Изгубена земя

Изгубена земя

Червеното куадро[*], пригодено за марсианския релеф, изникна от облака дим, вдигнат от тежките му гуми и спря най-безцеремонно пред входа на космодрума, събирайки погледите на въоръжените охранители. От кабината излезе висок, оплешивяващ мъж с впито, сериозно лице, чиито скули и издадена напред брадичка му придаваха ярко изразена мъжественост, с първичен, гранитен оттенък.

Името му беше Виктор Хейз, член на екипа по директни космически изследвания, който се занимаваше с пилотирано изучаване на околната космическа среда, включваща Основния астероиден пояс и спътниците на Юпитер. Зад гърба си имаше дозина мисии до Галилеевите луни, както и една с цел планетата-джудже Церера, оказала се крайно неуспешна заради повреда в основния двигател на кораба и преждевременното активиране на спускателните клапани, довело до пробив в машинното.

Хейз беше избран за един от петима астронавти, които трябваше да се отправят на проучвателна експедиция до родната Земя, изоставена от човечеството преди повече от два века заради природен катаклизъм, който си оставаше необяснен и до днес. Корабът „Терион”, първия по рода си квантов звездолет, беше конструиран от най-големите мозъци, специалисти в областта на физиката, математиката и всички останали дисциплини, въртящи се около уравненията на Планк, Шрьодингер и Хайзенберг. Учените му даваха максимум три дена полет до планетата, позовавайки се на свойството на фотоните, които във вакуум се придвижваха със скоростта на светлината. Хейз не можеше да не се гордее, че става част от историята, която макар и в друга книга, продължаваше да се пише от човечеството.

Посрещнаха го началник-екипа професор Кавакама и отговарящия за сигурността на полетите – полковник Ларковски, който бе захапал обичайната си електронна пура.

– Всички чакат. – заяви с тържествено изражение ниският Кавакама, който потупа астронавта по рамото. Очите на професора блестяха от приятно напрежение. – Останалите са на площадката.

Хейз последва двамата мъже, хвърляйки последен поглед към модифицираното куадро, което сякаш му намигаше с фаровете си пред входа на космодрума. Беше последната глезотия, която си позволи преди този ден, споходен от едно странно предчувствие, което не смееше да сподели с никого.

На голямата стартова площадка, където се намираше и пусковата установка, се бяха събрали хиляди хора, решили да изпратят избраниците към истинския дом на хората. Политици, спортисти, актьори, служители на реда, журналисти и обикновени работници – всички тръпнеха в очакване на старта, когато „Терион” щеше да се понесе с проглушителен грохот нагоре към космоса.

Хейз се изкачи на подвижната платформа, където останалите от екипажа се сбогуваха с близките си. Той се огледа, но много добре знаеше, че за него не бе дошъл никой. Нямаше семейство, а приятелите му бяха на мисии из сатурновото пространство.

Кимна на Хенрих, Лъв, Чоу и Етана, които на свой ред го поздравиха с пламенно ръкопляскане, последвано от подсвиркванията на масите пред тях. Светкавиците на фотоапаратите го заслепиха за момент. За първи път получаваше подобно внимание и това го смути.

„Сякаш отиваме някъде, откъдето няма да се върнем…”, мислеше си Хейз, докато се здрависваше със своите колеги. Това предположение се бе превърнало в опасение през последната седмица от подготовката му за полета.

Погледна нагоре към светлото марсианско небе. Някъде на юг прелиташе ято птици, вероятно бекаси, едни от малкото птици, приспособили се към тераформираната планета. Над тях се белееха няколко големи облака, които бавно пълзяха към града, затъмнявайки със сянката си крайните квартали и предградията.

Петимата бяха издигнати от платформата, която ги понесе нагоре към входа на „Терион”, откъсвайки ги от еуфорията на насъбралото се множество. Хейз видя дребната фигура на Кавакама, който му пожелаваше успех с вдигнат нагоре палец. До него полковника отдаваше почит, изпънал надъхано гръб, заобиколен от семействата на астронавтите.

Корабът излетя в десет и петдесет местно време, преминавайки през тънката марсианска атмосфера. Хенрих и Чоу управляваха „Терион” при издигането му в открития космос, направлявайки йонните инжектори и термоядрения реактор, чрез който трябваше да се справят с гравитацията на планетата.

Откъсвайки се от орбитата на Червената планета, екипажът се подготви за активиране на фотонните двигатели, които щяха да изстрелят „Терион” към Земята.

Етана, единствената жена в екипа, хвърли бърз поглед към дисплея пред себе си, който показваше топлинните стойности на основните и спомагателните двигатели.

– Ще сме готови до половин минута. – обяви тя, обръщайки се към Хейз, който седеше на креслото до нея. Етана се усмихна. – После е твой ред.

Именно на него се падаше честта да пусне в действие фотонния генератор, който щеше да подаде мощност към адронните турбини, синтезирайки огромно количество енергия в изключително тънък поток.

Хейз пое дълбоко въздух и започна да отброява оставащото време.

10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2… 1… Дясната му ръка улови синия лост до себе си и го избута напред, при което звездите около кораба се разляха в една единна светлинна маса, наподобяваща океан от фотони.

– Това ли е? – гледаше учудено през илюминатора Хенрих. – Не усещам никакво ускорение…

Етана прегледа данните от бордовия компютър.

– Всичко е наред. Движим се с едно цяло и седем процента от скоростта на светлината. Просто не си свикнал с новите технологии…

Хейз се взираше светлинните снопове, образуващи цели потоци от ярка материя, прелитаща около „Терион”. В главата му се въртяха хиляди мисли, обединявани единствено от далечен, потънал в мъгла спомен за някакъв филм, на който дори не помнеше името, но който разказваше за Земята от преди хиляди години, когато човечеството се сражавало помежду си заради власт и територия. Струваше му се толкова непонятно това. Кое в природата на човека го караше да извършва подобни грешни деяния? И как, в крайна сметка, хората бяха успели да се отърсят от тази си черта?

„Може би не правим добре, като отиваме там…”, хладно размишляваше наум Хейз. „Каквато и да причината за обезлюдяването на Земята, със сигурност ние имаме пръст в това.”

Той се облегна назад и затвори очи, оставяйки се на масажиращите фибри да затоплят мускулите му. По-късно се премести в спалното помещение, където програмира компютъра за събуждане след час и половина. Внезапно налегналата го умора се дължеше на химичните разтвори в костюма, които адаптираха тялото му към космическата радиация.

В съня си видя люлката на своята раса на прага на съдбовния ден. Милиони хора бяха наизлезли по улиците на градовете, вперили погледи към небето, преминаващо ту през виолетово и тъмно синьо, ту към жълто и зелено, подобно на северно сияние. Магнитното поле на планетата изчезваше, давайки път на слънчевата радиация да залее повърхността и. Огромни черни облаци покриха земята, изсипвайки върху и силно киселинни дъждове, разяждащи живата материя. Ураганни ветрове, цунамита и земетресения разкъсаха континентите, превръщайки ги в оголени, безлюдни черупки. Държави се изпаряваха за части от секундата. Реки и морета пресъхваха пред очите на смаяните късметлии, успели да се качат на спасителните совалки в посока Луната. Милиарди човешки животи угаснаха за един ден, подобно на парафинени свещи, погалени от вятъра. Три четвърти от популацията изчезна под ударите на безпощадното слънце.  Когато оцелелите успяха да достигнат голямата лунна колония – Селена, обръщайки взор към Земята, те с ужас видяха отровната обвивка, която се бе разстлала над нея, задушавайки всичко под себе си. Радиацията бе сложила край на живота там , унищожавайки всякакви надежди за някогашното възстановяване на безценната биосфера.

Хейз се събуди с чувството, че бе гледал някой документален филм за далечното минало. Болеше го глава и усещаше жажда, която го подтикна да се отправи към кухненското отделение, заварвайки там Чоу и Лъв. Двамата бяха надвиснали над дигиталния плот, разглеждайки дългото меню, в което бяха включени всички известни ястия на марсианските готвачи, както и редица тонизиращи напитки, програмирани в квантовия преобразувател.

Лъв, който беше едър, широкоплещест мъж с гъста черна брада и издут зачервен нос, кимна към новодошлия Хейз, посочвайки му илюминатора зад гърба си.

– Разминахме се с някакъв стар земен космически модул, който излъчваше SOS-сигнали, активирани според датировката на бордовия компютър, отпреди Катаклизма. Вероятно някоя по-късна серия на Пионер…

– Пионер? – замислено погледна тавана Хейз. – Помня урока за трите серии от програмата в учебника по история на космическите полети. Техен беше първия апарат, напуснал Слънчевата система, нали?

Чоу поклати глава, докато опитваше ваниловия сладолед, който си бе поръчал от преобразувателя.

– Вояджър го изпреварва. – поправи го монголоидният мъж. – Но, да, и двата апарата напускат Хелиосферата през двадесетте години на двадесет и първи век.

Хейз избра малка порция зелев пай „Ауроре Синус”, която погълна почти веднага, гонен от вълчи глад, след което се отправи към контролното отделение, където Хенрих помагаше на Етана да анализират потока от фотони.

– Нужда от помощ? – попита ги, докато сядаше на своето кресло зад пулта за навигация. Бледият мъж с сламено руса коса направи широка усмивка, посочвайки към един от датчиците за електромагнитно отчитане.

– Току що засякохме снопове лъчи, които нямат местен произход. Спектралният анализ показва интензивна гама-активност, която достига системата ни на чести интервали и създава радиоактивна плака по външната страна на корпуса.

„Бетелгейзе”, помисли си въодушевено Хейз. Огромната звезда-гигант бе избухнала като свръхнова и най-накрая светлината от събитието бе достигнала и планетите около Слънцето. От Марс тя не можеше да бъде наблюдавана заради предпазния слой газ, с който хората се бяха принудили да  обвият тамошната атмосфера, за да се предпазят от силната космическа радиация. Но в открития космос звездата се виждаше с просто око като някогашната Луна на фона на нощното земно небе.

Докато седеше в креслото си и следеше с унил поглед редовете от изчисления на дисплея, Хейз се замисли върху целта на мисията, в която взимаше участие.

Откъде бе тръгнало всичко? Защо рискуваха да попаднат в капана на радиацията, когато бяха преоткрили дома си на Марс? Какво всъщност бе видял онзи астроном през гигантския телескоп на върха на Олимп?

Едно сияние…необикновено сияние от повърхността на  Земята, под обвивката от отровни облаци, които сякаш бяха допълзели в някой кошмар на планетата от близката Венера. Новината бързо обиколи марсианските медии и много скоро Сенатът гласува създаването на проект „Обетована земя”, който предвиждаше изпращане на пилотирана експедиция до Земята, за да провери явлението. Говореше се за вулканично изригване, за гигантски град, плаващ из океанската повърхност, дори за ядрена експлозия, причинена от разпадането на някой от подземните атомни енергийни преобразуватели.

Хейз не искаше да предполага. Доверяваше се на очите си и чакаше момента, в който щеше да види нещото и да разбере истината. Учените от Марсианската космическа организация по разработките бяха създали специални олекотени костюми, които щяха да предпазват екипажа на „Терион” от радиацията, оковала Земята, когато петимата стъпеха на повърхността й. Неспокойното ядро бе утихнало от близо век и нямаше голяма опасност от силни земетресения и вулкани там, където възнамеряваха да кацнат. Трябваше да се придвижат с йонни мотори до малкия полуостров, останал като нащърбен белег от потъналия Индийски субконтинент. Пътят беше дълъг, но електромагнитните смущения в атмосферата над областта не позволяваха на по-удобно приземяване на кораба.

***********

Наближавайки Луната, екипажът на „Терион” се принуди да изключи фотонните двигатели и да премине на йонни инжектори, които вкарваха допълнителна регулираща мощност към термоядрения енджин.

– Вижте! – почти извика от удивление Лъв, долепил лице до илюминатора. Остналите се събраха около него, впервайки погледи към разриващата се гледка навън.

Големите лунни кратери изпълваха цялото пространство вдясно от „Терион”, потънали в сянка, блестейки от изграждащия ги базалт. Тук-там се забелязаха лъскавите куполи на  изоставените човешки градове, някога процъфтяващи на лунната повърхност. Виждаха се и стръмните, почти отвесни космодруми, пригодени за изстрелване на вече неизползваемите космически совалки.

„Пустош”, мислеше си Хейз, докато обгръщаше с поглед тъмните простори. „Някога тук се живели милиони хора, бежанци от загиващата Земя…”

Луната се беше превърнала в спасителка на човечеството, когато всемирната катастрофа се бе явила като косата на Смъртта, вършееща из цялата планета.  Но виждайки перспективата за заселване на Марс, само след двадесет години големите лунни градове – Прометей, Епиметей и Пандора бяха напълно обезлюдени, сбогувайки се с населението, преследващо нова, по-голяма мечта. На всеки беше ясно, че естествения спътник на Земята не можеше да стане дом за едно ново начало, нямайки ресурсите и територията, за да го откърми. Останалите няколко плантаторски поселища и минни градчета бавно започваха да колапсират, достигайки съдбата на останалите градове. В крайна сметка на Луната не бе останал един жив човек, който да се събужда и заспива с печалната гледка над главата си – една отровена, агонизираща Земя.

– Имаме ли време да кацнем? – попита Чоу, поставил длани върху илюминатора. – Искам да разгледам някои от полисите. Чел съм, че някои от сградите им се носили почти свободно във въздуха.

Нямаше време за подобни отклонения и това екипажа разбираше много добре. Енергийните запаси на кораба щяха да стигнат за седмица плюс резервната цистерна, която лежеше някъде в малкия склад, конструиран да съхранява находки от Стария свят. Едно такова спускане до повърхността на Луната щеше да им коства горивото за близо ден, а това поставяше завръщането на Марс под съмнение.

– Може би при следващото ни командировка? – заяви с въздишка Етана. – Ще говоря с адмирал Уанг при следващата ни конференция.

Хейз направи очертание с показалец на големия кратер, който се откриваше малко над екватора.

– Някъде там трябва да е Прометей. – заяви той, напрягайки очи. В мрака не можеше да различи никакви контури, които що годе да имат правилна форма.

– Лунната столица. – обади се Хенрих до него. – Имам стара холоснимка на Кулата на новото време. Върхът й пробивал защитния купол и от последния етаж можело да видиш истинското небе.

„Терион” остави Луната зад себе си и продължи напред, давайки възможност на петимата да заковат напрегнато погледи в уголемяващото се сиво-зелено кълбо, което представляваше Земята.

Хейз никога не се бе приближавал толкова до нея. Всъщност, след напускането на Луната, надали някой друг го бе правил до този момент. Никой не смееше да се рови из черното минало на човечеството, приемайки родната планета като черен злокобен колос, потънал в сенките на забвението.

Земята изглеждаше крайно неприветлива дори и от такова голяма разстояние.

– На някой да му се гади? – прозвуча треперещият глас на Етана.

– Виждам струпване на големи въздушни маси малко над тропиците. Виждате ли? Някога там може би е имало суша… – посочи към зелените облаци Хенрих. – Със сигурност няма да ни е весело, ако попаднем именно там. Вятърът сигурно ще ни разкъса барабар с кораба.

Планетата сияеше и това направи силно впечатление на Хейз. И не беше заради атмосферата, нито от отразените слънчеви лъчи.

„Сякаш е едно огромно парче уран…”

Радиацията се бе разпростряла по цялата и повърхност, унищожавайки всяка идейка за живот.  Надали бе останало нещо от стария облик на сушата, познат от филмите и книгите. Земята се бе превърнала в един чужд, враждебен свят.

Комуникационният дисплей засвятка, изписвайки входящо повикване.

– Май ни търсят марсианците. – заяви ухилено Лъв, натискайки приемния бутон. На екрана се появи триизмерния образ на адмирал Уанг, чието строго изражение накара петимата да загърбят смразяващата гледка.

– КАРАМ НАКРАТКО, ЗАЩОТО ТУКАШНИТЕ ПРЕДАВАТЕЛИ СА СЕ ПОБЪРКАЛИ. – излая пълният мъж, който имаше лице на сплескана сухоземна жаба. – КОЛКОТО ПОВЕЧЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАТЕ ДО ПЛАНЕТАТА, ТОЛКОВА ЩЕ НИ Е ПО-ТРУДНО ДА ПОДДЪРЖАМЕ ВРЪЗКА ЗАРАДИ НЕПРЕКЪСНАТАТА БОМБАРДИРОВКА ОТ СТРАНА НА НЯКАКЪВ СИ РАЗПАД НА ЧАСТИЦИ… ЗАТОВА ИСКАМ ДА ВИ ПОЖЕЛАЯ УСПЕХ В СЛЕДВАЩИТЕ ЧАСОВЕ И НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА ИЗПОЛЗВАТЕ СОНДИТЕ ЗА ЦЯЛОСТНО СКАНИРАНЕ! КАКВО ПЪК? МОЖЕ И ДА СЕ ОТКРИЕ НЕЩО ИНТЕРЕСНО. ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ЗНАЕ, ПРЕДИ ДА Е ОПИТАЛ.

След него изникна лика на професор Кавакама, който набързо обясни за пореден път как да активират сондите и как да използват терморадара за далечно сканиране. След това картината внезапно изчезна, заменена от син екран, сигнализиращ за смущения в приемниците.

– Дали не им пари на задните части? – намигна на Хейз Етана, изключвайки монитора.

– Само Уанг знае колко пари е изкрънкал от МКОР. А те – от Сената. – сви рамене Лъв. – Сигурно се надява да му занесем някое запазило се яйце на скален орел или скелет на африкански слон, ако изобщо Африка още съществува.

Хейз седна на креслото си и погледна монитора пред себе си.

– Важното е, че ние сме тук и имаме работа за вършене. – каза докато прехвърляше наум данните от извършените отчети. – Какво мислите? Къде да приземя кораба?

В крайна сметка, след ултравиолетовия анализ на повърхността, мнозинството взе решение да кацнат на сто и осемнадесет километра от мястото, където бе забелязано сиянието. Хейз насочи „Терион” към въздушното пространство над останките на Индийския субконтинент и вкара краба през горните слоеве на атмосферата.

*************

Дори и през защитните костюми екипажа на „Терион” можеше да усети пагубното влияние на радиацията по цялата повърхност, наситила въздуха и земята под краката им.

До ушите на Хейз долетя гласа на Лъв, който вървеше най-отзад при напускането на кораба, говорейки по теснолъчевия комуникатор:

– И сега какво? Най-накрая на Земята кацнаха марсианците. Ама те сме ние, така че се губи очарованието…

– И няма кой да ни посрещне… – добави развеселено Етана, чието тежко дишане в скафандъра издаваше силното й вълнение.

Голите планински вериги, които заграждаха пътя на север, вероятно бяха остатъци от някогашните могъщи Хималаи, пометени от агонизиращите конвулсии на земното ядро. На изток се разстилаше дълго, празно поле, скриващо се зад хоризонта, по което личаха няколко големи кратера, останали като незнайно наследство от Старите времена. Същата гледка продължаваше и на запад.

– На юг. – обади се Чоу, който стискаше в ръце терморадара, следейки измененията в диаграмата на екрана. – С йонните мотори ще сме на мястото за нула време.

– Нека пуснем преди това сондите. – напомни им Хейз, отваряйки металната кутия, в която лежаха седем малки, прозрачни дискове, чиято сърцевина представляваше детектор за откриване на биологична активност.

Мъжът активира устройствата и ги изпрати в различни посоки, оставяйки ги да полетят из наситения със серен и въглероден окис въздух.

– Какво е чувството? – прозвуча по предавателя Хенрих. – Внезапни прозрения за спомени от предишен живот? Меланхолични изблици? Нещо…?

Останалите свиха рамене. Само лицето на Хейз издаваше мрачни чувства, породени от картината, разкриваща се пред очите му.

„Никога…никога няма да можем да се върнем да живеем обратно тук… Това място е превърнато в гробище за живата природа.”

Петимата поеха на юг, яхнали бързите мотори, приличащи на механични костенурки на колела, с обли, прозрачни коруби и заострени, сивочерни глави.  Машините бяха снабдени с подвижни индуктори за променлив ток, захранващи радарните уреди и акумулатора, задействащ йонния двигател, който ускоряваше моторите до петстотин и седемдесет километра в час. Според изчисленията на Чоу, астронавтите щяха да пристигнат на мястото за дванадесет минути ако не правеха никакви заобикаляния.

Вихрещата се на юг буря, образуваше голям конус от спираловидни облаци, оцветени в сиво, виолетово и жълто. Хейз я сравни с марсианските циклони, които връхлитаха веднъж годишно родното му място – Северна Аркадия.

– Вижте! – обади се по теснолъчевата линия Етана. Гласът и звучеше развълнувано.

Руините се появиха изневиделица, накацали по околните хълмове като безмълвни, тъмни птици, взиращи се в преминаващите марсианци. Останки от високи, тесни постройки покриваше земята на километри на юг.

– Било е град. – каза Хенрих , включвайки видеорекордера на костюма си.

– Изглежда така, сякаш е бил пометен от някаква вълна. – заяви Чоу. – И не е останала нито една здрава постройка…

Хейз веднага се разрови из историческия справочник, сравнявайки координатите на мястото с някогашните урбанизирани топоси.

„Делхи”, прочете на екрана пред очите си той. Отвори проблясващия архив със снимки и разгледа изображенията на сградите преди Катастрофата чак до основаването на града в една епоха, която не можеше да се определи колко далеч бе във времето.

Хейз беше смаян от красотата на древния градеж, от украсите и цветовете на постройките, около които щъкаха облечени в ярки, празнични дрехи хора с тъмни коси и кожа, подобно на населението, което обитаваше Арабия Тера.

Петимата оставиха града зад себе си, продължавайки на юг, където в далечината вече се забелязваха тъмните очертания на океанската шир, слагаща край на мъртвешки опустялата суша.

Моторите спряха пред широко възвишение, отвъд което се простираше твърда, напукана земя до самото начало на океана. Големите черни вълни заливаха сушата на десетки метри навътре, оставяйки след себе си съскаща пияна, която почти веднага попиваше в цепнатините.

– Това ли е мястото? – попита скептично Лъв, слагайки ръце на кръста. – Онези от МКОР май ни прецакаха…

Бурята наближаваше от юг. Пурпурни мълнии разкъсваха злокобното небе, следвани от мощен тътен, тресящ земята.

– Може да завали. Нека си направим укритие. – предложи Хейз, изваждайки от раницата на гърба си малък диск, който постави пред себе си. След по-малко от две мигвания устройството се бе превърнало в широка няколко метра, прозрачна шатра, в която се подслониха астронавтите, малко преди да се изсипят и първите киселинни капки от носещите се на север облаци.

– И какво правим? – попита внезапно Лъв, докато се взираше с останалите навън. Земята беше запушила от отровата, която се изливаше върху й.

– Ще изчакаме завръщането на сондите и си тръгваме. – каза Етана, настройвайки радара за близко сканиране. – През това време ще проверя местността за биосигнали.

Хейз се беше унесъл, когато до ушите му стигна изненаданото възклицание на жената, изправила се на крака, наблюдавайки нещо вляво от защитната шатра.

– Какво става? – попита я той, надигайки се заедно с останалите мъже от екипа.

– Ето там! – посочи развълнувано Етана. – Погледнете цепнатините!

Хейз настрои фокуса на скафандъра и съзря бледото сияние, което извираше от тесните дупки в земята. Първоначално явлението беше ограничено в един малък периметър от десетина метра, но за по-малко от минута то се разсея из цялата равнина чак до бушуващия океан.

– Какво отчита радара? – попита шепнешком Хенрих, поглеждайки опулената Етана.

Тя вече надничаше през прозрачната материя на шатрата, оставяйки няколко капки дъжд да паднат вътре.

– Силно биотермално раздвижване навсякъде около нас! – обяви тя, без да откъсва поглед от ставащото.

Хейз улови лявата и ръка преди съвсем да се бе показала навън, издърпвайки я на сухо. От косата й се издигаше тънка нишка дим, разсейваща се малко преди да достигне тавана.

Изведнъж от пукнатините изникнаха, пръскайки се из въздуха наоколо, хиляди малки светещи създания, приличащи на нощни пеперуди, с размери колкото човешки палец. Телата, както и крилете им, пулсираха в неоново светлосиньо, оставяйки ярка диря след себе си, създавайки по този начин интересни фигури от светлина.

Една от буболечките кацна за момент върху шатрата, така че петимата астронавти се скупчиха до нея, опитвайки се да я видят отблизо.

– Прилича на земна пеперуда. – прошепна Хенрих, който бе завършил интерпланетарна ботаника  и познаваше повечето биологични видове от населените с хора светове.

Създанието изправи нагоре крилете си и се издигна във въздуха, следвайки своите събратя, които се бяха понесли нагоре към облаците.

– Вероятно бурята ги е събудила… – предположи Етана, разглеждайки десетината снимки, които бе успяла да направи на съществото.

Хейз бе поставил ръце върху прозрачното защитно покритие, наблюдавайки полета на множеството светещи „пеперуди”, очертавайки със сияние пътя си.

– Как са оцелели тук? – недоумяваше Лъв, почесвайки се по наболата брада. – Тази планета… тя е като черна дупка за живите твари.

Хенрих бе поставил скафандъра си и вече напускаше укритието, последван от Етана и Чоу.

– Хайде! Дъждът започна да намаля. Няколко минути на открито няма да ни навредят на костюмите. – обърна се към останалите двама Етана.

Високо в небето „пеперудите” бяха достигнали черните облаци, озарявайки ги със собствената си светлина. Започна невиждана игра на цветове, изпълваща небето във всички посоки, която продължи няколко минути. Накрая сиянието изчезна, последвано от нов дъжд, който накара астронавтите да се запътят обратно към шатрата.

– Чакайте! – обади се Хейз, поглеждайки ръцете си. – Вижте! Костюмът ми не пуши!

Останалите го гледаха въпросително, неразбиращи откритието, което бе направил той. Хейз решително махна ръкавиците си, оставяйки на дъжда да закапе по голата му кожа. Не се случи нищо.

– Това е чиста вода! – почти извика по теснолъчевата линия той. – Тези създания са пречистили облаците!

************

Петимата се готвеха да излитат с „Терион”, след като бяха изчакали завръщането на сондите. Информацията, която бяха донесли летящите машини можеше коренно да промени представата на марсианските хора за положението на Земята. Из цяла Постевразия бяха засечени сигнали за наличие на биологична активност, особено силна под повърхността, както на сушата, така и на водата.  Все пак животът бе успял да се запази по някакъв начин, скривайки се от неблагоприятните условия, породени от Катастрофата, приспособявайки се към тях или използвайки собствените си възможности да лекува наранената планета.

Въпреки че не бяха успели да уловят дори една от „пеперудите”, астронавтите се завръщаха на Марс с достатъчно доказателства и убеждение, че някога, дори и след много години, човечеството отново щеше да стъпи на родната си планета, поставяйки началото на нова ера в своята история.

Излитайки от земната повърхност, Хейз бе отправил взор към могъщата буря, отвъд която, в посока юг, се виждаха десетки малки острови, плаващи из синята шир, подобно на древни кораби от епохата на великите мореплаватели. От всеки един от тях се издигаше огромно ято светещи точици, отправили се към завихрените облаци.

Нямаше идея от колко време продължаваше това, нито защо се случваше. От видяното бе разбрал, че природата винаги намираше начин да се запази, използвайки всяка една частица от себе си, колкото и незначителна да изглеждаше.

Може би някъде из този свят имаше и други създания, подобни на сияещите „пеперуди”, които лекуваха планетата. И беше въпрос на време да ги открият. Хората трябваше да разберат за тези „спасители”, които вместо да избягат от своя дом, даваха крехките си животи, за да го запазят.

„Терион” напусна земната атмосфера и се понесе през космоса към червената планета, която грееше като ярка звезда в студения вакуум. Петимата астронавти вече знаеха, че отново ще се върнат на Земята и то много скоро, за да видят с очите си още от нейните чудеса. В тях се бе разпалила носталгията на една цяла раса, която все още таеше надежда за завръщане у дома.

 


[*] друго наименование на АТВ