Когато хората пораснаха
Един от малкото посетители на хотел Рай затвори вратата зад себе си и тръгна по няколкото стълби, които го деляха от рецепцията.
– Здравейте – каза рецепционистът и нареди на пиколото да събере багажа на госта.
– Здравейте бих искал стая с южно изложение.
– Заповядайте, имаме стая с южно изложение. – отвърна рецепционистът.
– Благодаря. – каза новопристигналият и последва пиколото, което понесе багажа му. Двамата се качиха на последния етаж и достигнаха до стая номер 505. Пиколото отключи и подаде ключа на Феликс, както се казваше новопристигналият.
– Заповядайте сър.
– Благодаря – отговори Феликс и взе ключа.
Пиколото вкара количката с куфарите вътре през вратата и я затвори след себе си. Феликс подреди куфарите си в гардероба. Влезе в банята, взе си душ и се приготви да излезе навън за вечерта. Точно до хотела имаше един ресторант, в който Феликс си беше резервирал място и беше решил да изпробва гледката, която се откриваше от терасата на ресторанта към планините, които се издигаха високо в облаците и върховете им се губеха някъде в тях. Феликс си поръча ордьовър и след като го изяде, реши, че ще почака малко преди да изяде основната си вечеря. Нещо привличаше вниманието му и той непрекъснато се взираше в небето. Феликс не беше нито едър, нито дребен на ръст, имаше нормално телосложение, беше синеок и имаше добродушно излъчване.
След като приключи с вечерята, Феликс поиска сметката и плати. Изчака малко, преди да стане от масата и още веднъж погледна небето и облаците, картините на извисяващи се планини и тучни поляни. Чудно защо само това му носеше удоволствие. Той наблюдаваше небесната шир с някак странно, жизнерадостно настроение. Когато сведеше поглед, очите му помръкваха. Феликс се качи в стаята си и пусна нощната лампа, след което отвори една книга и зачете. Заглавието гласеше:”На път към къщи” и беше написано с едри букви, най-отгоре на корицата. В стаята беше приветливо, както и в целия хотел. Феликс заспа и засънува сладки сънища, а скоро луната изгря и хвърли сиянието си, което попадна вътре в стаята и обагри всичко в сребристо.
На сутринта Феликс стана и извади от джоба си някакъв странен уред, който приличаше на старинен уред за отмерване на времето по слънцето и беше достатъчно голям, за да се побере в джоба му. Този уред беше като излязъл от времето на Леонардо Давинчи и беше с циферблат от слонова кост. Феликс си записа нещо на едно листче, след като отмери някакви координати и прибра листчето в джоба си. После излезе навън и отиде на рецепцията, като каза на рецепциониста:
– Нямам подходяща екипировка, с която да изляза в планината, бихте ли ми заели такава.
– Разбира се, елате с мен, ще ви заведа до гардеробната. – каза рецепционистът.
Той извади чифт специални обувки и облекло, което можеше да задоволи вкуса и на най-запаления планинар. Феликс взе екипировката и отиде в стаята си, за да се преоблече.
След като излезе от хотела, Феликс тръгна по една горска пътека, която го изведе на пряк път към планинските поляни. Той вървя дълго и скоро намери това, което търсеше, а именно една поляна, която беше обградена с дървета и някак изглеждаше изолирана. Нямаше жива душа в тази част от планината. Феликс седна в тревата и зачака. Мина известно време, нищо не се случи, изчака още малко и пак нищо не се случи, минаха два часа и Феликс се загледа в слънцето, горе на небето. Той погледна слънчевия си часовник, на него се показваха същите координати, които беше видял преди това в стаята на хотела. Феликс погледна за последен път към небето и тръгна към хотела по обратния път. Пътят му го изведе на известно разстояние от хотела и той се прибра. Поздрави отново рецепциониста и се качи в стаята си. Изчака слънцето да се скрие и отиде да вечеря. На масата беше сервирано и той започна да се храни. Както се хранеше видя един друг посетител, който беше седнал на отсрещната маса и беше приключил с вечерята, но наблюдаваше изпитателно Феликс. Феликс се направи, че не го вижда но другият посетител стана и се приближи до него, питайки:
– Може ли да седна до Вас, за да Ви правя компания?
– Разбира се – каза Феликс, решавайки да бъде учтив.
– Може би очаквате някого и аз се натрапвам?
– Няма такова нещо – отговори Феликс. – Аз съм сам на това място.
– Добре, може би тогава ще искате да поговорим. – Човекът беше младолик и имаше правилни черти, които определяха приятното му излъчване. – Можете ли да ми кажете, защо сте изпълнен с такова очакване, с какво е свързано нетърпението Ви? Извинявайте за прекия въпрос и за откровеността, но защо наблюдавате небето толкова често?
– Мога да Ви кажа само, че очаквам нещо.
– Добре ще ми кажете ли какво?
– Мисля, че ако ви кажа това, няма да е добре за Вас, няма да е добре изобщо да Ви казвам подобно нещо.
– Добре, както искате. – каза събеседникът на Феликс. Тогава да говорим за друго. – Аз се казвам Александър и съм астроном. Затова ми стана интересно, че гледате небето, професионална деформация, нали разбирате. Извинявайте. И аз обичам да гледам нагоре, но с въоръжено око. За съжаление закриват обсерваторията, в която работя и дойдох в този планински хотел, за да събера мислите си и да реша, какво да предприема.
Поговориха още малко за страната, от която идва Феликс и за красотите на България. Александър с гордост разказа за Рожен и собствените си постижения. След вечеря се разделиха и всеки отиде в стаята си.
На другия ден Феликс отново излезе в планината, за да търси точното място, което му трябваше. Той отново не го откри и се прибра в хотела. Там той отново се срещна със събеседника си от предишната вечер и го попита:
– Бях на басейна, но не Ви намерих там, обичате ли да плувате?
– Да, обичам да плувам, но съм тук със съвсем друга цел. – отвърна Феликс.
– И както знаем, тя е тайна. – каза Александър.
– Мисля, че ако ви кажа, Вие ще трябва да дойдете с мен, което няма да е добре за Вас, няма да е добре изобщо да Ви казвам подобно нещо.
– Добре, както искате. Да поседнем на сянка на пейката пред хотела, ако не бързате.
– Всъщност вече не бързам. Да поседнем. – отвърна Феликс.
– Както Ви казах, аз съм астроном, но закриха обсерваторията, в която работех, а малко преди да напусна, открих, че предстои сблъсък на Земята с опасен астероид. За съжаление, не ми обърнаха внимание, когато сигнализирах. Забелязах, че Вие гледате небето много често, както ви казах преди и мисля, че трябва да ви покажа звездите с моя телескоп, довечера ще ги наблюдавам и бих искал да ви поканя да го гледаме заедно. – каза развълнуван Александър.
– Би било много приятно – отвърна Феликс и двамата пак се разделиха.
Вечерта скоро дойде и Александър отиде до панорамната тераса на хотела, изваждайки портативния си телескоп, който не беше толкова малък, а си беше направо професионален. Нагласи няколко приставки и увеличението на лещите му показа какво търси, а именно съзвездията, които блестяха в тихата нощ и сякаш някак мистично се очертаваха на небосклона.
– Обичате ли теориите за извънземните, които са обитавали други планети или все още ги обитават. – попита Феликс.
– Обичам ги, но бих искал да съм част от истината за тях, не от теориите и спекулациите, а от истината. – каза Александър.
– Значи ако аз бях малко зелено човече, Вие щяхте да сте на седмото небе, или приблизително някъде там? – попита Феликс.
– Разбира се. – отвърна Александър. Най-голямата ми мечта е да вляза в контакт с извънземен разум и разбира се да полетя в Космоса. А ситуацията, в която се намирам определя желанието ми да отлетя незабавно. – каза с тъжна усмивка Александър.
Феликс замълча и се загледа някъде там в небето.
– Все още има нещо, което не ми казвате, нали?- попита Александър.
– Да, но то е моята тайна. – отвърна Феликс.
След разговора Феликс отиде в стаята си и седна на леглото. Той искаше да каже на Александър, но не знаеше, дали той щеше да го възприеме както трябва. Трябваше му време да измисли план за действие, защото не знаеше какво ще прави ако не намери мястото, което търсеше, в точно определеното време. Минаха още два дни, през които Феликс правеше едно и също, отиваше до планината и се връщаше в хотела. След това той разговаряше с Александър, който му ставаше все по-симпатичен, а и познанията му по астрономия го впечатляваха. Феликс му отговаряше простичко, като търсеше в себе си сили да открие истината. На третия ден той отиде до гората и ненадейно се натъкна на разговор, провеждан от двама планинари, които си говореха и единият от тях каза на другия в утринната омара:
– Хайде да се върнем към хотела на извънземните, за да похапнем.
– Хайде стига, не знаем дали скалните форми са останали от кацането на извънземни. Съдържателят на хотела твърди това, но те може да са се образували вследствие на термични и природни стихии.
– Знам, просто се шегувам. –отвърна другият.
Феликс се направи, че не забелязва планинарите, които отминаха. Той направи още няколко стъпки и след като те се отдалечиха, зави и пое по обратния път към хотела. След като го достигна започна да го обхожда от всички страни и най – накрая откри това, което търсеше, а именно скални вдлъбнатини, на една от скалните тераси, които деляха хотела от гората. Феликс погледна часовника си, който показваше 10 часа сутринта. Имаше на разположение още един ден и остатъка от днешния, за да се приготви. Вечерта отиде на вечеря и отново срещна Александър. Изведнъж, най-неочаквано Феликс започна да разказва:
– От хиляди години – започна той – извънземната раса на марсианите живее сред вас хората. Ние сме малобройно тайно общество от наблюдатели. Условията за живот на нашата планета се влошиха и много спешно ни се наложи да развием технологии за разселване. Сега живеем на няколко различни планети и на всеки две години се срещаме, ако имаме някаква важна информация. Само че последният път нещо се обърка и срещата пропадна. Сега търся мястото, определено за аварийни ситуации, което не е използвано никога. Смятах, че това се случва в планината, но след като видях скалните шарки, останали в скалите срещу хотела, аз разбрах, че съм намерил това, което ми трябва.
Отначало Александър го гледаше скептично, с недоверието, присъщо на всеки учен, но постепенно започна да навързва нишката на отделни изпуснати фрази, а и познанията на Феликс за планетите го бяха изумили. Изведнъж сякаш ярка светлина проряза съзнанието му и развълнуваният Александър каза:
– Вземете ме с Вас, бих искал да полетя в Космоса – тонът му беше съвсем сериозен, без следа от страх или съмнение.
– Вероятно правя огромна грешка, но ще Ви чакам утре вечер на скалите срещу хотела. – каза Феликс.
– Добре Феликс, ще очаквам кацането на кораба Ви.
Нощта мина и на следващия ден Феликс отиде да пие кафе на терасата на ресторанта, а от Александър нямаше и следа. Феликс се прибра в стаята си и гледа телевизия, след което времето мина неусетно и вечерта дойде, той погледна циферблата от слонова кост и видя, че показва точно уреченото време. Феликс слезе при скалите и зачака, но нищо не се случи.
Тъкмо мислеше да се откаже и изведнъж в небето се показа светло кълбовидно тяло, хвърлящо навсякъде бяла светлина. То се приближи до скалите и кацна във вдлъбнатината. Феликс се приближи до нея, един от люковете се спусна и от него се показа двуметрово извънземно със светла кожа и яйцевидна глава, обвита в сияние.
– Нашите са добре дошли, но какво прави тук този планетянин. – попита съществото.
– Той е с мен – каза Феликс. – Хайде, Александър – каза Феликс и Александър излезе от прикритието си. С непоколебима стъпка се отправи към звездолета. Феликс го подкани и двамата се качиха. Още с влизането в звездолета, след като люкът се затвори след тях, сякаш цялата кожа на Феликс падна на пода и той се превърна в един от сияйните извънземни
– Не се притеснявай – каза гласът на Феликс – ние зачитаме всяка проява на живота.
Звездолетът отлетя и изчезна някъде в небето.