Космобус

КОСМОБУС

 

1

 

Марс. Червената планета. Моята планета. Още от малък мечтаех да стъпя на червената й повърхност. Винаги  съм я намирал привлекателна и красива. Предполагам поради факта, че червеното е символ на смъртта и кръвопролитията – с една дума всичко, което обичам. Хорър разказите и филмите са ми отдавнашна страст. А Марс е олицетворение на всичко това.

Днес мечтата ми е осъществима. През 2018 година хора стъпиха за първи път на Марс. На моята планета. А ето че 10 години по-късно освен станция има цели градове и строежите продължават. Интересно как ни бяха нужни повече от 50 години, за да се подготвим за тази мисия, а след това всичко се разви много бързо. Сякаш големите и силни САЩ и Русия са се страхували да не открием нещо нередно. Например малки зелени човечета. Но това бе само предположение. Ние живеем в свят, извезан от предположения. Там нямаше нищо освен купища камъни и червен прах.

Сега обаче положението е различно. Има растения, животни, хора, градове. Изграждането на атмосфера чрез замърсяване, с парникови газове, се оказа далеч по-лесно и бързо, отколкото учените предполагаха. Все пак това съсипа Земята… и направи Марс годен за живот. Ирония, нали?

Има дори транспорт. Идеята за Космобусите е отдавнашна, но досега нямаше възможност за реализацията й. В основата си всичко е много просто – два огромни мощни магнита, единия на Марс, другия на Земята, насочени един срещу друг, плюс силата на мощен лазер, който служи като коридор. Стана ли ви ясно вече? Когато пуснем Космобусите по тези коридори те фактически сами пътуват. Привличането е толкова силно, че ако превозното средство не бе с тегло 4 тона би излетяло и размазало всички вътре при приземяването си. И това не е предположение, видях го с очите си. Никога няма да забравя онова момченце на космогарата. Все пак всичко се случи пред очите ми. Избягал от зоркия поглед на майка си, се качи на плочата, която всеки момент щеше да се задейства. В момента, в който рече ,,Виж ме, мамо!” лазерът избръмча, момченцето сякаш позеленя и изхвърча. За секунди го бяха ,,получили” на Марс, размазан, окървавен и мъртъв, разбира се. Ето един блестящ пример за предположение приложено на практика, с доста кървав завършек. Но като оставим това настрана Космобусът е практичен и икономичен, но най-вече безопасен.  Енергията за тези огромни устройства идва от земните недра. Какво друго освен земната мантия би могло да намагнетизира плоча с големината на малък площад!?

 

2

 

– Какво стана?

– Защо осветлението изгасна?

– Ей, кв`о е тв`а?

– Мамоооо!

Шумно негодувание се надигна в цялото помещение. Внезапната тъмнина бе способна да изплаши и най-големите куражлии. Особено, когато си далеч от дома, в компанията на непознати.

Светлината се завърна поетапно в дългото, продълговато помещение. Първо се задействаха лампите в предната част, където се намираше електронният машинист – софтуерът.

Всички пътници си отдъхнаха.

-,,Аварийно захранване – работи!” – любезно съобщи кибер стюардесата. – ,,Моля всички да останат спокойни и да не напускат местата си. Аварията ще бъде отстранена възможно най-скоро. Благодарим ви, че избрахте Космобус.”

– Аварийно ли? – рече момче с провиснали панталони и шапка с огромна козирка. Дори отдалеч се виждаше колко жестоко е акнето  му. – Ама, няма ли да вървим напред?!

Авауйно ии и въуим, напуед прозвуча през устата му. Изглежда р-то и л-то не му се отдаваха много.

– Сигурно има авария. Вероятно след малко ще потеглим – отговори му момиче в тесен официален костюм.

– Маце, виждаш ли тая лампа тука!? Уампа

– Не съм ти маце!

– Пише, че сме в режим на изчакване. Скоро няма да потеглим. Уежим, скоо

– Станала е грешка в системата. Ще я оправят за нула време – потвърди думите на момичето мъж на средна възраст. Говореше с благ и културен тон, а каскета и шалчето доказваха, че е естет.

– Мамо, пишка ми се!

– Върви тогава. И не е нужно да съобщаваш на всички.

– Страх ме е.

– Няма от какво.

– Ами ако пак стане тъмно.

– Няма. Отивай.

Момиченцето с поклащащи се опашки се затътри бавно към вратата на тоалетната в предната част, точно преди кабината на ,,машиниста”. Когато стигна двукрилата врата, която отделяше двете помещения с тясно коридорче, сложи ръка на дръжката обърна се и погледна майка си с плачлив поглед. Жената, обаче беше невъзмутима, кимна й в отговор, който казваше: ,,Върви, върви!”

Усмихна се вяло на хората около нея.

– Не трябваше ли някой да се свърже с нас?

– Връзката също е прекъсната, госпожо. Техническа повреда.

– Значи сме съвсем сами?! – още повече се изплаши тя.

– Ние никога не сме сами тук горе. Не се тревожете.

– Дали ще се забавят много?

Гласът, чийто притежател се обаждаше, в първия момент остана неидентифициран. Само след секунда обаче пътници разбраха, че идва от дъното на помещението – точно до човека с каскета. Там стоеше пълна старица, която очевидно не се чувстваше комфортно на мястото си. Старческият й, скърцащ глас стържеше като изгнил пирон по ламарина – глас на заклет пушач.

– Съмнявам се – отвърна й учтиво човекът. – Не се тревожете, не ми се вярва да е нещо сериозно.

– Вие откъде знаете? – тросна му се тя.

– Имам опит с тези машини, госпожо. Знам как работят. Доверете ми се – широката му, добродушна усмивка вдъхна доверие на бабето.

– Бързам да се прибера при внуците си. Не съм ги виждала от три години.

Бабата се разбъбра, а хората около нея искаха или не, трябваше да я слушат.

Постепенно пътниците в помещението – около 40 пътника – се разговориха. Сякаш непознатият им бе дал минимална доза успокоение. Минимална, но достатъчна. Първоначално се надигна тих шепот, преди да прерасне в малка врява. Никой не говореше високо, но когато 40 човека приказват определено се вдига доста шум.

Гащника от своя страна си сложи огромните слушалки (старомодни, но удобни) на главата и си пусна музика. Той си нямаше другарче за из път, затова реши да изолира излишния шум. И да чака.

Хвърли поглед на хората около себе си.

В дъното стояха бъбривата баба и човекът с каскета. На двете редици около стените имаше всякакви хора – видя един, който приличаше на адвокат с официалния си костюм и дипломатическото си куфарче.

,,Някой има проблеми с парцела си на Марс” – каза си с насмешка момчета.

Срещу ,,адвоката” стоеше пънкарка с лилав коса и много обеци по лицето. Докато мъжът изглеждаше разтревожен, тя гледаше спокойно нещо на холограмната си плочка.

Малко по-близо до себе си набеляза още един интересен персонаж. Двойка влюбени младоци, които сякаш бяха слепени един за друг. Гащника се подсмихна леко при мисълта колко хубаво би било той да е на мястото на момчето. Идеше му да ги замери с нещо, но щяха да го видят. Затова продължи да оглежда и да блуждае.

Всъщност всички останали изглеждаха твърде обикновени и безинтересни. Скучни хорица със скучни животи. Жена на средна възраст с прошарена коса и изморено изражение. Мъж и жена с двете си момчета, май бяха близнаци, ако съдеше по еднаквото облекло, на не повече от 3 години. До тях стоеше някакъв неопределен обект от неизвестен пол. Приличаше повече на жена,  но можеше да е и мъж. Беше  облечен/а в суичър и долнище анцунг, и двете твърде широки за него/нея, а като прибавим и късата коса ставаше още по-трудно да различиш. Момчето нямаше нищо против такива индивиди, животът се бе техен все пак, но никога не ги бе разбирал, а нямаше и да може.

Срещу травестита бе седнало момиче на около 12-13, с розова пола и дънково яке. Пълен мъж около петдесетте, който дремеше спокойно се разливаше от седалката си и заемаше половината и от нейната. Брадичката му опираше в гърдите, а отстрани тройната му гуша образуваше сланинести извивки. Момчето едва подтикна  порива си да се засмее при вида на човечеца.

И ето че стигна до себе си. Отсреща стоеше младата майка с детето, което вече си бе свършило работата в тоалетната и сега стоеше на коленете й. То му се изплези, а той без колебание му се изплези в отговор.

И мацето естествено. Имаше страхотния късмет да стои до нея. Искаше му се да я заговори, но какъв смисъл имаше изобщо? И без това съвсем скоро щяха да потеглят напред и след като слязат от Космобуса да не се видят повече. Но това не му пречеше да я оглежда, нали?

Мина му през главата, че някой трябваше вече да се е свързал с тях, но тази мисъл не се загнезди за дълго в съзнанието му. Щом никой не го тревожеше, защо той да го прави? Имаше си по-важна работа в момента. Така или иначе всичко бе наред, просто незначителна повреда.

– Бате? – момиченцето го подръпна за крачола и го извади от сладкото тайно съзерцаване. – Може ли да си поиграем?

– Не.

– Моля ти се. Много смешно се плезиш!

– Борислава, остави момчета намира. Не досаждай.

– Бате, виж! Виж! Мига! – тя сочеше нещо зад него.

Той се обърна. Зад гърба му нямаше нищо друго освен стена. И малкото прозорче над главата му. Нещо наистина мигаше и той добре знаеше какво е, но все пак се надигна и погледна.

– Ей, хора, нормално ли е лъчът (уачът) да премигва така? – гащника стоеше с лице залепено на блиндираното прозорче.

Внезапна тишина се възцари.

Всеки се заозърта. Всеки се опитваше да погледне през някое от тесните пролуки, оборудвани със специални стъкла. Забавно беше да се наблюдават 40 човека, които се избутваха и натискаха за късчето стъкло.

– Това не ми харесва.

– Изглежда така сякаш сигналът е… слаб.

– Добро попадение, маце!

Момичето този път се задоволи с презрителен поглед, като остави думите.

А навън ставаше нещо необичайно. Зеленикавото сияние, което обхващаше цялото им полезрение бе вяло и премигваше. И друг път се бе возил с Космобус (всъщност безброй пъти) и много добре знаеше, че лъчът трябва да е искрящ и мощен, без да оставя пролуки, в които можеш да видиш космоса.

– Така ли изглеждаше когато тръгвахме? – запита майката.

– Не, беше ярко. И нямаше трептене. ,,Никога не съм го виждал такъв.”

– Сякаш има… пулс.

– Не ми харесва. Ама никак.

– Нещо се приближава! – извика пънкарката.

– Идват да ни спасят!

– Не се ли движи твърде бързо!?

Ударът беше неизбежен. Преди да осъзнаят какво се случва вече бе късно. Нямаше време да се хванат за нещо, всички изпопадаха като круши на пода. Кой си удари главата, кой ръцете, всеки се насини. Другият вагон се стовари върху този с ужасно ускорение, избута го напред и излезе от лъча. Завъртя се на 360 градуса и спря във вакуумното пространство с премазана предница.

Лошото обаче тепърва започваше. Гащника се изправи първи, красивото официално момиче се бе стовари отгоре му, но той я сложи да седне и стана. В този момент му се струваше напълно безинтересна. Добре де, не чак толкова. Допира на приятно оформените й гърди до тялото му бе много приятен. Просто не му беше приоритет точно тогава. Защото имаше и нещо друго, което се прокрадваше в безгрижното му съзнание. Тревога, която нарастваше с всяка секунда. Протягаше дългите си мазни пръсти към него и го сграбчваше в грозната си хватка. Не бе по силите му да я пренебрегне.

Взорът му попадна на прозореца, през който се виждаше другия вагон. Вътре имаше хора, да, но те не бяха техните спасители. Бяха мъртви. Телата на мъже, жени и деца се носеха безтегловно из кабината, с ужасни изражения на лицата. Изражения на агония, страх и болка. Застинали със зинали усти, забелени очи и гротескно извити крайници.

Момчето не издържа. Стомахът му и без това се беше разбъркал от сблъсъка, но погнусата го накара да повърне в краката си.

– Какво става!? Добре ли си?

– Не гледай!

Но бе твърде късно. Крясъкът на момиченцето бе красноречив. Той стресна останалите и им възвърна съзнанието.

– Мамо, страх ме е! Мамо, какво се е случило на тези хора!? Не искам да ми се случи и на мен!

– Спокойно, няма миличка. Всичко ще е наред. Успокой се.

– Какво е станало с тях!? Защо изглеждат така!?

Майката прегръщаше детето и се поклащаше напред-назад на неудобната седалка. Но то постави един важен въпрос, който накара всички да се замислят – Какво наистина се бе случило на онези хора? Какво се бе случило на тях?

Засега никой нямаше отговор.

 

3

 

Безопасен ли казах? Изглежда не чак толкова. Както всичко останало и Космобусът си има няколко минуса. Първо – веднъж потеглил не може да се върне назад. Пътува само напред. Второ – няма комуникация със станциите на Земята и Марс. Добре де, има, но не през цялото време. Коридорът има ,,мъртва точка” някъде по средата на пътуването, където разстоянието и от двете планети и равно. Вярно е, че бусовете минават за секунда тази точка, но ако аварира, да кажем, точно на това място? Тогава хората вътре остават сами, без връзка с външния свят. И трето, най-важното от всичко – ако нещо се случи с лазера, смъртта на пътниците е неизбежна. Това е функцията му, да придава някаква гравитация, без него вакуумът ще изпрати всички в безтегловност и при това ще се реят безцелно из космоса. Отделните бусове нямат двигатели. Те са оборудвани само с датчици. Ами замислете се какво би станало, ако два буса се сблъскат? Това би било ужасно, нали? Но стига сме предполагали, време е да видим как всичко действа на практика. Не че се хваля, но онова момченце не се качи само на магнитната плоча.

 

4

 

Всеки помагаше на съседа си. Оборудваните аптечки над главите им влязоха в употреба. Хубавелката си бе ударила главата в седалката, а момчето с радост щеше да й помогне.

– Знаеш ли, че диаметърът на Марс е почти двойно по-малък от този на Земята. Той е по-малко плътен от нея, притежава едва 15% от обема на Земята и само около 11% от нейната маса. Но освен това има два естествени спътника – Фобос и Деймос, чиято орбита е много близко до планетата, затова се смята, че са прихванати астероиди. И двата се въртят синхронно…

– Хей, полека (поуека) – тъкмо й слагаше лепенката на челото. – Бил съм в часовете по Марсология. Няма нужда да ми повтаряш (повтаяш) всичко.

– Извинявай, ръзбърборих се. Когато съм нервна, говоря много.

Интересно как изведнъж си промени отношението към него и към заобикалящата я среда. Изглежда напрежението наистина си казваше думата.

– За първи път ли пътуваш с Космобус – удобство и лукс?

– Не, но не ми се е случвало да има авария досега. А и хората в другия вагон… – потръпна ужасено. – Ами ако ние бяхме на тяхно място!?

– Много му мислиш. Аз не се занимавам.

– Не ти пука, че ще умреш?

– Пука ми, но никой не е казал, че ще умирам.

– Задушили са се – рече познат глас.

Бе човекът с каскета, който се придвижи напред между редиците седалки. Голяма лепенка минаваше през веждата чак до скулата му. Дали умишлено дойде точно при тях или просто искаше да се отърве от бъбривата баба?

– Виждате ли пукнатината? – посочи към вагона навън. – Това, плюс излизането от лъча ги е убило. Вакуумът е нахлул вътре и органите им не са издържали.

– Как така не са издържали?

– Пръснали са се.

– Какъв ужасен начин да умреш!

– А нашият вагон? Има ли повреда? – тревогата на майката нарастваше с всяка секунда. Малката бе заспала в ръцете й, въпреки шума.

– Задната част е по-здрава от предната. Там се намират всички важни устройства. Имаме голяма повреда, но не ми се вярва да има изтичане на кислород. Плюс това ние сме още в лъча. Докато сме в него няма опасност.

– А ако лъча се разпадне?

– Не мисля,  че има такава възможност.

Абсолютната му убеденост в думите му осигуряваше на останалите около него чувство за сигурност. Фалшиво усещане бе, на подсъзнателно ниво всеки във вагона знаеше, че опасността не е никак малка, но носеше известна доза успокоение. Този човек бе умел оратор, може би дори манипулатор. Трябваше да се внимава с такива хора.

– Откъде знаете толкова много за тези машини, господине? – заинтригува се момичето.

– Работих 30 години във фирма за проектирането им. Познавам ги много добре.

– Според вас дали ще се измъкнем скоро?

– Надявам се. Аз съм Борис Стоянов, между другото.

– Станимира. Приятно ми е.

– А ти, млади момко?

– Симеон.

Киселата му физиономия, изразяваща недоволството му от прекъснатия разговор, стана още по-кисела, щом мъжът му стисна ръката. Нямаше обяснение на това чувство на неприязън, най-вероятно не го харесваше, защото смали възможността за разговор със Станимира до минимални параметри.

– Е, момчета и момичета, ще се наложи да почакаме.

 

5

 

– Мамо, мамо, страшно ли е да пътуваш с КОСМОБУС!?

Малката изговаряше думата сякаш бе някакво табу, което не биваше да изрича на глас.

– Не, ще видиш сега като се качим, няма да усетиш кога ще стигнем.

Симеон отмина майката с детето без особен интерес. Дребосъка явно за първи път се качваше на КОСМОБУС! и вълнението му идваше в повече.

Той си имаше по-важна работа.

Застана на последното мраморно стъпало пред входа на огромната каменна космогара и погледна нагоре. Синьото небе бе прорязано от плътен, изумруденозелен лъч, изключително концентриран лазер с радиус 10 метра. Виждаше се иззад покрива на грамадната гара и се губеше някъде в космоса.

Зад гърба му малки топчести коли фучаха, хората бързаха, всеки със собствените си проблеми и задължения.

Навсякъде около него се прожектираха реклами върху стените на сградите. Холограмните обаче бяха най-ефектни.

,,Космобус – комфорт и удобство!”

,,Пътувайте с нас. Компанията на Космобус е на първо място по превоз на пътници и качествено обслужване!”

,,До Марс и обратно за нула време! Само с Космобус!”

Някаква реклама на шампоан прожектираха на сградата от ляво, а отдясно на крем за бръснене. После се смениха, вляво бе на модифицирано куче, а вдясно – даваха някакъв избягал от лудницата.

Точно в този момент един от бусовете се стрелна нагоре, в орбитата на лъча и бързо излезе от полезрението му.

Усмихна се.

Пристъпи в голямата постройка. Не му бе нужен билет, имаше си чип, чрез който можеше да пътува неограничено. Затова се запъти право към коловозите. Трафикът бе постоянен. На всеки 10-тина минути нови вагони се поставяха на магнитните платформи с ъгъл регулиращ се според завъртането на Земята…

– Симеоне!? Ставай! Събуди се!

– А? К`во, к`во?

Сивата мъгла на съня бързо се разсея. Някой го разтърсваше толкова грубо, че сънят избледня за секунда и бързо бе забравен, сбутан на дъното на подсъзнанието му.

– Нещо става.

Станимира изглеждаше разтревожена. Не, не разтревожена. Направо ужасена.

Той се надигна от мястото си. Допреди секунда главата му бе опряна в стената, дори похъркваше леко, а сега ни най-малко не му бе до сън.

Зеленото сияние отвън все повече отслабваше, а паузите на ,,пулса” му – все по-продължителни. Съвсем скоро от него нямаше да остане и следа, а малко след това и въздухът им щеше да свърши, което означаваше сигурна смърт.

– Колко време съм спал?

– Не знам. Едва ли повече от час. Нямам представа от колко време сме тук.

– Някой обади ли се?

– Не. Нищо не се е променило.

Огледа се. Някакво странно униние бе обзело пътниците. Дали съзнаваха истинската опасност?

– Къде е Борис?

– Не знам.

– Трябва да направим нещо. Не може да останем тук.

– Какво?

– Не знам, но има нещо гнило. Ако не друго, трябва да разберем къде е повредата.

– Разбираш ли нещо от електроника?

– Не, но чичака каза, че е работил (уаботил) във фирмата. Може би той ще ни измъкне. Отивам да го намеря.

Изправи се и се огледа. Високо момче, приятелите често му казваха „Стълбата”, слаб и дълъг, но не видя когото търсеше. Затова се придвижи към тоалетните. Мина през вратата, отделяща двете помещения, и надникна там. Нямаше никой. Погледна към тясната кабина с множеството лампички и индикатори. Табла с непонятни за него знаци и мигащи точици. От кабината на кибер шофьора го делеше само още една врата.

,,Супер! Той се е сетил преди мен!”

Открехна леко вратата – не искаше да го разсейва или да го стряска, личеше си колко концентрация влага в движенията си. Човъркаше нещо под пулта, ровеше из платките, с гръб към вратата.

– Да, скоро всички ще умрат! Харесва ми. Обичам тези машини! Но най-много обичам да взривявам разни неща! Ха-ха-ха! Особено хора! Толкова много хора. По улиците. В небето. В космоса. В какво се е превърнало нашето общество? Не ми харесва. Мразя го. Мразя всяко превозно средство, което виждам на пътя, всеки човек, който пресича пътя ми. Но обичам Космобусите. Те ми помагат. Те сякаш са създадени за моите цели. Те са…

Борис си мърмореше под носа, сякаш се опитваше да обясни на самия себе си какво прави.

А Симеон от своя страна бе замръзнал на мястото си. Изведнъж му просветна. Разбра защо се бе почувствал така странно, щом се ръкуваха. Разбра и защо човекът му се струваше така познат – на космогарата бе видял обява за издирването му.    Той бе луд! А ето че сега се опитваше да взриви и този Космобус.

Мисълта за смъртта, която дебне, го изкара от обзелото го вцепенение. Тялото му се движеше на автопилот.

Пристъпи в помещението тихо, Борис се бе задълбочил твърде много в работата си, за да го чуе, и бавно запристъпя към него.

,,Какво правя!? Аз съм само на 15! Той ще ме убие! Не искам да умирам, искам само да се прибера на скапания Марс и този кошмар да свърши! Живее ми се по дяволите! Какво ще правя…”

Нещо издрънча на пода до него – бе бутнал нечий гаечен ключ.

Борис се обърна светкавично, попарен от внезапния шум. Но Симеон не губи време, хвърли се върху му и го събори на земята. След което започна да го налага като боксова круша по лицето, гърдите, където свари. Секунда невнимание бе достатъчна на по-тежкия с 20-тина килограма Борис, за да го събори на земята. Това бе краят на битката помежду им.

– Какво си мислиш, че правиш? Не можеш да ме спреш.

– Защо искаш да взривиш всичко?

– Аз съм луд все пак. Или поне така твърдят докторите. Обичам да виждам експлозиите и да чувам крясъците. Толкова е… вълнуващо. Но най-вече обичам да проверявам предположения. Знаеш ли какво съм осъзнал – седна върху момчето като почти смаза гръдния му кош – хората правят толкова много догадки, без да ги проверят. Нямат кураж, а аз го имам. Светът се нуждае от такива като мен. Ако не бях аз как щяхме всички да разберем, че човек не би издържал на магнита? Онова дете е било мъртво много преди да пристигне на станцията.

Проблясъци минаха през главата на Симеон. Репортажът в електронните новини за детето, което буквално се размазало, бе обширен. И документиран.

– Ти си убил хората в другия вагон.

– Ами, не точно. Само заглуших сигнала, който в централата получават в случай, че стане нещо. Никой още не знае за повредата, а това незнание предизвика и катастрофата. Фактически те не знаят какво се случва тук. Сами сме.

– А как отслаби лазера?

– Много е сложно, момче, че да ти обяснявам. Нито имам време, нито желание. Ще ти кажа само, че ако не го бях направил, досега зад нас щеше да има поне още 3-4 вагона. Според данните от централата ние и тези зад нас сме пристигнали благополучно на Марс. Ще мине малко време преди да разберат, че сме заседнали по средата! Първо ще спрат трафика да поправят лазера. Едва след това идва наш ред.

– Симо?

Регистрирането на гласа накара момчето да изтръпне. На вратата бе Станимира. В изумения й поглед се четеше изненада и страх.

Преди Симеон за успее да направи каквото и да е Борис, с неприсъща за годините му бързина, се хвърли към нея и я удари силно с вратата. Момичето излетя назад, мина и през другата врата и се приземи по гръб на пода на общото помещение с разбит нос и кръв, която се стичаше по лицето.

Шумна ахване отекна в неголямото помещение. Изумлението на хората нарасна още повече, щом видяха Борис и Симеон да излизат иззад вратата. Младокът бе отпред, с ръце зад гърба и нож опрян на шията. Като заек приклещен в ъгъла той нямаше накъде да мръдне.

– Какво сте ме зяпнали всички?!

– Той ще ни убие! – възкликна бабата в ъгъла. Сякаш тя имаше какво да губи.

– Да, така смятам да направя.

– Но ти също ще загинеш с нас – обади се Станимира.

– Не, няма. Погрижил съм се за себе си. Не ме мисли – усмихна се широко, такава усмивка може да има само някой побъркан. – Не мога да си позволя да умра. Аз имам мисия. Трябва да направя своите открития.

– Нямаш право да убиваш невинни хора! Кой си ти, че да подписваш смъртните ни присъди! – разпали се момичето. С кръвта по лицето и разбития нос, но войнствения поглед, изглеждаше очарователно.

– Вие сте междинни жертви по пътя на доказателствата. Заблудените скотове като вас са и без това ненужни на света.

– Как смееш да…

– Не мърдай, Съни! Никой да не мърда – затегна хватката около Симо по-здраво. – Или ще му прережа гърлото пред вас – хвърли поглед назад. – Дори ще му направите услуга, като стоите мирно. Той идва с мен, за всеки случай. След по-малко от 2 минути ще си кажем довиждане.

Симеон огледа всичките 40 души в помещението. 40 чифта уплашени очи (Станимира не правеше изключение, въпреки непоколебимостта в погледа й). Той самият бе на ръба на истерията. Пънкарката с лилава коса, дебелата баба, ,,адвокатът”, майката с детето, двамата влюбени, момичето с розовата пола и родителите с близнаците, дори травестита и Станимира естествено… те всички разчитаха на него. Той бе героят, спасителят на стадото овце. И докато ги оглеждаше, осъзна едно – никой нямаше да оцелее. Всички щяха да умрат. Включително и той самият. Неговата работа обаче бе да се погрижи и Борис да ги последва. Не биваше да позволява на изверга да се измъкне. Може би някои от тях го осъзнаваха, може би не, друг изход просто нямаше от тази ситуация.

Той бе на кръстопът – да избере да си трае и да се спаси (нямаше гаранция, че щеше да види белия свят така или иначе), или да умре заедно с останалите, но да повлече и Борис със себе си. Не му трябваше много време да наклони везните в правилната посока. Той не бе смелчага, не бе ,,човекът на народа”, но това бе единственото разумно решение. Въпреки крехките си 15 години успя да прозре болезнената истина.

Хвърли поглед към прозорчето. Лъчът едва просветваше вече, нямаше време. Сега или никога.

Събра бавно крака, наведе се леко напред (при което ножа го поряза, но вече не го интересуваше) и силно се оттласна назад. Тилът му удари в носа на Борис, и вероятно го строши, той изтърва ножа и извика повече от изненада, колкото от болка. Симо го бутна силно с гръб и двамата се удариха заднешком в големия пулт на кабината. Борис се пресегна към големия бутон (единственият сред множеството лампи), но не успя да го достигне. Кабината все пак не се отдели от вагона. Мисия – изпълнена. Последното, което видя, преди вратите да се затворят бяха примирените погледи на останалите. Майката стискаше спящата си дъщеря в обятията си, пънкарката се бе свила на седалката, влюбените се прегръщаха за последно… Станимира бе стиснала очи.

,,Е, поне няма да се измъкне. Щеше ми се поне да видя Марс за последно, майката, бащата, сестрата… жалко е, че умирам девствен. Със Станимира щяхме да сме хубава двойка. Жалко, че не можах да я опозная. Така е трябвало да се случи. Нямам за какво да съжалявам…”

Лъчът примигна за последно и спря. Изумрудено зеленото му сияние секна изведнъж. Само за миг всички се понесоха безтегловно из вагона, а секунда по-късно кислородът бе изсмукан от дробовете им и те се задушиха. Съвсем малката пукнатина бе достатъчна на вакуума да проникне вътре. Всички до един обаче имаха облекчено изражение на лицата си. Така ги откри и спасителният екип, за съжаление пристигнал твърде късно.

Край