Експедиция „Марс-1”

Експедиция „Марс-1”

Винаги съм се питала какво се случва с човешкия дух в космоса? Как се отразява на душата липсата на Земята? Може би това мрачно любопитство ме повлече към безкрайната шир?

Полетът към Марс бе мечтата на моя живот, бях готова на много, за да стана част от екипажа на първата човешка мисия към Червената планета, наречена „Марс-1”, в чест на римския бог на плодородието, преди да се отъждестви с гръцкия Арес. Желаещи имаше много, но местата бяха само шест. С много усилия и малко късмет бях избрана да бъда сред първите, които ще стъпят на Марс. Нас ни избраха много внимателно, след серия физически и психологични тестове, дълбоко проучване на биографията и спрямо научни  познания, необходими за мисията.

 

Официалното отброяване до началото на програмата започна шест месеца преди полета. В космическото градче за първи път видях и се запознах с моите съекипници. Нашия капитан бе опитен космонавт от Русия, Сергей Ляпин, харизматичен и много енергичен човек, другите членове на екипажа бяхме учени, Пиер и Жаклийн Дюпон от Франция, съпрузи биолози с игриво чувство за хумор, Димитър Попов от България, изключителен геолог със странен вкус за дрехи и къса пънк зелена коса, Едмънд Гроув, психолог от Англия, проницателен и отзивчив, готов да изслуша всякакъв проблем и да даде стойностен съвет, и аз, Сабрина Ротхерц, родом от Германия, жена инженер, мога да се опиша като любопитно дете на лов за нови познания. Предстоеше ни полет в космоса, където можеш да разчиташ единствено на съекипниците си и да съжителстваш с тях в малко закрито пространство в продължение на месеци. Поради тази причина ни бяха подготвили изключително добре, бяха много стриктни и грешките се наказваха строго.

 

Мисията ни се състоеше в това да управляваме първата пилотируема експедиция към друга планета. Това, което се изискваше от нас, бе да преодолеем разстояние от 55 милиона километра космическа празнота и 70 млн. км обратно в малко корабче, космическата станция „Марс-1”. Тя се състоеше от няколко модула, прикрепени към един голям корпус, който бе създаден в земната орбита. Всеки член на екипажа имаше своя лична каюта, също така имахме спортна зала, кухня, санитарен възел, лаборатория, техническо отделение, две подвижни капсули, товарно отделение и мостик, като последните две се намираха в основния съединителен модул. Отстрани конструкцията изглеждаше като дълъг цилиндър, към който са прикачени други по-малки, но погледнато отпред приличаше на звезда с разперени лъчи, което много ми харесваше. Времето за успешно изпълнение на мисията със завръщането, по изчисленията на създателите, щеше да е в рамките на 33 месеца, плюс-минус два, което означаваше да прекараме над две години и половина, затворени в тази станция. Седем месеца път до Марс, 17 месеца в орбита, изчакване на повторно сближаване на планетите и още девет за връщане, защото следващото противопоставяне на планетите е с по-голямо разстояние. Енергията, която ползвахме за полета, бе изцяло слънчева, за което ползвахме три слънчеви платна, закрепени към основния модул, на 120 градуса едно от друго.

Екипът беше невероятен, с тези хора се разбирах напълно, имахме общи интереси, сходни мечти и разбирания, имах им пълна вяра, мога да кажа, че дори бих доверила своя живота на тях. Бих летяла на мисия до Титан с тях. Всеки от нас се вълнуваше относно деня на отлитане, шансът на живота, от 7 милиарда само ние шестимата щяхме да видим първи цял нов свят. Последната седмица мина като че ли най-бързо,  свиждания със семействата, интервюта всеки ден за различни телевизии, подготвяне на лични вещи, позволиха ни да вземем килограм на станцията „Марс-1”.

Много добре запомних самото излитане, разтърсването, натоварването върху тялото и чувството, че се откъсвам от своя дом. Орбиталното прехвърляне в „Марс-1” не беше толкова вълнуващо за мен, макар на Земята учените повече се радваха на това. След проверките за изправност последва първият преминат метър на нашето пътуване, което беше повод за радостни поздравления, както за веселие и шампанско в контролния център долу на повърхността.

Неизвестното хем ме плашеше, хем възбуждаше въображението и сетивата ми. В началото всичко бе като приказка, звездите намигваха загадъчно от дълбочината, а смехът и шегите на екипажа ме караха да се чувствам у дома. Порехме празнината със звездолет с широко отворени слънчеви платна, а слънчевият вятър ги издуваше, бутайки ни към нови хоризонти. Бях щастлива, изживявах своята детска мечта.

 

След определено време човек започва да усеща студеното пространство отвън. Дори гласовете на диспечерите от радиото звучаха призрачно, като думи от миналото. Появява се една празнина в теб, която нищо не я запълва. Започваш да разбираш, че имаш само тях петимата в цялото пространство, те са единственото твое семейство, само на тях можеш да разчиташ, няма кой друг да ти помогне. Бяхме едно цяло, синхронни като един жив организъм.

 

На третия месец от експедицията се случи нещо ужасно, неочаквано, ненужно и безсмислено – нашият колега и скъп приятел Едмънд Гроув изостави нас и света на живите. Намерихме бездиханното му тяло в неговата каюта, след като цял ден не излизаше от там. Причината за неговата гибел бе обикновена бисквита, проста шоколадова бисквита, той се беше задавил с парченце глупава бисквита. Смъртта на Ед ни се отрази много тежко – през първия ден дори някак не възприехме, че нашият приятел и колега се споминал. Отначало усещахме липсата на близък човек, част от семейството, после почувствахме празното място на психолога, а с всеки следващ час раната в нашия организъм растеше все повече.

 

До четиридесетия ден някак успяхме да се съвземем, да намерим сили, за да продължим, но тогава се случи невъзможното. Едмънд се завърна! Новото му тяло искреше със синя енергия,  той беше прозрачен, призрачен, но съществуващ. Това наистина беше Ед, думите, начина на изразяване, мислите, сякаш просто беше свалил материалното си тяло. Първият въпрос, който беше на устата на всички „Какво има оттатък?”. Той обаче нищо не отговори, ние за него като че ли не съществувахме. Нашият психолог преживяваше наново събития от своя живот. Разговаряше с жена си, караше се с нея, спореше с родителите си, изживяваше собственото си миналото. Аз се чувствах, като зрител на спектакъл, театърът на една човешка душа. Възможно е, че разбрах за живота на Едмънд повече от колкото неговата съпруга.

 

Той не спираше да говори, подлудяваше ни. За да не загубим разсъдъка си, решихме да се преструваме, че не съществува или че е част от кораба. Човек не може да го раздражава металният под или илюминаторът. Обаче той бе сред нас, ходеше от каюта в каюта, не признавайки стените. Възможно най-ужасяващото беше когато той излизаше отвън и думкаше по външната обвивка на станцията. Пределно ми е ясно, че звук във вакуум не може да се разпространява, но неговите викове и вопли се чуваха прекрасно. Понякога се събуждах с мисъл, че може да ни повреди слънчевите панели, с което да обрече всички ни на неговата участ. Пребивавах в постоянно напрежение на борда и това не се отнасяше само до мен, на всеки се отразяваше по някакъв начин мъртвия ни съжител. Появиха се намеци от страна на екипажа да изхвърлим тялото в пространството, но никой не се решаваше да обрече Едмънд на безкрайна празнина. Идеята, която ни обедини, бе да погребем тялото на Марс с надеждата, че там ще намери покой.

 

Понякога си мислих, че го разбирам, сам в нищото, какво бъдеще да очаква, каква надежда да таи?! Опитвах се да се поставя на негово място, но не можех, не знаех как да си го представя. Забелязах, че колкото повече се отдалечавахме от Земята, толкова светлината в него намаляваше, човешката му есенция, като че ли се разсейваше в празнината. За мен новия Едмънд стана просто сянка на човека, когото обичах като приятел, ехо в космоса. Думите му бяха изпълнени с отчаяние, единствено говореше за безкрайността на своята безнадеждност. Той беше изгубил себе си. Приличаше на черна дупка, която нищо не може да я запълни. Няма да лъжа – тези дни ми се струваха като безкрайни, аз бях в ада, чувствах се в малка затворена кутийка сред нищото. Всеки от нас изглеждаше, като полужив, блед, с широки бели очи, недоспал. Чувствахме се като изгнанници в космоса.

 

Помня много добре, когато видяхме Марс на екрана и през илюминаторите. Дори за миг бях забравила за Едмънд, сякаш беше жив, но в друг корпус. Чувството бе неописуемо, усещах едновременно радост, гордост и носталгия. Бяхме запазили бутилка шампанско за случая. Пяна и газирани балончета алкохол летяха навсякъде около нас. Ловяхме ги с уста и се смяхме искрено от радост. Тогава внезапно сред нас се появи Едмънд и се прокрадна едно отровно чувство на предателство сред екипажа. Ние искахме да го зарежем на чужда планета, а той дори не подозираше, живеейки в своята реалност. Предстояха ни 17 месеца престой в орбита, време, необходимо, за да се доближи Земята отново на минимално разстояние до Марс, както и за да проведем научни изследвания на повърхността на новия свят и да погребем нашия скъп приятел и колега.

 

След като влязохме в орбита около Марс Ед се промени. Измени се начинът му на поведение, стана чужд, не човешки. Сякаш това изконно човешко притежание, вътрешният глас, бе заменен с нещо друго. Имах чувството, че различна стана неговата душа. Един ден се събудих сред тишина, което ме стресна. Щом отворих очи видях Едмънд, който със страни поклащания на главата си се взираше в мен, сякаш ме изучава. По-голям ужас и страх не съм изпитвала през целия си живот. Най-шокиращото за всички бе, че той започна да комуникира с нас. Разпитваше ни за неща от живота, сякаш никога не ни е виждал, сякаш никога не е виждал хора. По един момент започна да настоява да оставим тялото му на Марс, при положение, че никой не му беше казал за нашето намерение. Той се промени, започна да живее отново, бях объркана, не знаех как е възможно това противоречеше на всички мои представи за живота. Мислих си, че си въобразявам, но ми се струваше, че очите му също се променяха.

 

Два месеца по-късно, след като всички проверки за спускане на повърхността завършиха, започнахме първата наземна мисия към Марс. Един от нас трябваше да остане на борда – Сергей бе доброволец, с което всички се съгласиха. Останалите извадихме тялото от помещението на компютъра, завихме го в бял чаршаф и го качихме на борда на една от подвижните капсули. През цялото това време Едмънд се намираше до нас, наблюдавайки ставащото. Не знам дали разбираше, че ние го оставяме сам на чужда планета, но от друга страна той сам го беше поискал и това ме караше да си мисля, че постъпваме правилно. Мога да се обзаложа, че дори видях усмивка на призрачното му лице. Може би от хуманна гледна точна това да е неправилно, но аз се радвах, че ще се отървем от привидението на Едмънд. Предпочитах моят приятел и колега да остане в спомените ми, където му беше мястото.

Проекцията му пътуваше заедно с нас към повърхността, седейки на празната седалка, като по правилник. Когато стъпих върху червената пръст, въобще не помислих, че за първи път се отпечатва човешка стъпка на Марс. Цялото ми внимание беше насочено към Едмънд, който все по-малко приличаше на човека който познавах. Щом се докосна до повърхността засия по-ярко от обикновено, около ефирното му тяло заиграха червеникави светлинки. Човешкия му образ започна да губи очертания. Не след дълго трансформацията му завърши. Не мога да опиша това което видях, беше неземно, чуждо, непонятно за мен.

 

Тогава той се обърна към нас с последните си думи: „Марс е жив! По-жив, отколкото някога сме предполагали! Градът, градът, който виждам, е прекрасен! Петото измерение е много красиво! Гласът ме зове!”. Това бяха последните му думи на разбираем за нас език. След още няколко странни звука той се сля със светлината и изчезна. Едмънд премина отвъд нашата реалност, само това мога да твърдя със сигурност.

 

Марс стана неговият нов дом и гробница за земното му тяло.

 

Няколко месеца по-късно, съдбата ни подготви нова изненада, бяхме открили артефакт в областта Сидония. Имаше пирамидална форма, метален блясък и беше покрит със невиждани от никой човек знаци. Определено държахме в ръцете си предмет, направен от чужд разум…

 

…но това е друга история.

 

 

От спомените на астронавт, член на екипа на „Марс-1”

инж. Сабрина Ротхерц