Една история

Една история

Здравейте, аз съм  Майкъл Конърс.

Нека започнем със същината на нещата – годината е 2101 и технологиите контролират света. Все по – малко пространство има за живеене и градовете непрекъснато се разширяват към горите. Аз съм учен в една голяма корпорация. И така започна промяната на живота ми.

****

Разбирате ли, аз обичам гората по ред причини. Като  дете я обичах, защото беше място на магията и там се биех с рицари и участвах в турнири, побеждавах чудовища като всяко дете. Там беше и моето скривалище , когато свтът се оказваше не толкова хубаво място, дори и за едно дете. Но с течение на времето тази страст за съжаление изчезна и бе заменена от друга – страстта към науката.Това, мисля аз, тръгна от факта, че моя баща Стив Конърс беше учен и постоянно ме обграждаше с информация свързана с техниката и новите иновации.

Израснах в богато семейство, оглавявано от търдата ръка на баща ми – учен в корпорацията ”Техейнджълс” и майка ми – примерна домакиня и подкрепяща майка. Не мога да кажа , че съм имал трудно детство, нищо подобно.

След като завърших университета по – рано и с пълно отличие, разбира се, бях привлечен от корпорацията, в която работеше баща ми и веднага започнах работа в отдела по Роботика (в тази сфера на технологиите винаги се искаше повече, тъй като конкуренцията беше голяма).С удоволствие приех работата, моя детска мечта беше да работя в този отдел, защото исках да създам най- съвършения робот, който бях сънувал веднъж като малък- една прекрасна жена.

И ето виждате как детският авантюризъм беше погълнат от  света на технологиите и аз забравих гората със всичките нейни чудеса, които ме пленяваха.

****

     Злобата ме разяжда отвътре всеки ден – злобата към хората. Гневът стана мой непрестанен спътник, който не ми дава мира ден и нощ.Ние, самодивите, никога не сме обичали хората, защото те винаги са се опитвали да завладеят обиталищата ни. Но поне някога те имаха страх от нас, благоговеееха пред нашата сила. Достатъчно беше да накажем един от тях, че е пристъпил във владенията ни и другите с години не смееха дори да погледнат в тази посока. А сега, сега трябва да се крием, да се пазим, защото те са навсякъде с шумните си машини, с многото светлини, които ние мразим. И смеят да разрушават владенията ни, които ние имаме от столетия. Владения, които сме гледали как се оформят – растежът на дърветата от жълъди, цъфтежа на цветята, промяната в коритото на реката. Тези неща те не разбират, унищожават без да им мигне окото, карат ни да се свиваме в пещерите си.

Знам каква е причината – Страхът. Той отдавна липсва в техните сърца, забравили  са ни, силата ни бавно чезне, сенките ни избледняват. Гневът изригва в мен още по – силно, защото се страхуват.Страх ме е, че толкова ще излинеем, че само земята ще пее тъжни песни за нас и за отминалите дни. С какво право те искат да ни унищожат, с какво право ни забравят. Моите сестри не правят нищо, все още повтарят старите обичаи и пеят старите песни по хорищата.Не разбират, че краят е близо и последната битка наближава – битка , каквато никога не сме имали.

-Дена – извика ме някой по име – излизай, Дена. Време е да отидем на хорището. Хайде, стига си се отдавала на мрачни мисли. Ела да видиш каква прекрасна нощ е – как хубаво ухаят цветята, как прекрасно пее гората и как чудесно свети луната.

Познах, че това е Ирина – винаги засмяна и и весела.Тя винаги се опитваше да ме измъкне от мрачното ми състояния и понякога успяваше, но веселото и отношение към живота ме разгневяваше още повече.Какво искаха от мен – да пера сянката си в реката. Как, когато водата не е същата като преди време, вече е мръсна и зловонна. Искат да играя и да пея на хорището. Как, когато все сме прекъсвани от ужасните светещи летящи метални птици. Как да се наслаждавам на живота, когато всичко около мен е осквернено. Даже нощта вече не е същата, няма я тъмата като в пъкъла, където трябва да отидат всички.

Взех лъка и стрелите си и излязох от пещерата. Другите юди ме чакаха отвън, за да можем да тръгнем към  реката.Погледнах ги навъсено и подсвирнах на елена си Рогощ, който очаквах да долети веднага (винаги тръгвахме за пране по това време на нощта). Още една причина да съм ядосана. В последно време не използвахме крилата си, защото се изморявахме твърде бързо и се налагаше да използваме само елените. Той дойде,сложих юздите от змии и тръгнахме без да знаем, че ни предстои най тежката нощ от появяването ни на тази земя.

****

Получих назначение от корпорацията, свързано с нуждата от нови пространства за опити, свързани с роботиката. Трябваше да замина веднага с работниците и разчистващите машини и да пометем голяма площ от гори, върху които ще се направят терените за опити.

– Конърс – каза секретарят на директора на компанията – Директорът ти поверява тази задача, която е от изключителна важност за бъдещите сделки. Той каза, че ако се справиш достатъчно добре и завършиш дейността в следващите 3 дни, ще ти предостави лаборатория в която да извършваш изследванията си и финансиране, разбира се.

При тези думи, замалко да изкрещя от радост. От години се борех за извоюването на финансиране в тази област, но никога не получавах потвърждение. Сега бях толкова близо до крайната цел, скоро мечтата на живота ми щеше да се изпълни. Най – съвършеният робот ще бъде създаден.Моят ангел.

-Да, сър – отговорих на асистента – предайте на Директора,че изключително много благодаря за предоставената възможност и… – започнах да заеквам – и няма да го подведа.

– Той се надява, че ще е така, Конърс, защото в противен случай последствията няма да са много приятни – каза секретарят и напусна с бързи, отсечените крачки кабинета ми.

В този момент разбрах истинския смисъл на думите му – имах 3 дни да изчистя от всичко площ от …. . Тогава започнаха приготовленията. Запремятах хилядите листове върху бюрото си, за да намеря телефона.Ако исках да завърша разчистването навреме, трябваше да започнем още тази нощ и да работим без почивка.

– Ало, отдел Техника ли е? Да, чудесно. Обажда се Майкъл Конър от отдел Роботика, да. Имам задача от директора и ми трябват разчиствателни машини, дървосекачи, превозвачи и да са колкото се може повече, защото пространството е голямо, а имаме и краен срок. Да, точно така, колкото е възможно по – скоро да са готови и да тръгваме. Искам да започнем работа още тази вечер.

Затворих телефона и си отдъхнах – поне от отдел Техника бяха разбрани и веднага се заловиха със задачата Начертах бърз план върху един лист хартия, прибрах нужните документи в куфарчето си и се запътих към колата си. Съдбата ми ме очакваше зад ъгъла, такова чувство имах.

 

 

3 часа по късно

– Свалете дървосекачите на онзи участък- крещях през данданията – и след тях сложете превозвачите. Искам да следвате точно плана, защото иначе няма да успеем с крайния срок. Искам всичко да се изравни перфектно, ясно ли е.

Най – накрая бяхме пристигнали на точното място. Дори с иновациите на новите многолентови пътища, самоуправляващите се коли и голяма скорост , пак ни отне 2 часа и половина да стигнем до тук. Като през цялото време стоях в колата в каря на колоната, гледах часовника и се потях от нерви. Надявах се, че сега когато започне работата, нервите ми ще се поуспокоят.

Бавно започнахме да навлизаме в горските дебри и аз със съжаление си спомних отминалите детски години и страстта ми към приключенията. Къде изчезна това дете и как така с лека ръка заповядва да се унищожи това съкровище – природата? „Не, не момичето  – Морана , така я нарекох – немога да загубя мечтата си, не и сега, когато съм толкова близо”. Затворих очи, разклатих глава и прогоних тези неканени мисли от главата си и се заех с бойната си задача да следя правилното изпълнение на плана.

****

Тъкмо бяхме завършили къпането и прането на сенките си, когато изведнъж ужасни шумове се дочуха откъм обиталищата ни. Със посестримите ми се спогледахме ужасено. Погледнах небето и видях ужасните светлини и веднаха осъзнах жестоката истина. Хората бяха дошли, това беше краят. Сега ще бъдем унищожени. Погледнах посестримите си, качих се на един камък и им извиках:

–          Сестри нашият край идва, сега е времето да го осъзнаете. Хората дойдоха за нас и за нашите земи и няма да ни оставят намира. Няма да има къде да се скрием от тях и от техните пъклени машини. Затова ви моля, нека тръгнем срещу тях и да се бием,. Да не се оставяме да завземат каквото искат без никакви последствия. Сестри, Юди, спомнете си нашата сила, спомнете си ужаса, който всявахме в сърцата им. Нека поне в края си възвърнем загубеното достойнство и се изправим срещу тях.

Неочаквано всичи вдигнаха лъковете си и завикаха „Ура” , готови за бой. Отново се усетих горда, че съм самодива , а те са моите сестри. Хората щяха да усетят силата ни и докато ги убивам с удоволствие ще гледам ужаса в очите им, когато виждат как живота си отива.

 

****

Тъкмо, когато работата беше потръгнала и нервите ми се бяха поуспокоили, ужасът се случи. Прекрасни руси жени се приближиха към машините и започнаха да махат на работниците вътре. Бяха най – прекрасното нещо, което някога съм виждал през живота си. Стройни, русокоси девойки , облечени в прекрасни бели рокли със зелени колани и зелени елечета. Богини слезли на земята сред нас просто -смъртните, за да ни зарадват дори с един поглед върху тяхната красота.

Онемял гледах как някои от работниците ми слизат от машините си и тръгват към прекрасните видения. И изведнъж те вадят стрели, скрити зад гърбовете им и ги забиват в заблудените мъже. Тогава започна хаосът. Охраната, която първо също беше запленена от красивите създания, се осъзна и започна да стреля с пистолетите си, към които бяха прикачени и изключително силни фенери. Това, което ми направи впечатление за секунда, беше че светлината ги дразни изключително много и стават лесна плячка за войниците. После я видях. Моято прекрасно видение , моята Морена.

Пристъпи на оголеното от машините пространство върху един сив елен с лък в ръка, развяваща се руса коса и яростно изражение върху лицето. Не можех да повярвам, че моята съвършена жена е истинска и всичките ми планове са били безсмислени. Тогава тя беше улучена.

****

Планът ни беше прост. Първо една група от сестрите ни щяха да се появят на поляната при хората и да ги съблазят , така както можем да го правим от векове, и да ги убият. А другата група щеше да чака зад дърветата на елените и да нападне изневиделица. Останах да чакам.

Групата с прелъстителките успя да свали една част от тези, които се поддадоха на чара им, но тогава се задействаха оръжията им. Гадните им светлини ни заслепяваха и ставахме лесна плячка. Подканих останалите ми сестри с боен вик и се втурнахме в отдавна чаканата битка.

Мирисът на кръвта ме опияняваше. Хвърлях стрели с таква бързина, че убих двама за секунда. Нямах търпение да убия още хиляди. Хвърлях стрели и подканях Рогош да бъде най – бързият, за да немогат да ме спрат светлините. Но те бяха твърде силни. Пареща болка премина през гърба ми и сълзи напълниха очите ми – видях как крилата ми падат. Отново пареща болка. Помолих се отново да се съберем със сестрите ми и да мога да видя гората. Тогава  тъмнината ме обгърна.

 

****

Видях я как пада и с ужас се втурнах натам. Моето красиво привидение, което най – накрая намерих. Не, не можеше да го изгубя. Стигнах до нея и докоснах прекрасната и бяла кожа, но вече твърде бледа, като на мъртвец. Не, нямаше да я оставя , щях да я спася на всяка цена. Грабнах я на ръце и се запрепъвах към колата ми. Бойното поле (никога не бях виждал бойно поле,но съм сигурен, че това беше)беше пълно с трупове – на работниците и на прекрасните девици, защото те неможе да са нищо друго освен девици.

Като в мъгла стигнахме до колата и запрепускахме към вкъщи. Не ме интересуваше нищо, само тя. Трябваше да й помогна., щях да и помогна. Пътят беше твърде дълъг и твърде мъчителен, защото гледах как бялата и кожа побелява още повече.

Когато пристигнахме бързо я внесох в лабораторията и започнах да лекувам раните и. Тези на гърба не бяха смъртоносни, защото нямащше куршум. Но тази в рамото имаше и то не какъв куршум, а демоклиев , който се впиваше в плътта и дълбаеше ли дълбаеше. Но щях да се постарая, нямаше да я дам на смъртта, тъкмо когато я бях намерил.

Изключително внимателно извадих куршума с изваждача и заших раната и със специалните медицински конци. Когато пристъпих към по- второстепенните и рани забелязах, че на мястото където  са били крилата и сега стърчат само две ненужни кости. И тогава ме осени идеята, защо да не и сложа крилата от робота- модел. Без крила тя няма да е съвършена и няма да е моята Морена.

Отделих механичните крила от робота и докато тя е в безсъзнание започнах процедурата по свързването им с костите на предишните. Мислено се усмихнах, защото бях сигурен, че  тези ще и харесат дори повече – черни и големи, направени от пера- остриета. И също така, разбира се, бронята , направена точно по – мярка за нея.

Свалих всичките и стари и разкъсани дрехи и ги прибрах като най – ценни притежания в специалния си сейф. Процедурата премина перфектно – новите крила сякаш бяха част от нея – комплимент за моя професионализъм. Сега, сега само очаквам събуждането и. Радостта, когато види новите си придобивки, когато види мен.

****

Изведнъж блажената чернота изчезна и на нейно място се появи усещането за болка. Усетих отново парещата болка, но не толлкова силна и светлина. Но защо тази светлина не ме дразнеше. При Бога ли бях или в пъкъла.

Исках да се завърна в мрака. Спомних си за липсата на крилата ми, как ги видях да падат и исках да разкъсам тялото си на малки парчета, защото е ненужно. Тогава усетих тежест на гърба си, раздвижих ли крилата си или ми се стори? Адреналина се вля в мен като най – живителната сила на света и веднага поисках да се изправя и да погледна крилата си. Може би всичко е било сън и всеки момент някоя от сестрите ми ще ме извика за хорището.

Отворих очите си и примижах срещу светлината. Очите ми никога не са виждали светлина толкова от близо. Със сестрите ми винаги бягахме от нея. Сестрите ми… сетих се със болка. Какво ли е станало с тях? В каква битка ги поведох? Дали всички сме мъртви – надявах се да ги видя , за да им се извиня, че ги подведох.

Лежах на странно място, пълно с машини и гадни светещи неща. Погледнах тялото си със страх и колана ми го нямаше, ризата ми я нямаше, елека също. Бях обречена  в странни метални дрехи и както разбрах  с един поглед – не бях в рая. Никой бог не би ми сложил тези гадни крилоподобни метални извращения, подигравка към тялото ми. Опитах се да стана и да ги махна, но бях завързана към странно бяло легло. Обхвана ме ужас. Тогава в стаята влезе човек. Мъж. И пристъпи към мен. Беше облечен с човешки дрехи и нещо като бяла риза върху тях. Огледах потенциалната заплаха. Човек с власт върху мен, ако това се случеше по – добре да бях умряла. Опитах се да видя очите му и да използвам силата си върху него, той ме погледна но нищо не се случи. Паниката ме заля, ами ако бях изгубила силата си? Или всичко беше заради странните неща, които носеше пред очите си и те се уголемяваха? Трябва да е заради второто, моля се да е това, защото ако нямам сила аз съм просто човек. Едно нищо.

****

Погледнах я, по – по красива отколкото съм си я представял през милионите пъти, в които видението и ме е преследвало. а сега с прелестните черни крила и бронята беше олицетворение на самото съвършенство. Ангел пратен ми от Бога, за да ме пази, за да бъде до мен. Обичах го с цялото си сърце, моят красив ангел. Никой нямаше да ме раздели от нея. Никой.

****

Когато се приближи, видях лудостта в очите му. Лудостта причинена от красотата на самодивите, която е погубвала толкова много хора. Усетих, че това е края. По – добре да бях умряла, отколкото да бъда във властта на един луд.

–          Здравей, моя любима. От днес ти си моя и никога няма да те пусна да си отидеш, защото те обичам. – ми каза. Като болен от треска, приближи треперещи пръсти до лицето ми и в този момент поисках всички демони на ада да се стоварят отгоре ми, щях да ги посрещна с усмивка.