Бро

Бро

     Далече, далече в тъмния и студен Космос, в огромното, празно за някои, пространство, се движеше, противно на всякакви познати нам правила и закони, малка планета… Никой ни я бе видял, ни знаеше за нея. Планетата бе толкова малка, че би изглеждала като пъпка върху бейзболна топка. За повечето светещи тела в огромището на пространството тя бе пренебрежимо малка и нищожна и те не я смятаха ни за планета, ни за спътник, ни за астероид, ни за метеорит, ни дори за космическа прашинка. Причината за това бе не само микроразмера й, а и това, че бе от газ. За разлика от другите газови планети, дето се бяха надули охолно и замръзнали мързеливо в пиршеството на размерите си, тя бе скромна и тиха, но за сметка на това много любопитна и игрива. Та, както разбрахте, за никой в огромната Вселена нямаше значение съществуването на тази планета, освен за един. Тази планета бе обитаема. И за единствения й обитател тя бе всичко. И дом, и свят, и средство за придвижване, и всичко, всичко, всичко, което бе постоянно и неразривно свързано с него. Този обитател наричаше себе си Бро. Бро бе прекрасно газово същество (сякаш можете да си представите друго на една газова планета), живеещо в симбиоза и доволство с околната среда. Бро бе щастлив, защото не знаеше какво е нещастие. Бе доволен, защото не знаеше какво е да си недоволен. Бе гладен да поглъща всякакви новости, красоти, пространства, време, светлини, тела… Всякакъв досег на сетивата му до нещо го изпълваше с размисъл и щастие във времето му до следващия сблъсък с очарованието на безмерното съзидание. И така, незнайно откога пътуваше, пътуваше и срещаше неповторими творения. Бе хубаво, че малките размери и нищожна плътност на планетата и неговата, също, дават възможност за тези великолепни странствания и пътешествия из вселенските пространства и галактическите стълпотворения всред какви ли не чудеса и изненади. Бе лошо, че разстоянията, съизмерени с големината на планетата му и него самия, бяха огромни. Но пък той нямаше представа за време и бърза работа, та се отдаваше на размисли, анализи, фантазии и сетивата му се усъвършенстваха, и всичко наоколо му бе една вълшебна мечта, една приказка за пътешествие безкрай, безспирен летеж в красота…

Бродейки веднъж в една галактика, Бро съзря планета с цвят, който му допадна. Устреми сетивата и планетата си към нея. Скоростта, с която се приближаваше, му даде възможност да се възхити от нарастващите й форми и очертания по повърхността й, профуча покрай спътника й и с огромно въодушевление се бухна в атмосферата й. После се опита да заобиколи блестящото нещо насреща, но цопна в меката му повърхност поради скоростта и направи леки вълнички, доколкото газ би сътворил това в чаша течност. „Прекрасно е тук!” – кънтяха сетивата на Бро. За миг той се остави на полюшването на течността. Вълшебно! После се издигна и полетя с малката си планета към нещо в далечината, различаващо се от течността, стигаща околовръст до хоризонта.

За първи път Бро срещаше със сетивата си такова нещо. Бе обикалял безкрайно в пространството, нямаше представа колко безкрайно време му бе отнело това, но полетата, светлината, материята, до които се бе докосвал и съзирал, нямаха нищо общо с това. Тази планета бе обитаема! На тази планета имаше същества, също като на неговата! Леле! Колко велико! Страхотно беше! Наблюдаваше в захлас отгоре хиляди движещи се в какви ли не посоки обитатели на планетата… Но защо са толкова много? За първи път нещо разтревожи Бро… Защо на неговата планета е само той, а те са толкова много? Но Бро не можеше да устои на напора да се стрелне към тези обитатели на планетата и да им покаже и той своята планета и себе си… Леле, колко са огромни! Опита да застане пред един, но той не го забеляза и мина през него. Защо? Опита пак. И пак. Хиляди пъти. Не. Не го забелязваха. Минаваха през него като през празно пространство. Видя други същества в разни затворени пространства. В някои бяха по много, в други – по един. Застана пред тях. Не спряха. Минаха все едно го няма. И пак. Хиляди пъти. Сетивата му кънтяха: „Защо? Защо? Защо?” Те ли не съществуваха или Бро не съществуваше? Застана пред едно същество, дето идваше към него и дърпаше друго по-малко и рошаво, съвсем не приличащо на останалите същество. Голямото мина като останалите през него, но малкото почна да издава адски силни звуци и явно съзря Бро, и понечи да го глътне или засмуче с влажните си отвори и сигурно това щеше да се случи, ако голямото не бе го издърпало и завлачило нанякъде. Щом това същество го усети, значи Бро съществуваше.

За първи път той се замисли за голямо и малко. На него това никога не му бе пречило. Дали за тези същества размерът наистина има значение? Реши да опознае света около него, без да го забелязват. Полетя над и между съществата. Сетивата му усетиха някаква огледална повърхност встрани. Тя отразяваше всичко. Да, съществата и всичко, дето се движеше и не се движеше, се бе облещило в тази повърхност. Бро приближи, докато се бухна в нея. После върна малко назад и… За първи път Бро виждаше как изглежда планетата му и той в отражението. Едва забележими, докато лъч светлина не премина през тях и ги обагри в ярки, светли и полупрозрачни парещи краски. Бро продължи да подскача по лъчите и да се радва на откритието си. Незнайно колко и накъде обикаляше въодушевен от открития прекрасен нов свят, докато светлината почна да се излъчва не от светилото на планетата горе, а от лъщящите отразяващи повърхности наоколо му. На едно място му се стори, че светлините често се сменят и сякаш показват планетата върху огромната повърхност. Спря и започна да поглъща импулсите на светлината със сетивата си. Не знаеше колко време е минало, времето за него нямаше значение, но знаеше вече повече за тази планета. И колкото повече научаваше, разбираше колко малко знае и искаше още и още. Искаше да узнае всичко. Намери място където имаше безброй светещи с различни импулси по-малки, но заливащи го с различна информация, отразяващи повърхности и жадно започна да попива. Докато се усети, започна да разбира връзката между картинките, започна да схваща потока и смисъла, да разбира дори минаващите и невиждащите го. Те комуникираха със звуци, подредени по определен начин. Сетивата му различиха в говора им информация, че отиват да учат в библиотека. Не знаеше какво е това, но любопитството му го накара да ги последва и невидимо да ахне всред вселената от знания, подредена до купола, нейде догоре… Колко време не излезе от този храм, не знаеше, но прегледа всички електронни книги, дето бяха качени и току от рамо на рамо на четящите прескачаше, за да поглъща страниците, които те отгръщаха. Бро бе щастлив, вече знаеше какво е нещастие от книгите за обитателите на тази планета, но смяташе, че за него ще е нещастие, ако не може да продължи още и още да научава. Само едно не даваше мира вече на Бро: толкова много знаеше за обитателите на планетата, а те не знаеха нищо нито за него, нито за неговата планета. Защо не го забелязваха? Какво им пречеше?

Изведнъж, – както бе до рамото на едно момиче с огледални повърхности пред очите, което четеше книга за поезията на ХХ-ти век, тя отметна глава назад, кихна и после пое толкова силно от атмосферата на планетата, – без да се усети Бро бе всмукнат от нея заедно с планетата си. В първия миг му бе непривично, но реши, че това е ново пътешествие и може да му се наслади. Огромно бе учудването му, че усещаше мислите на момичето като свои, сетивата му виждаха през нейните очи… А тя прие неговите мисли… В първия миг се хвана за главата и погледът й зашари наоколо…

–           Кой си ти? Къде си? Защо си в главата ми? Защо ми внушаваш мислите си? – паникьосано препускаха и мислите, и думите й.

–           Аз съм Бро – чуваше тя в главата си. – С моята планета се любуваме на Вашата. Вие сте първата обитаема, освен моята, дето срещам, пътешествайки.

–           Излез… Излез! Махни се! Остави ме! – пищеше момичето и дърпаше главата си като че да я откъсне. – Полудявам! Помощ! Махни се от мен! Господи…

Всъщност вече имаше неща, за които Бро да не иска да си спомня. Той не искаше да си спомня за тази първа среща и разговор с обитател на тази планета. За първи път усети желание за разбиране и споделяне. За първи път му се прииска да не е сам на своята планета. За първи път си постави за цел да намери някой като него, за да го разбере и да бъдат заедно щастливи, и да научават все повече и повече, и да пътешестват заедно, заедно да се любуват на звезди, планети, галактики, Вселена… Но той бе сам… Тази планета и знанията, придобити на нея, промениха целия му свят, целия му живот.

Бро бе напуснал библиотеката и незнайно откога блуждаеше в мислите си и пространството, реейки се между безбройните светлини. Бе разбрал в безкрайните часове четене какво чудо и какво вълшебство е животът. Бе разбрал, какво още по-голямо чудо е, че неговата газова планета и той самият не са се разтворили в атмосферата и течностите на тукашната при срещата си. Какво фантастично нещо е срещата на два различни свята.

Изведнъж нещо го сепна. Усети се, че прихваща мислите на местните обитатели. Вече бе разбрал, че те са милиони и милиарди. Двукраките се наричаха хора. А имаше и още хиляди други различни видове. Щастливци! А той бе единствен!

Мислите на всички хора попиваха в него. Изведнъж една мисъл изскочи над другите. Беше вик за помощ. Беше отчаяние. Беше предсмъртна агония, беше неискана самота. Зави наляво. Усилваше се до болка. Връхлетя в полутъмния квадрат, откъдето идваше. Едно същество се молеше да умре, сгърчено, само, удавено в болка и самота. В мига, в който искаше да поеме последна глътка въздух, в него влетя Бро.

–           Защо? – отекна в главата на човека. – Защо го искаш? Защо не си щастлив? Защо?

–           Кой си ти? Как влезе в главата ми? Защо ми пречиш да напусна този свят?

–           Аз съм Бро. Успокой се. Остави ме да разбера твоя свят и ще ти помогна.

–           Аз съм сам. Никой не може да ме разбере, нито да ми помогне. Нищо не ми остава и не виждам по-добро решение от това да приключа… Сега… Сам…

–           Ти не си сам. Можеш да направиш чудеса, да ги споделиш с другите и да им помогнеш да осъзнаят, че те също не са сами, и да бъдете всички щастливи заедно. Разправи ми какво ти тежи и аз ще ти разправя моята история – после ти прецени. И въпреки това, дето ще ти разправя, аз съм щастлив, доволен и гладен за още и още… – звучаха мислите на Бро в главата на отчаяния човек.

После животът на човека на пресекулки мина през сетивата на Бро. Нямаше успехи въпреки постоянния труд. Имаше разочарования. Имаше болести и беди. Имаше отчаяние. И едно-единствено светло нещо, няколко мига от нещо, наречено любов.

–           Какво е любов? – прозвуча питането на Бро. – Защо след като си го изпитал не научиш и другите на това? Защо не живееш вечно в него, споделяйки го?

Бро прехвърли в главата и мислите на човека своите безкрайни бродения. И погледът на човека се промени, искрата и огънчето на живота заприиждаха в него за постоянно. Тялото му се отпусна. Гънките на тъжна усмивка накрая разтвориха устните:

–           Благодаря! А аз си мислех, че съм сам… Бро, ти си самото добро!

После Бро отлетя нанейде, докато човекът местеше пръсти по клавиатурата.

Почнаха да излизат книги, да се правят филми, медиите гръмнаха, за идването на Бро. Разказваха за неговата планета, разказваха и за него, как той обикаля навсякъде и помага на нуждаещите се. От големите светещи повърхности, разположени къде ли не, хората говореха за срещите си с Бро. Бяха въодушевени. Казваха, че го обичат. Че са се родили отново благодарение на него. Казваха, че той е новият вестител на вярата. Кълняха се, че той е месия на щастието. Приписваха му какви ли не образи и сили. Величаеха като необятни и огромни неговите възможности. Едни пишеха песни за него. Други го призоваваха да спаси планетата. Трети искаха да го изберат за световен водач. Четвърти – да го канонизират.

А незабележимият Бро се вслушваше в кънтящите в сетивата му мисли на хората и щом чуеше вик за помощ, на мига политаше натам, отзоваваше се на зова в главата на нуждаещия и помагаше по своему, според това, дето бе чел и това, дето бе извлякъл в себе си за ценности на тоя свят, от книгите и от своите преживявания.

Имаше вероятно не само щастие, но и тъга в Бро. Когато не помагаше на някого от хората, той все по-често се стрелкаше нагоре във висините, към небето, към звездите през нощта или към облаците и слънцето през деня.

По едно време по големите светещи повърхности заговориха, че Бро е напуснал планетата. Други убедено отсичаха, че той въобще не е бил тук и че въобще всичко за Бро е измислица. Трети му се заканваха. Четвърти го проклинаха.

Бе минало много време откак Бро бе пристигнал с планетата си…

Един ден светещите повърхности показаха същия човек, който Бро бе върнал към живота и накарал да пише и да живее за любовта… Той с тъжна усмивка запя песен за любовта и доброто, дето никога няма да напуснат тая планета. Песента бе и за вярата до гроб в доброто и че ще бъдем винаги заедно и до Бро…  И в тоя миг проехтя изстрел… От челото на човека едри капки кръв покапаха замлъкващата китара… В настъпващата тишина последният му дъх запечата: „Бро…!”

Далече, може би от другата страна на планетата, в място, което не приличаше на нищо, детски плач, пулсиращ като маяк, бе отвел Бро. Той видя през детската главица и преждевременното раждане, и подхвърлянето на бебето, и осиновяването, и повторното изоставяне, и тежките диагнози, поставени от докторите, и отново и болката, и самотата… Усети и смъртта, разхождаща се в сенките на коридорите в това грозно отвсякъде място.

Разбра какво трябва да направи. Започна да разказва приказка. Разказваше в детската главица. Плачът спря. После продължи да разказва пак и така, докато сънят пое разказването на приказките в свои ръце. На сутринта почна звук по звук, буква по буква, картина по картина да възпроизвежда своето знание за всичко на тая планета. И пак, и пак, и пак. След, знае ли някой колко време, опита да накара детето да седне. И пак, и пак, и пак. Докато успя. После му благодари, разправяйки нови приказки. Разправи му за броденията си из Вселената. И го накара да се изправи. Полека. Ден след ден. Нощ след нощ. За Бро времето нямаше значение. Бе научил, че на тая планета единственото, дето имаше значение, е любовта. Така както той разбираше любовта, така я раздаваше. Детето, малкото момченце, направи първата крачка, политна, но се хвана, потрепериха крачетата му, но се усмихна и направи назад една крачка още и седна… Утре още… И пак, и пак, и пак… Бро бе щастлив. Само едно-едничко нещо се спотайваше нейде в него, но той го криеше и не го показваше.

Дойде ден – изкараха всички деца на двора. Доведоха и от друг дом. Щяха да се местят в нова сграда. Бро излезе от детето. Момченцето вдигна ръка към него, сякаш го видя:

–           Бро… Бро… Бро… – промълви то. – Бро… Бро… Бро… – и правеше крачка след крачка след него с несигурна, трепереща, но неспираща походка…

Всички бяха вцепенени. На целия персонал ченетата увиснаха. Това дете никога не би трябвало да говори, нито да се изправи, какво остава да ходи… Нито едно от тези деца не би трябвало да може да прави каквото и да е, освен да вегетира.

–           Бро… Бро… Бро… – едно от доведените от другия дом момиченца се бе изправило и тръгнало и то след Бро. Бро бе виждал какво ли не във Вселената, но това му дойде в повече. Значи и тя го вижда! Сега! – Бра… Бра… Бра… – смени леко посоката си момиченцето и всички сетива на Бро бяха зашеметени. Защото видя още една газова планета и върху нея едно шеметно, лилаво, прозрачно, същото като него, но, стори му се, по-красиво същество. Не можеше да бъде! Бро бе най-щастливото създание във Вселената! Или бяха две? Бра връхлетя и го прегърна.

–           Бро… Бро.. Бро… – викаха всички дечица на поляната. Крачетата им пристъпяха несигурно, но стъпка след стъпка, крачка след крачка. Ръчичките им сами се намериха и се хванаха, те продължаваха по-уверено напред. Най-отпред вървяха хванати ръка за ръка момченцето и момиченцето, съзрели първи Бро и Бра, който пристъпваха след тях…

А Бро и Бра невярващи летяха, слели се в прегръдка върху своите малки планети, които се чудеха и те дали да се слеят в тоя ден, в който обитателите им бяха най-щастливите във Вселената.

Децата повтаряха имената им и все по-сигурни пристъпваха. На поляната в този ден имаше други, дето не можеха да говорят, не можеха да се изправят и да пристъпват. Ролите се бяха сменили и доктори, възпитатели, санитари и работници немееха, погледите им бяха празни, умовете им не вярваха, но очите им следяха чудото. Чудото, наречено любов.

Бро бе разбрал за един миг само какво влагат хората в думата любов. Любовта бе всичко. Бра бе разбрала всичко, прегръщайки Бро. Тяхното пътуване започваше сега.

А ИМА ЛИ НЕЩО ПО-ДОБРО ВЪВ ВСЕЛЕНАТА ОТ ЛЮБОВТА?

Така на тази Синя планета се разчуло, че който дарява ЛЮБОВ получава ЛЮБОВ и от всички галактики и цялата Вселена се втурнали всякакви същества тук да се дирят.

И аз бях там и моето момиче намерих!