Бог

 

БОГ

– … и тая пикла вчерашна ша ми казва кво да правя, престааш ли си?

Тя тъкмо щеше да отговори за десети път, че не може да си представи такава безочливост от страна на „пиклата”, когато и двамата чуха странен глас:

Всъщност тази пикла има много повече разум от теб и точно това те дразни. Безсмисленото роптаене и озлобление по адрес на по-интелигентни от теб е белег за ниската ти култура и невежеството ти… Сега се отдръпни. Не ти ми трябваш.

– Къв по-дяв… – но дебеловратият й приятел не можа да довърши мисълта си, защото непознатият направи рязък жест с ръка и той буквално прелетя десет метра като засмукан от вакуум, за да се тръшне на земята.

Таня отвори уста с откровеното намерение да се развика истерично, но усети, че няма глас. Следващата логична реакция на тялото й бе да се затича, но в същия миг усети, че краката й са заковани на едно място и не може да ги контролира. След като се изчерпаха условните рефлекси, тя се поуспокои и предостави контрола над ситуацията на разума си. Не можеше нито да извика за помощ, нито да избяга. Гаджето й очевидно бе неутрализирано или дори мъртво. Този тайнствен непознат явно бе някакъв приятел на Георги (щом знаеше точно за коя „пикла” става въпрос) и след като си беше уредил сметките с него, нямаше да й стори зло. А и освен това, съдейки по действията му, явно не бе обикновен човек и да хитрува бе безсмислено. Затова се отпусна и впи поглед в очите на непознатия – две бездънни черни дупки…

– Не, не познавам Георги, нито Ели. За всичко останало си права. Съобразителна си, явно не съм сбъркал в преценката си…

През това време Георги се бе окопитил след първоначалния шок и вече пристъпваше бързо в гръб на непознатия с един счупен клон в ръка и една-единствена мисъл в обърканото си съзнание. И тъкмо когато замахна, усети как ръката му се схваща. Изпусна пръчката. Странникът продължи, сякаш нищо не се бе случило:

– Ти ще родиш детето ми.

– Виж кво, пич, не знам луд ли си, къв си, ама ако до десет секунди не се махнеш от гаджето ми, шти потр…

Но Георги за втори път не успя да продължи, защото един втренчен поглед на непознатия го запрати този път на двайсет метра и главата му срещна близкия паметник.

Таня бе толкова объркана, че не знаеше какво да прави. Дали наистина непознатият бе луд? Но тогава как да си обясни странните му способности, на които стана свидетелка два пъти? Пък и като че ли можеше да й чете мислите…

– Не, не съм луд и да – мога да ти чета мислите. Ако искаш, за улеснение от сега нататък ще разговаряме само по телепатичен път. На мен ми е все едно… Добре, разбирам страха ти. Толкова нови неща наведнъж, но нямам време сега. Ще ти разясня в общи линии всичко, което ще стане, но първо искам да чуя отговора ти. Желаеш ли да износиш и родиш детето ми?

Какво искаше от нея? Дали сънуваше? Не можеше всичко това да се случва на нея? Готова ли е за дете? Да, но… Какво говореше? Та тя не го познаваше… Той, той можеше да я убие, можеше да я изнасили… Дали не бе извънземен?

– Мислите ти са кошмарно объркани… Дори за мен представлява трудност да ги прочета, да не говорим за телепат от средна категория. Приемам увереността ти, че си готова за дете като положителен отговор. Преди да започнем, ще ти разясня не чак толкова очебийните неща.

Тя престана да усеща теглото си, тялото й се вдигна във въздуха и полетя, носено от неизвестни сили. През цялото време тихият и мек глас на странника отекваше направо в съзнанието й.

– Не съм извънземен. И аз като теб съм рожба на тази планета, но не съм човек. Все пак съм дотолкова свързан с вас, че ми е необходима човешка ДНК, за да се размножавам. – Докато говореше, безжизненото тяло на Георги започна бързо да гние, докато не изчезна за по-малко от минута. – Твоята също е подходяща.

Таня тъкмо щеше да възрази нещо, когато усети, че слиза на земята и отново чувства тялото си. Искаше да изкрещи – „Какво, по дяволите, си ти и какво искаш от мен!” Двете черни очи я пронизаха:

– Погледни ме, Таня! – тогава мракът в зениците му се разбули и тя видя милиони блестящи точици; видя огромни светкавици, прорязващи безкрайното пространство – Аз съм БОГ! Мога ВСИЧКО… Ето ложето ни.

След тези думи той вдигна ръце и пред него се разстла идеална полусфера от жълто-зелена светлина. Тя бързо се „втвърди” и се превърна в полупрозрачна материя. Във вътрешната й страна отгоре-надолу се раздвижи червен лазерен лъч, който изби всички насекоми и микроби в затвореното пространство.

– В знак на доверие и добра воля ще те освободя и ще ти върна гласа. Сама осъзнаваш, че няма смисъл нито да бягаш, нито да викаш. Мога да получа това, което искам със или без съгласието ти, а що се отнася до хората… мога да избия всички на планетата за секунди.

– Разбирам. – проговори тя. Гласът й беше мек и плътен.

Той пое ръката й и в същия миг хиляди вълни на върховна наслада се плъзнаха по нервните центрове на ръката й и се разпространиха по цялото тяло като концентричните кръгове от хвърлен във вода камък.

Минаха през отвора, който пропусна само тях. Все едно минаваха през желе – чувството бе ново и странно. Странникът отново вдигна ръце и този път от жълто-зелената светлина се материализира разкошна дървена спалня с мек дюшек, постлан с копринени завивки и плюшени възглавници.

– Не се страхувай. – прошепна той и вълните отново се появиха.

На всяко място където я докосваше, хиляди центрове за удоволствие, наслада и възбуда се задействаха едновременно. Чувството беше неописуемо. Сякаш се носеше в море от пяна, обгръщащо тялото й, сякаш огромно копринено платно галеше нежно кожата й, топлината сякаш извираше от самата нея и затопляше всяка нейна клетка. Имаше чувството, че малко по малко се превръща в светлина…

Полупрозрачният материал на купола се замъгли, за да се превърне в сива стомана.

 

На другата сутрин Таня се събуди с огромна усмивка. Какъв странен сън само? Преди не подозираше какви странни сексуални фантазии е имала… Трябваше да иде на лекар – това не беше нормално.

Протегна се, успя с доста усилия да отвори очи и тогава… Видя купола, който отново бе станал стъклен. Над главата й десетки цветове бяха цъфнали във всички цветове на дъгата… Дърветата се бяха разлистили. Огледа се настрани… цветята – всички, и летните, и пролетните цъфтяха… А точно до нея имаше една полянка пълна с… момини сълзи – любимото й цвете.

Явно не е било сън. Или още спеше? Затърси в паметта си. Коя дата беше вчера? 25 октомври. ЕСЕН!!!

Потърси с очи странника. Никъде не го намери. Тогава в съзнанието й прозвуча гласът му:

– Тук съм. В полезрението ти. Да видим дали ще успееш да ме видиш.

Тя отново се огледа внимателно, но никъде не видя силуета му. Хм… онази статуя там дали я имаше преди?

– Браво, наблюдателна си. Не, нямаше я.

След тези думи статуята се обля в познатата светлина и бързо промени формата си, докато придоби очертанията на непознатия.

– Медитирах. Как си? Харесва ли ти декорацията?

Чудеше се да се смее ли или да плаче. Дали й харесваше! Та това беше НЕВЪЗМОЖНО! Всичко бе толкова странно, но едно бе сигурно – истина беше!

– Предположих, че ще ти хареса. Е, това е подарък по случай зачеването ти.

Странникът вече бе стигнал до странната постройка и влезе при нея. Прокара пръсти по тялото й. Познатата топлина и удоволствие се разляха по тялото й – но този път силата им беше толкова голяма, че извадиха от строя всички рецептори и центрове.

– Яйцеклетката ти вече е оплодена и зародишът се намира в матката. Бременността ти ще трае три месеца и няма да ти причинява особени неудобства. Раждането ще е безболезнено. Ще се грижиш за детето ми до петата му година – след това сам ще дойда да го прибера. Но… има известни условия, които трябва да спазваш – докато трае бременността, зародишът ще е напълно зависим от теб – ако гладуваш твърде дълго, то ще умре; ако пушиш или тъпчеш тялото си с други отрови – то ще умре. Сама разбираш, че няма да позволя част от мен да бъде убита: ако нещо се случи на плода, ти няма да оживееш. – Странникът спря и обхвана парка с жест. – Тези дървета са пряко свързани с жизнените показатели на детето ми. Те ще увехнат сами след пет години и три месеца. Ако видиш как листата им окапват и изсъхват – знай, това са последните ти мигове живот.

Тя понечи да каже нещо, но той я спря с ръка.

– Сега, сватбеният ти подарък. Кажи къде искаш да живееш – страна, град, определено място. Само кажи.

– Амии, никъде. Имам предвид да си остана тук. Но ти можеш ли да… искам да кажа да направиш така, че…

– Таня. – двете черни дупки отново се взряха в нея. В тях се раждаха и умираха светове и галактики. – Помисли си добре къде искаш да прекараш следващите пет години от живота си.

– Всъщност има едно такова…

Но тя не можа да продължи, защото странникът я прегърна силно и в следващия миг тя усети как светлината я поглъща, как самата става светлина…

 

Когато отвори очи, тя видя, че се намира в планината. Къде – нямаше представа, но и не я интересуваше. Нямаше много сняг, слънцето грееше и времето бе приятно – друго не я касаеше. На петдесет метра от тях се издигаше мъничка, закътана и много удобна къща. Сякаш архитектът бе взел образа на къщата направо от съзнанието й. Нямаше думи от радост и учудване.

– Да, това беше телепортация и да – наистина е взета от съзнанието ти. Тук ще живеете двамата. В къщата има всичко необходимо. Не се страхувай от дивите животни. Нямам никакви претенции относно възпитанието на сина ми – действай, както искаш. Той ще бъде кротък и разумен още от бебе и няма да ти създава никакви проблеми. Съветвам те в интерес на физическото ти здраве да не се опитваш да го удряш или да му се караш излишно. Изгубих повече време от предвиденото. Ще държим връзка.

Едва изрекъл тези думи, той бе погълнат от светлината. Таня стоеше объркана по средата на пътеката. И това ако не беше странно! Е, нямаше какво да направи. Щом толкова иска, ще износи и роди детето му. Какво толкова… а и нямаше друг избор… Пък и й беше интересно да види дете от Бог. Влезе в къщата…

 

Странникът беше прав – в къщата наистина имаше всичко, което й беше нужно. Дървата никога не свършваха, в мазето имаше храна за години. В началото самотата я измъчваше, но след два месеца отнякъде се появи един вълк. Тя много се стресна като го видя, но той се държеше съвсем кротко и скоро започна да го приема като домашно животно – спомни си думите на непознатия „Дивите животни няма да те притесняват”. Като гледаше как върти опашка и гони плъховете, тя го възприемаше по-скоро като дресирано куче.

Дните минаваха неусетно. Сърцето й постоянно бе изпълнено със спокойствие и някаква тиха радост. Странникът беше прав и за бременността – коремът й се наду съвсем леко и с това се свършиха неудобствата. Никакво повръщане, никаква занесеност или главоболие… Никой не би познал, че след месец ще ражда. Обаче ядеше като за трима – винаги беше гладна и можеше да се каже без преувеличение, че една трета от деня й минава в тъпчене. А най-чудното бе, че освен корема, никъде другаде не бе напълняла. Изобщо – никакви неудобства…

Е, имаше дни в които се чувстваше странно. Нямаше нищо чудно в това да усеща в себе си нещо живо, но понякога й се струваше, че то я изучава, че… Не знаеше точно, но усещането не беше приятно.

Бащата се обаждаше понякога… Тъкмо когато й беше много самотно и, загледана в тъмната безкрайност на бездната, осъзнаваше, че още има избор, Той й говореше. Мислите му бяха нежни и утешителни. Разказваше й случки от близкото или далечно миналото, а понякога й рисуваше бъдещето на сина им. Тя не се съмняваше нито в спомените, нито в предсказанията му – ако знаеше със сигурност нещо за него, то беше че е най-странният човек, който някога е срещала. И щеше да го помни цял живот… колкото и да продължи той.

Времето си минаваше и тя не усещаше никакви признаци на близкото раждане. Вечерта на ден 92 си легна нормално и към десет и половина усети контракциите. Всъщност контракцията беше само една. Влагалището й се разшири и бебето излезе напълно безболезнено. Пъпната връв веднага изсъхна и закърня. Тя успя само да го избърше криво-ляво с една кърпа и да го прегърне, преди да заспи непробудно.

На другата сутрин нямаше и следа от кръв в стаята, а тя се чувстваше толкова бодра и отпочинала, сякаш никога не е била бременна, пък да не говорим за раждане… Ако не беше към половин килограмовото бебе (можеше да се закълне, че от предишния ден бе наддало към 200 грама), спящо блажено до нея, би си помислила, че всичко е сън или измислица. Но, сякаш усетило мислите й, бебето се разрева и я върна към действителността.

Освен за храна, странник младши (така реши да го нарича докато бащата не благоволи да го кръсти) не я тревожеше за нищо. Беше най-кроткото бебе на света. И удивително умно и любознателно.

На два месеца проходи, а на пет вече говореше. Растеше удивително бързо. Всеки ден Таня изместваше чертичката на вратата с почти по пръст. Просто не знаеше какво да мисли. А детето растеше не само психически, но и умствено.

Още не беше станал и на година когато я попита:

– Мамо, аз ненормален ли съм?

– Разбира се че не, скъпи. Откъде ти хрумна това?

– Всеки път когато ме премерваш, усещам учудване и страх у теб… и всеки път казваш, че не е нормално.

– Но аз не съм… на глас… – И тогава тя за първи път осъзна, че детето му притежаваше всички негови способности.

В началото се притесняваше, че детето няма с кого да си играе, но скоро то започна да събира почти цялата гора. Първият път когато видя как то спокойно галеше една стръвница, тя се втурна към него обезумяла от страх. Вълците и другите мечки веднага оголиха зъби и понечиха да я убият, но детето ги спря с жест.

– Майко, запознай се с новите ми приятели.

Така беше всеки път – когато  откриеше някоя нова способност, сам се научаваше и да я контролира. Веднъж дори предизвика лавина, която щеше да ги отнесе заедно с къщата, но веднага я превърна в пара и каза, че няма да повтори тази грешка отново.

Иначе детето я обичаше. И тя него. Все пак беше нейна плът и кръв – макар че колкото повече време минаваше, толкова по-малко вероятно й се струваше това.

На рожденият й ден то й построи прекрасен замък от сняг.

– Как го направи само за една нощ? – попита тя не знаейки да се радва ли или да се чуди.

– Ето така. –  и детето протегна ръце…

… Познатата жълто-зелена светлина, кондензирането й и превръщането й в материя… Споменът за онази вечер дълбоко се вряза в съзнанието й. Вълните от удоволствие… Той й бе отнел чувствата и тя повече никога нямаше…

– Аз мога да ти ги върна, майко, но защо са ти?

Тя се сепна. Винаги забравяше, че детето можеше да чете мислите й. То продължи:

– Сексуалният нагон е фактор, който само пречи на правилното функциониране на мозъка ти.

Тя се изчерви. Това, това не беше нормално.

– Ти… ти… си н…

– Ненормален?

– …на 2 години, за бога! Откъде може да знаеш… как…

– Баща ми ми говори почти всеки ден.

Не й каза нищо повече.

Таня страдаше мълчаливо от раздялата със сина си. Знаеше, че скоро Странникът щеше да дойде за него, но не това я измъчваше – не физическата, а психическата раздяла. Детето й вече бе на много по-високо ниво от нейното. Вместо тя да го учи и да му обяснява, то идваше и й говореше. Когато го питаше как прави всички тези неща, то я убеждаваше, че всъщност са много лесни и стига да иска и тя може да се научи, но когато започна да я обучава, тя се оказа слаб ученик. Не можеше нито да запомни, нито дори да проумее и половината от това, което й казваше синът й… тригодишният й син!

Понякога се прибираше в стаята си и плачеше цели часове, молейки се на Странника да идва и да си го вземе. А след това му се молеше да я вземе със себе си и да я направи като него, за да бъде заедно със сина си. В мислите й образите на Бог и Странника се бяха слели и тя се молеше на бащата на детето си…

Последните две години Оникс – така я помоли да го нарича – прекара почти изцяло в медитация. Превръщаше се ту в камък, ту в дърво или статуя. Тя никога не можеше да го открие преди самият той да реши да върне нормалния си образ – толкова съвършено бе преображението.

За какво мислеше, тя не можеше дори да си представи – или пък за какво си говореха с баща му. Таня осъзнаваше, че скоро ще изпълни предназначението си – а именно, на инкубатор за сина му – и ще стане ненужна. Нима може един Бог да вземе под внимание чувствата на една простосмъртна…

Но защо тогава не си създадеше някоя… да ражда децата му, а си намираше истински хора. Някоя Ева? Защо? Защо? Какво му струваше? Или може би щеше да отнеме твърде много от скъпоценното му време? А защо бързаше толкова? Какво би могло да притисне един Бог?

Няколко дни преди да изтече срока, тя откри отговора на този въпрос. Или по-точно отговорът я откри…

Тъкмо излизаше да прибере Оникс, който се бе заиграл твърде дълго навън – нещо необичайно за него – и се взираше във всяко дърво и камък, викайки го, когато, учудена от странната сянка, вдигна поглед към небето. За няколко мига облаците закриха слънцето – това бе всичко, което очите й видяха и което образува нови връзки между невроните, преди те да престанат да съществуват, заедно с цялата къща и половината планина…

Точно в уречения час, когато електричният часовник щеше да звънне, ако атомите му не бяха разпръснати по цялата планета, Странникът дойде. Той се приближи към една по-малка ела и се загледа продължително в нея.

– Те бяха тук. – каза Оникс, след като върна човешкия си облик. – Бяха трима.

– Браво! – каза баща му и след като посочи кратера, дойде – Но имаш още много да учиш.

След кратко мълчание попита:

– Майка ти… Съжаляваш ли?

– Не. Тя изпълни предназначението си. От по-нататъшния й живот нямаше смисъл – щеше да се самоубие след години изпълнени с болка, тъга и страх. Няма за какво да съжалявам.

– Но те боли.

– Да, боли ме.

– И усещаш яростта да се надига.

– Да, усещам я.

– Добре. Ще я използваш, за да станеш още по-добър.

След тези думи Странникът протегна ръце и след миг и двамата изчезнаха заедно със сферата от жълто-зелена светлина…