Летопис за последния ден от живота на Артър Лем

Летопис за последния ден от живота на Артър Лем

 

В деня на своята смърт Артър Лем се събуди и почувства странна болка в гърдите си. Взря се в прясно измазания снежнобял таван и замига яростно с очи, когато изведнъж се сети, че има рожден ден. Навършваше цели триста тридесет и три години. Сетивата му долавяха твърдия носталгичен аромат на времето, което безжалостно изпиваше красотата на жалкия му живот. Преди много години старият марсиански гадател Муаа Туоо му беше предсказал, че ще умре именно в деня, в който ще навърши триста тридесет и три години. Истината е, че Артър Лем не вярваше в подобни неща, но днес незнайно защо мисълта за това го пронизваше като леден вятър. С всяка изминала минута той се улисваше в опиянението от своята горчивата меланхолия. Това го накара припряно да скочи от леглото, да обуе на бързичко цикламеното си бельо и да се втурне към библиотеката, където щеше да напише и последната глава от автобиографичния си роман, върху който работеше в момента. Високото марсианско небе се спотаяваше притихнало в сълзлив предиобеден сумрак и допринасяше за неблагоразположението на великия писател. Да! Артър Лем беше наистина велик писател. Окъпан в слава и признание, спечелил множество престижни литературни отличия, сега той се чувстваше така сякаш не е постигнал абсолютно нищо. В момент като този, когато знаеш, че смъртта те гъделичка с острите си мустаци по врата, всичко освен вярата в силата на собственото ти призвание губи значение – мислеше си той. А неговото призвание бе да пише.

Въпросният автобиографичен роман на Артър Лем имаше необичайна композиционна структура. Беше написан с перото на тънкия хумор, типичен за героя на нашия разказ. Хронологически преобърната, веригата на повествованието в първа глава започваше с описание на последния ден от живота на писателя, както той самият си го представяше, а последната пък трябваше да ни разкаже за неговото раждане и за това как всъщност се е озовал на нашата планета. Интерес създаваше факта, че главите в романа бяха на брой точно толкова, колкото и годините на писателя – триста тридесет и три.

Артър Лем нахлу припряно в библиотеката и погледна дъската с мозъкописа, която лежеше върху старото бюро, издялано изцяло от марсиански поликаменоид – древен камък от долината на обезсмъртените, в която, казват, някога е кацнал гигантския междугалактически космовоз с пришълците от планетата Земя. Тук е важно да подчертаем, че мозъкописът, всъщност, е еволюиралата форма на ръкописа и се материализира не върху хартия, а върху компактна електронна дъска, която с помощта на специален микрокомпютър улавя всеки един процес на мисълта. После нашият герой положи върху главата си метална шапка, към която бяха прикрепени огромен брой магнитни чипове, служещи за преработване на мисловната енергия, отделена от мозъка, зае позата „Мислителят” и потъна в унеса на своето творческо вдъхновение.

А сега уважаеми читателю, ще продължа краткия си летопис за последния ден от живота на Артър Лем, като ти предоставя да прочетеш финалната глава от неговия роман, с всичките й редакции и излишества.

Глава CCCXXXII

Когато… се родих

Когато домовете опустяваха

Когато хората пораснаха

Възникнал съм на този свят Родих се през декември в лето Господне 2012-то на планетата Земя. Още не ми бяха прерязали пъпната връв, когато по радиото съобщиха, че към Земята се е насочил огромен астероид с размерите на звезда. Преди да продължа обаче, нека ти споделя, уважаеми читателю, че разказвам тази история като пряк свидетел на всичко само за да придам по-голям драматизъм на повествованието с грижа за теб, за да не те отегча. Нека преди да продължа обаче, да предупредя уважаемия читател, че разказаното тук не е плод на измислица, а е напълно реално. Та, уплахът и паниката така ескалирали в този момент, че цялото човечество като задружно стадо овце побягнало на изток да се спасява. Защо точно на изток ли? Виновник за това станал един древен индийски проповедник и гадател на име Муаа Туоо, който популяризирал теорията, че ако вървиш само на изток, един ден ще се озовеш на края на света и ще имаш възможност да се отделиш от земното и да се озовеш в космическото пространство. Пълни глупости! Хората обаче повярвали и така се били устремили в тази посока, че, представете си, планетата се изместила от орбитата си и увеличила скоростта на движението около оста си цели шест пъти. По-късно историците нарекли това явление „Великото преселение избавление на народите”.

Когато обаче първоначалния афект от ситуацията попреминал и разума извоювал превес над емоциите, единодушно се взело решението всички велики умове, учени и гении в областта на физиката и астрономията във всички области на познанието да се съберат на конференция и да решат какво ще предприемат, за да осигурят бъдещото съществувание на човешката цивилизация.

Бях навършил само няколко часа иДа, тук трябва да разкажа онази история Макар и пеленаче, родено само преди няколко часа, природата ме бе надарила с необикновени свръхестествени способности, огромен интелект и широко въображение. Майка ми казваше, че когато са ме извадили от утробата й, вместо да заплача, аз съм започнал да разяснявам на акушерите теорията на относителността. Умът ми бил толкова развит, че големината на главата ми се увеличавала всяка секунда с по няколко милиметра. Докторите помислили, че съм болен и веднага решили да ми направят едно обстойно изследване, за да установят какво ми е. Тогава в стаята при тях влязъл някой си Муаа Туоо, облечен като древногръцки философ, както го описваше майка ми, и им заявил най-уверено, че бебето, което държали в ръце, т.е аз, е новият месия, който щял да спаси света от гибел и разрушение. Знамението натежало върху съвестта на горките хора, облечени в бели престилки, и те наистина решили да ме провъзгласят за такъв и да ме изпратят на конференцията по спасяването на човечеството.

Въведоха ме в една огромна зала, приличаща на тоалетна колизеум. Навсякъде имаше хора на видима възраст около петдесет- шейсет години, с прошарени коси и големи очила с още по-голям диоптър. Всички се бяха вторачили в мен. Зяпаха ме. Гледаха ме. Може би се питаха как е възможно съдбата на цялото човечество да бъде поверена в ръцете и ума на едно новородено. Докато току-що прохождащите ми крачета с ленива методичност се тътреха към централното място в залата, от където щях да изложа предложенията си за спасението на човешкия род, в цялото ми същество назряваше черния горчив плод на страха. Изпитвах особено притеснение. И в този така сюблимен момент пред очите ми се яви персийският вълшебник Муаа Туоо. Предложи ми да си пожелая нещо, което той на всяка цена щял да изпълни. В мига, в който отворих очи след като си намислих желание, него вече го нямаше…

Застанах в центъра на конферентната зала и се изкашлях предстартово като за загрявка. Гласът ми беше пресипнал от притеснение, но в крайна сметка успях да споделя първия си замисъл, който беше свързан с идеята за обстрелването на астероида, насочил се към нашата планета и опита за неговото унищожение . Казаното от мен се прие екстра радушно, защото не дочух нито един неодобрителен възглас от аудиторията. Продължих да излагам идеите си. Всички бяха преосмислени и задълбочено аргументирани. И изведнъж, когато повдигнах скования си поглед, който през цялото време старателно изучаваше малките ми бебешки крачета, почти онемях. На редовете в огромната зала, мязаща приличаща на колизеум, седяха не петдесет-шейсет годишните научни работници, гении и професори с огромни очила, които видях в началото, а малки кльощави и плешиви бебета като мен, които ме гледаха с отчаяно заразителните си погледи, в които искреше упование и надежда. Тогава разбрах, че онова, което си бях пожелал, Муаа Туоо го беше изпълнил. Идеите бяха преобразили радикално всеки един в залата. Великите учени се бяха превърнали в бебета, обединени под една обща външна, но и вътрешна обвивка. Съревнованието между научни постижения, заслуги, награди и слава беше пренебрегнато и потъпкано. Всички бяха равни, еднакви, неразличими. Мисълта, която бе прокарвана толкова години през територията на научната догматика сега почиваше изцяло на чистото въображение и безгранична фантазия, четящи се в очите на малките петдесетсантиметрови човечета, които се бяха обединили и застанали зад гърба на една обща кауза – спасението и просъществуването на човека. Само за един миг всички хора пораснаха с по няколко светлинни години идеи.

Като праведни християни в крайна сметка всички одобрихме и се съюзихме зад идеята, заимствана пряко от Библията, а именно за изграждането на един Ноев междугалактически космовоз – бледо подобие на Ноевия ковчег, който обаче за разлика от него щеше да побере на борда си цялото човечество и да отлети към Марс в търсене на нов дом за човешката цивилизация. Така и се случи… Когато хората пораснаха, отидоха да живеят на Марс. Та чак до днес…

Край

 След като приключи, Артър Лем свали металната шапка от главата си и в този миг сърцето му се взриви. Той падна на пода, изцъкли кървавочервените си очи и умря… След минути на вратата на библиотеката се похлопа. Беше икономът Муаа Туоо, който идваше да прибере душата му…