, тук става дума за еволюция, такива отживелици не важат.

Разбира се, за да се изфукаме, пратихме отбраните оцелели след експеримента в една от базите ни на Марс. Точно така, оцелели, защото едва след избухналата епидемия изтече секретна информация, че 90% от опитите са били провал с ужасяващи последици. Както и да са постигнали това спиране на дишането, то започвало капка по капка да уврежда мозъка, докато не превърнело човека в апокалиптично чудовище. Загубили разсъдъка си, нашите „марсианци“ унищожили ценна част от събраните изследвания в базата. И сега е наша работа да ги обезвредим, като се опитаме да запазим останалите данни и себе си живи. Защото се досещате, че за разлика от нас, те няма да имат никакъв проблем да обходят и пет пъти планетата, като по този начин могат да нанесат щети и на другите ни бази, където работят все още нормални човешки същества.

Отнесен в мислите си, не бях забелязал, че екипировката ни е готова. Бяхме добър екип, свикнал да работи заедно при всякакви симулации, така че едва ли щеше да ни е толкова трудно да се справим и с тази задача. Защото това наистина беше просто един изпит, само че го държахме след дипломирането.

Бяхме кацнали зад един хълм, на около километър от заразената база. Щеше да ни се наложи да походим. Всичко край нас беше с цвят на прегоряла захар, имаш чувството, че под краката ти пукат парченца канела, примесени с къри и червен пипер. Щеше да е доста горчива на вкус манджа. Добре, че поне имаше цвят, защото се чувстваш депресиращо сам сред тази оранжева пустиня.

–                  Селинджър, огледай паркинга. Ние с Хемингуей ще поемем лабораториите в лявото крило, Уортън поема сервизните помещения, а Вонегът – спалните и столовата. Ясно ли е? – Фитцджералд, млад, строен, тъмнокос младеж, олицетворяващ американската мечта до мозъка на костите си, раздаде заповедите със строг тон, но последвалата приятелска усмивка изгаси всякакви съмнения за себевеличаене.

Кимнах и се разделихме. Чувствах се отново дете – когато с пръчките в ръка и кофите върху глава играехме на войници, бях изпълнен със същите емоции и напрежение. Усещах се изпънат като струна, която с всяка крачка отделяше по една тиха нота. Въпреки циничното ми отношение, знаех, че мисията е най-важната в живота ми. А нещо подсъзнателно търкулна и думата „последна“ в ума ми.

Паркингът беше празен. Разбира се, какво очаквах? Стройна редица от коли, няколко мотора и може би едно-две колела? Изсмях се вътрешно на наивността си и се насочих към най-близкия вход на базата. По-добре да приключваме по-бързо с тази глупава задача.

Чух писък, който ме накара да застина на място като гореща лава, потопила се в морските води. Беше Уортън. Или някой от другите? Но какво можеше да накара един мъж да пищи? Последваха изстрели, чуха се глухите удари на съборени шкафчета и инструменти и бързите стъпки на съекипниците ми. Отне ми нечовешко усилие да насоча цялата си воля към крайниците, за да си отлепя краката от земята. Чувствах как магнит ме дърпа назад, назад към сигурната совалка, но не си позволих да се държа като пикльо, затова се насочих смело напред.

Влязох в базата и изведнъж сякаш всичко утихна. Очаквах всеки момент костюмиран старец да ме погледне злобно и да изшътка неодобрително, че съм прекъснал постановката, но не се случи.

Преминах през няколко празни зали, когато нещо раздразни периферното ми зрение. Обърнах се и видях слаба мигаща светлина. Насочих се към нея. Беше счупеното фенерче на Уортън, което плуваше в локва кръв заедно с ръката му. Прехапах устни, никоя симулация не можеше да те приготви за това. Огледах се и видях един крак да се свива конвулсивно. Останалата част от Уортън. Надвесих се над него в мига, в който очите му се затваряха.

Бях закъснял. Но нямах време да мисля, нито дори да отдам последни почести на загиналия, защото нов писък раздра плашещата тишина. Този път се отправих с всички сили към местопрестъплението и успях да сваря Хемингуей, който държеше Фитцджералд с треперещи ръце.

–                  Не можем да ги спрем, това вече не са хора… Сякаш са жертви на радиация, убиват собствените си сънародници! Трябва да докладваме на Земята…

–                  Нищо няма да докладваме, не сме загубени, ще оправим както винаги кашите на големите умове. – Бях сериозно раздразнен, може би защото не бях срещнал още хищниците, а само жертвите. – Ако трябва ще взривим тази база!

–                  Точно така. – Кимна ми и започна да рови из джобовете си.

Погледнах го изумен. Нима беше взел насериозно думите ми, изпуснати в миг на гняв? После осъзнах, че това беше бърз и сигурен, а може би и единствен начин да решим проблема.

–                  Намери Вонегът, аз ще поставя експлозиви в тази стая.

Без да чакам подканване, се отправих към столовата. Атмосферата там беше гробищна – навсякъде трупове, при това на хората от експеримента. Явно наистина имаше лимит на дишането без въздух, а тези тук се бяха надценили.

Типично за хората.

Това включваше и мен, защото в същия миг нещо изшумоля и веднага разбрах, че изживявам последните полагащи ми се минути. Обърнах се и замръзнах за втори път, този път от противоположното на страха чувство.

Срещу мен стоеше млада жена с разкъсан астронавтски костюм. Кожата й беше меко кафява, поръсена с лунички по раменете и лицето. Очите й бяха бездънни, в погледа й се четеше учудване, сякаш току-що ставаше от сън и се мъчеше да проумее защо се вдига толкова шум. Косата й падаше на кичури в мръсно русо, но образът й беше най-чистият, който бях виждал някога.

Протегнах несъзнателно ръка, когато видях главата на Вонегът в нейната. Кръвта се процеждаше протяжно и сменяше бавно цвета на плочките. Жената пусна товара си и се чу нов пукот от счупени кости. Изведнъж ми се доповръща силно и се наведох рязко, когато осъзнах, че правя жестока грешка.

Но тя не ме уби. Усетих как ме хваща за рамото и ме вдига насила. Бръкнах притеснено в левия ми джоб, беше празен. Трескаво се разтърсих, но жената не забелязваше, беше впила очи в моите. Движенията ми, сякаш под влиянието на нейния хипнотичен чар, се забавиха, докато не спрях съвсем дори да мигам. Ръцете й разкопчаха шлема ми и го запратиха настрани. Не би трябвало да съм жив. Не би трябвало да мога да дишам. Но аз май и не дишах. Усетих кръвта от нея по себе си, сливаше се с потта ми.

Освен стичащата се струйка, нищо в радиус от километри не мърдаше – нито жената, нито аз, нито главата на Вонегът, нито някой друг от екипа, нито совалките, нито труповете, нито камъните, нито небето, нито земята, нито Космоса. Сякаш времето беше спряло.

В този миг усетих две неща – предпазителя на една граната под пръстите си и напиращите думи, които блъскаха езика в зъбите ми и мокреха пресъхналите ми устни:

–                  Обичам те.

После, бавно, мъчително, планетата отново почна да се върти.