Самота в червено
Мъчно ми е за дома. Липсват ми роднините и приятелите, липсва ми пъстрата природа, морето и хладният вятър. От друга страна, винаги съм харесвал червения оттенък на атмосферата на Марс. Действа ми някак успокояващо. Помня, че когато бях десетгодишен попитах баща ми защо Марс е червена.
― Повърхността на планетата е покрита с богати на желязо минерали, които корозират. Създалият се прах от ръждясали частици се издига от вятъра в атмосферата и това придава червения цвят – отговори ми и ме потупа по главата.
― Не ме тупкай така по главата, вече съм голям! – настоях и отместих рязко ръката му, а той се засмя.
Вече не съм сигурен дали някога ще се прибера у дома. Пиша това и се надявам, че ако не успея да оцелея, то поне някой ще намери записките ми. Не се страхувам, че има вероятност да изпадна в бездната на небитието. Страхувам се единствено от възможността историята ми, впечатленията и разсъжденията ми да останат несподелени. Всъщност нека да започна от самото начало и разкажа как стигнах до положението, в което се намирам.
Роден съм в края на 20 век. В гимназията живо се интересувах от физика и космология. Впоследствие станах икономист, но запазих любовта си към научната фантастика, която възникна още в ученическите ми години. Учителят ми по физика често зареждаше мен и съучениците ми с интересни факти и истории. В един от уроците спомена, че в момента според Скалата на Кардашев се окачествяваме като цивилизация от Тип 0.
― Как така Тип 0? – запитах го.
― Ами ей така. Тип 0 сме. Енергията, която използваме, идва от петрол, газ, въглища.
― А кога ще станем Тип 1?
― Когато се научим да абсорбираме изцяло слънчевата светлина, идваща от Звездата ни, както и да оползотворяваме всички форми на енергия на Земята. Цивилизация от Тип 1 би могла да контролира климата, природни стихии като земетресения или вулкани. Ако се научим напълно да използваме цялата тази енергия, ще променим разбиранията си за икономиката като цяло. Икономиката, която познаваме ще се измени и мирогледът ни ще се трансформира.
― А какво представляват останалите два типа цивилизации?
― Цивилизацията от Тип 2 би имала способността да използва енергията на своята звезда, а цивилизацията от Тип 3 би могла да използва енергията на цяла галактика.
От този момент Скалата на Кардашев не излезе от главата ми. Не спирах да мисля какво би било, ако… За жалост, според мненията на специалисти цивилизацията ни щеше да премине в Тип 1 най-рано след около 100 години. Това означаваше, че няма да доживея тези славни времена.
След като завърших висшето си образование, започнах работа на Българската Фондова Борса. Минаха няколко години и натрупах опит. Процесът на глобализация се засилваше все повече и повече и аз не виждах смисъл да се задържам в рамките на България. Светът ми предлагаше толкова много възможности, че нямаше как да му кажа „Не”. До 2020 година работих в Германия като инвестиционен мениджър. Имах акции в някои многообещаващи компании като „Нанотек корпорейшън” и „Фючър дженетикс”. Светът се развиваше с бързи темпове. Генното инженерство и био-технологиите също. Англия стана първата държава, която издаде закон, позволяващ на хората да избират част от гените за бъдещите си деца. Дали да са със зелени очи, дали да имат руса коса. Голяма част от наследствените болести бяха напълно изкоренени. Интересът ми към иновациите в технологиите ме накара да се преместя в Лондон. Английската столица започна да се развива с бързи темпове. Вярвах, че до 10 години светът ни ще се преобърне напълно.
През 2022 година започнах работа в „Нанотек корпорейшън”. Бях начело на финансовия отдел.
― Хей, Саймън! – викна ми Дейвид с пълна уста – Тук съм.
― Идвам, идвам – отговорих и се запътих към масата му. Винаги обядвахме двамата.
― Как си днес? – протегна ръка и се здрависахме.
― Добре съм, благодаря ти.
Дейвид беше висок и широкоплещест мъж с овално добродушно лице. Работата му бе свързана с програмирането на наноботи. Вече се използваха напълно успешно при лечението на ракови заболявания. С интерес слушах как ентусиазирано разказва за работата си. В столовата обядвахме служители от различни отдели на компанията. Беше просторно помещение с над 50 маси. Имаше големи прозорци, през които слънчевата светлина нахлуваше безпрепятствено.
Докато разговарях с Дейвид, в помещението влезе новата му колежка. След като си взе таблата с храна, започна да се оглежда за свободно място. Не можех да откъсна очи от нея. Всеки път, когато рязко извръщаше главата си, търсейки подходящо място за сядане, се изумявах от плавните движенията на меката ѝ кестенява коса.
― Ехо, Саймън! Да не се влюби?
― Моля? – попитах и видях отражението си в очилата на Дейвид. Устните ми, образувайки формата на малък кръг, не помръдваха, а очите ми сякаш блестяха, обгърнати от гъстите ми вежди.
― Здравей, Дейвид. Може ли да седна при вас?
― Разбира се.
― Аз съм Сандра. Приятно ми е! – протегна ръката си към мен и се усмихна. Останах очарован от нейната усмивка. Аленочервените ѝ устни, елегантно разтегнати, разкриваха стройните ѝ бели зъби, които сякаш заслепиха съзнанието ми и за един кратък миг, като че ли мозъкът ми блокира.
― Аз съм Симеон, но всички ми викат Саймън – успях бързо да се окопитя.
― В кой отдел си?
― Финанси. Занимавам се с финанси и счетоводство, поведенчески финанси, инвестиции и т.н.
― Сандра, как се чувстваш в първия си ден на работа? – след настъпилия неловък момент на кратко мълчание, Дейвид реши да разчупи леда.
― Харесва ми. Не съм виждала толкова модерно оборудване досега.
Малко преди да приключим с обяда, се разбрахме да излезем същата вечер. Аз, Сандра, Дейвид и приятелката му – Моника се отправихме към центъра на Лондон с моята кола. Първо се разходихме, а след това решихме да вечеряме в ресторант „Аурелия”. Ресторантът, обзаведен със стил, създаваше приятно настроение, за което допринасяше и доброто обслужване.
― Технологичната сингулярност няма да настъпи през 2045 година. Прекалено рано е.
― А кога мислиш, че ще настъпи, Сандра? – запита уж засегнат Дейвид.
― Според мен не по-рано от 2080 година.
― Говориш глупости. Експоненциалното развитие на технологиите ще ни изстреля неусетно в Новия свят още през 2045 година. Може да закъснее най-много с няколко години.
― Въпрос на мнение.
― Според мен ти не искаш да повярваш, защото самото естество на Сингулярността те плаши. Това е периодът, в който човекът ще се слее с машината и концепцията за живота ще се промени. Това е хоризонт, зад който не могат да се правят точни прогнози и не се знае как ще се развие човечеството и какви възможности ще се открият. Аз мисля, че ти се страхуваш от неизвестното.
― Грешиш! Саймън, ти какво мислиш по въпроса?
― Мисля, че действително в днешно време разполагаме с технологии, които преди няколко години сме смятали за научна фантастика. Законът на Мур наистина работи и не е спирал да работи. Сканирането на човешкия мозък е една от тези технологии, които се развиват експоненциално. Правят се пробиви в разбирането на функционирането на мозъка. Има впечатляващи модели и симулации на много региони от човешкия мозък. Все пак науката се занимава главно с наблюдения и измервания. Човешкото съзнание е нещо толкова субективно и не може да бъде измерено или напълно проучено, поне според мен.
― Но могат да се измерят нещата, които са свързани с него – прекъсна ме Дейвид – като например поведението. Казвайки поведение, имам предвид вътрешно поведение – действията на невроните.
― Аз подкрепям Саймън – Сандра се изплези на Дейвид. Усмихна ми се и стисна ръката ми под масата.
― Мисля, че има неща, които науката никога няма да разбере. Едно от тези неща е човешката душа.
След произнасянето на тези мои думи всички на масата започнаха да гледат в различни посоки и останаха безмълвни. Явно не искаха да се впускат в повече полемики. Забелязал съм, че хората на науката не вярват в душата. Доводите им винаги звучат логично. Смятат, че съзнанието е комбинация от трикове на мозъка, а вярата в душата – начин, по който хората запълват празнините, оставени от моментната невъзможност на съвременната наука да даде отговор на множеството въпроси, засягащи човешката природа и смисъла на живота. Всъщност има голяма вероятност това да е така. Човешкият мозък създава съзнанието с поредица от специфични невробиологични процеси. Мозъкът е машина, биологична машина, но все пак машина. Не е ли възможно душата да е задвижващият елемент?
През 2025 година за първи път човек стъпи на Марс. На пазара излязоха медикаменти за удължаване на човешкия живот, както и такива за повишаване на умствените способности. Бях щастлив, че имам финансовата възможност да си ги позволя. Децата, които започнаха да се раждат, бяха вече генно модифицирани. Някои родители предпочитаха да избират дали детето им да има засилен интерес към науката или към спорта. Всички, които можеха да си позволят услугите на компаниите, предлагащи услуги за модификация на гените, имаха деца с коефициент на интелигентност над 135 точки. Богатите не боледуваха. Генното инженерство и био-технологиите стигнаха своя връх. Едновременно с това обществото се раздели още по-осезаемо на бедни и богати. Голям процент от бедната част на населението на Земята се вдигна на бунт, който бързо бе потушен.
През 2034 година се обсъждаха възможности за установяване на планетарно управление от планетарно правителство. Започнахме да инжектираме наноботи в човешкия организъм. Вършат чудесна работа. Унищожават патогени, поправят ДНК грешки, елиминират токсини и извършват много други задачи, за да поддържат човешкия организъм. Резултатът – безкраен живот без остаряване. Наноботите повишиха стократно човешкия интелект, започнаха да взаимодействат с биологичните неврони и създаваха нови хибридни връзки. Мозъците ни добиха способността да си набавят много бързо знания и умения. Нанотехнологиите навлязоха и в развлекателния бизнес. Взаимодействайки с нервната система, наноботите създаваха виртуални светове, които като усещане по нищо не се различаваха от реалността.
Населението на Земята нарасна главоломно и през 2043 година достигна до 9,5 милиарда души. Триизмерните принтери оставиха много хора без работа още през двайсетте години на 21 век, тъй като напълно преобразиха индустрията. Краят на прехода ни от цивилизация Тип 0 към Тип 1, нещо за което по-рано си мислех, че няма да видя с очите си, преобърна икономиката ни. Отпорът на страните износителки на петрол забави икономическия преход, но политическото развитие в глобален мащаб и установяването на планетарно управление позволиха на икономиката да се преобрази изцяло. Изобилието от екологично чиста енергия не реши въпроса с пренаселването на планетата.
― Изчакай да отида до триизмерния принтер да си взема новите обувки. Мисля, че са вече готови.
― Добре, скъпи – отвърна ми Сандра със сияйна усмивка.
― Точно по мярка са ми. Да вървим!
― Искаш ли тази вечер да не ходим на ресторант, а да разнообразим с нещо друго.
― Но аз се настроих психически да хапна нещо вкусно.
― Защо просто не си глътнеш хапчето?
― Защото искам да изпитам удоволствието от самата храна.
― Чудя се как още съществуват тези ресторанти, след като нямаме никаква нужда да ядем. Това е вече отживелица.
― Щом още има работещи ресторанти, значи явно има и достатъчно хора като мен, които се хранят заради самото удоволствие. Не можем да напълнеем така или иначе. Защо не се отпуснеш и не хапнеш и ти нещо?
― Не виждам смисъл. Мисля, че има други удоволствия, които си заслужават повече.
― Добре, ще хапна набързо и след това ще отидем, където ти кажеш.
Обичам Сандра толкова много. Всъщност в момента я обичам повече от всякога. Но нека не се отклонявам. Тази вечер Сандра беше облечена в червена рокля, впита в тялото. Носеше черни обувки, а косата си беше вързала на кок. След толкова години не се беше променила въобще. Фигурата ѝ бе все така слаба и изящна, сякаш изваяна от гениален скулптор. Лицето ѝ, когато го погледна или си го представя, винаги ме кара да се чувствам безгранично щастлив. Добър човек е Сандра. Изключително човечна и мила. Склонна е на компромиси, винаги отнасяща се с разбиране към чуждите проблеми, съобразителна и сдържана.
След като приключих с вечерята си, Сандра настоя да отидем в клуб „Виртуалност”. Влязохме във фоайето и ни посрещна нисък мъж със смешна шапка с козирка от едно време.
― Добре дошли в клуб „Виртуалност”. Заповядайте каталог с виртуалните реалности.
― На мен не ми трябва. Благодаря Ви! Един каталог е достатъчен. Жена ми ще избере – казах и направих крачка назад. Никога не съм харесвал тези виртуални реалности. Объркваха ме.
― Нека да видим какво имаме тук – с радост започна да разглежда Сандра. Щастието, изписано на лицето ѝ ми доставяше по-голямо удоволствие от всичко останало.
― Избра ли нещо? – попитах след десет минути.
― Да! Мисля, че избрах. Виртуална реалност номер 98 ще е.
― Какво е това?
― Приключение в Планината на смъртта.
― Звучи страшно.
― Хайде да влизаме.
Пристъпихме към една от многото кабинки. Беше за двама. Настанихме се на столовете си. Инжектираха ми наноботи в едната ръка и някакъв серум в другата.
― Наноботите, които ви инжектирахме, ще са активни два часа. След това ще се разпаднат в кръвта ви и ще ги изхвърлите от системата си до няколко часа.
― Знаем. Не ни е за първи път.
― Инструктирани сме да го казваме на всички клиенти, госпожо. Отпуснете се и се наслаждавайте на изживяването.
Озовахме се на върха на планина, заобиколена от хиляди дървета. Слънцето грееше в очите ни. Небето, синьо и изпълнено с множество снежно бели облаци, беше сякаш на една ръка разстояние. Погледнах Сандра, която бе сложила слънчеви очила и ми се хилеше насреща.
― Какво се хилиш? – бръкнах в джоба си и на свой ред извадих чифт слънчеви очила.
― Досетлив си, няма що! – каза ми и литна.
― Сандра! – викнах – Чакай ме! – полетях след нея.
― Настигни ме, ако можеш.
Носехме се във въздуха като две душѝ в пълна безтегловност. Сандра, водена от жаждата за приключения, увеличаваше скоростта. Аз, воден от желанието си да бъда близо до нея, не ѝ отстъпвах. Във виртуалната реалност можехме да правим каквото си пожелаем. Можехме да летим, можехме да си помислим за кола, самолет или лодка и те се появяваха мигновено. Нямаше граници. Доста хора се пристрастиха към този нов вид изживяване. За някои това се превърна в болестно състояние, тъй като прекарваха по цели седмици във виртуална реалност и трудно след това правеха разлика между фантазията и истинския свят.
― Утре е големият ден, а? ― повдигна темата Сандра, след като вече бяхме напуснали клуб „Виртуалност”
― Да. Утре ще имаме съвещание в представителството на Планетарното правителство в Лондон. Пазят го в тайна.
― Интересно. Ще ми разкажеш, след като приключите. Мъжът ми е вече политик. Смени си попрището, а аз още се занимавам с технологии.
― Винаги можеш и ти да смениш професията, скъпа.
― Така е. Засега май не искам.
Планетарното правителство е напълно демократично и запази пазарния модел на икономиката. В един модерен свят обществото не би позволило тоталитарен контрол. Поради тази причина се приближихме толкова близо до Технологичната сингулярност. Планетарният Съвет за Сигурност имаше план за справяне с пренаселването на Земята. Преди 4 години изпратихме роботи, които да подготвят бази на Марс. С помощта на триизмерните принтери строителството на Червената планета не представляваше никакъв проблем. Наближаваше моментът, в който щяхме да съобщим на хората, че ще се отворят работни места на Марс и постепенно ще колонизираме планетата.
Залата, в която се проведе съвещанието, имаше голяма кръгла маса и 24 места около нея. В средата се разполагаше холограмният монитор. От тавана висяха четири полилея, образуващи ромб. Вече всички бяхме заели места и чакахме колегите от Вашингтон, Берлин, Париж, Москва, Бразилия, Пекин и Токио. Президентът на Планетарното правителство – Дитрих Фриц трябваше да открие съвещанието с кратка реч. Английският език се наложи като официален планетарен език. Всички закони се издаваха на английски. На английски щеше да се проведе и самото съвещание.
― Привет, планетарни представители! Събрали сме се да решим един много важен въпрос. В днешно време проблемите като борбата с тероризма и религиозния фанатизъм изглеждат маловажни в сравнение с проблема с пренаселването на Земята. Броят на населението в момента е 9,5 милиарда души и расте. Едни имат възможност да си позволят средствата за удължаването на човешкия живот, а други нямат. Все по-трудно се справяме с безработицата. Въпреки изобилието от енергия, с която разполагаме, икономическата ни система не е стигнала нивото на съвършенство, при което може да има всичко за всички. Планетата ни става тясна. Недостигът на материални ресурси ни притиска. Голяма част от населението на Земята страда, което е недопустимо. При прехода от икономика на енергиен недостиг към икономика на енергийно изобилие много от хората загубиха работата си, поради пълното трансформиране на производството и транспорта. Няма работа за всички, но е наш дълг да осигурим такава. Недопустима е идеята, която някои вече предложиха, а именно да се дава на всички поравно, независимо от приноса им към обществото. Живеем в демократичен свят и сме длъжни да дадем шанс на всички хора да изкарват прехраната си и да се развиват. Ето защо подготвихме базите на Марс, които вече са годни за живот. По този повод назрява един много важен въпрос, а именно – кои ще са доброволците, които ще установят новия политически и икономически ред на Червената планета. Кои от вас биха се заели с тежката задача да спомогнат за изграждането на един нов свят на Марс? Правим кратка почивка от половин час. След това очаквам Вашите предложения. Благодаря Ви за вниманието.
Холограмата се изключи и всички започнаха да се споглеждат. В началото бяхме малко шокирани, но след 10 минутно обсъждане вече имаше и желаещи. Аз бях един от тях. Стори ми се като добра възможност да изживея истинско приключение, а не такова създадено от виртуална реалност. Не знаех какво ще е мнението на Сандра. Реших да ѝ се обадя.
― Здравей, скъпи. Как мина съвещанието?
― Още не сме свършили. В почивка сме. Трябва да ти кажа, че изникна много интересна възможност за развитие на кариерата ми.
― Какво имаш предвид?
― Търсят се доброволци, които да помогнат за установяването на политически и икономически ред на Марс. Ще колонизираме планетата.
― Марс? Ти не си с всичкия си!
― Какво толкова? С технологиите, с които разполагаме, едно пътуване до Марс ще продължи няколко дни. Ще се връщам често, а моята мисия едва ли ще трае повече от година. После може да ме замести някой друг. Разбери, че това е страхотна възможност да видя един нов свят. Ще направя снимки. Обещавам.
― Ха-ха. Уважавам желанието ти. Една година не е толкова много. Но не забравяй плана ни за бебе. От доста време го обсъждаме и много искам да бъда майка. Време ми е.
― Ще говорим отново, когато се прибера. Съвещанието ще започне след минута. Трябва да тръгвам. Чао.
― Чао, скъпи.
Имаше доброволци от всички области. Хората по света приветстваха новата идея и всички желаещи да се преселят на Марс можеха да подават молбите си по интернет. Човечеството беше на прага на ново изпитание. Технологиите се развиваха с все по-бързи темпове. Със Сандра решихме, че ще си имаме бебе, когато се върна. Преди да замина, посетих родителите си в София. Изразиха притесненията си относно Марс. Постарах се да ги успокоя. Обясних им, че няма за какво да се притесняват. Вярвах, че всичко ще бъде наред. Първата вълна от преселници беше подготвена и в началото на 2044 година се отправих към Червената планета.
― Как ти се струва пътуването? – запита ме Марк, който беше капитан на кораба.
― Вълнуващо! – отвърнах – Нямам търпение да пристигнем.
― Чух, че сте инжектирали голяма част от преселниците с наноботи.
― Така е. По-голямата част от желаещите да живеят на Марс не могат да си ги купят. Това е инвестиция, която си заслужава. За колонизацията на цяла планета ни трябват интелигентни, образовани хора, способни да изградят едно модерно общество.
Марк беше млад капитан. Едва на 19 години, син на генерал от Планетарния Съвет за Сигурност. Имаше дълго и сухо тяло. Беше с руса коса и сини очи. Вдъхваше доверие на всички, с които общуваше. Гените му бяха внимателно подбрани от неговия баща. Съдбата му бе да бъде пилот. Съдба, която не той самият, а баща му бе избрал. Често се чудех дали това е правилно. Със Сандра се съгласихме да не избираме професията на нашето дете. Щяхме да го оставим сам да избере какъв да стане.
Разговарях с доста от хората на кораба, в който бях аз. Всички бяха въодушевени и чакаха с нетърпение да започнат живота си на ново. Сливането на човека с машината вече беше факт и човешкият интелект нарасна многократно. Хората, които впоследствие инжектирахме с наноботи, добиха по-силно чувство за отговорност и морал. Когато пристигнахме на Марс, не можех да повярвам, че се намирам на друга планета. Трябваше да започнем всичко от начало. Имах чувството, че сънувам. Когато се настанихме в базите, установих, че тук има всичко, от което може да се нуждае човек. Самата база, в която се намирам и която е една от много на Червената планета, се управлява от изкуствен интелект, наречен ИСУАК. Това е съкращение, означаващо Интелигентна система за управление, администрация и контрол. Аз се обръщам към нея с „Ису”. Отговаря на всякакви въпроси, изпълнява команди, контролира вентилационната система, регулира температурата във всяка стая, като се съобразява с индивидуалните биологични особености на всеки отделен човек и върши още много неща, но нека не се впускам в излишни подробности. Всяка база си има по една „Ису”.
Минаха няколко седмици от последното ми завръщане на Земята и отново бях на Марс, а Сандра вече ми липсваше. В края на 2044 година се чувствах донякъде удовлетворен от постигнатото до момента. Броят на хората на Червената планета достигна 1,1 милиарда. Земята най-накрая започна да диша спокойно. Обсъждаха се варианти за тераформиране на Марс. На вратата на стаята ми се позвъни. На холограмния монитор видях младия капитан Марк Войчър.
― „Ису”, отвори вратата! – казах и вратата се отвори.
― Здравей, Саймън! – посрещна ме с усмивка Марк.
― Здравей, Марк. Как мога да ти бъда полезен.
― Мислех си, че можем да поговорим.
― Разбира се. За нещо конкретно ли?
― Напоследък се замислям сериозно върху един определен въпрос.
― Сподели! Не се стеснявай. Седни на дивана – Марк потъна в мекия кожен диван, разположен от ляво на бюрото ми. Харесвам стаята си. Не е нито много малка, нито много голяма. Имам си легло, вградено в стената и удобно кожено кресло зад бюрото. Понякога завъртам креслото си на 180 градуса, обръщайки гръб на бюрото и се наслаждавам на великолепната гледка, която открива прозорецът ми – вулкана Олимп.
― Вярваш ли в свободната воля?
― „Вярвам” е точната дума. За жалост колкото повече разсъждавам, толкова повече се убеждавам, че свободната воля е до голяма степен илюзия.
― Аз също мисля така. Ние сме продукт на гените си, на родители си, на възпитанието, на средата, на образованието. Миналото е начертало съдбата ни и ние сляпо я следваме. Поставени сме в рамки. Обществените норми и разбирания ни определят като хора.
― Съжаляваш ли, че си роден генно модифициран? – попитах го след кратка пауза.
― Не. Мисля, че ако баща ми не беше избрал част от гените ми, то природата щеше да го направи на случаен принцип. Не съм сигурен дали има разлика. Може и да има. Не знам.
― Аз смятам, че въпреки ограничеността ни в много отношения, имаме шанса да управляваме посоката на живота си. Зависими сме от много неща, зависими сме един от друг, вплетени сме в мрежа от съдби, които влияят една друга, но изправени пред избор, от нас зависи накъде ще поемем.
― Да не би да се осланяш на квантовата теория, елемента на неопределеност на субатомните частици и…
― Осланям се на вярата в човешката душа – прекъснах го и продължих да говоря разпалено. – Наречи ме глупак, но аз вярвам, че сме нещо повече от „биороботи”. Това е едничката мисъл, която ми дава сили да продължавам напред. Като казвам човешка душа нямам предвид някаква неунищожима божествена сила, която всеки от нас носи в себе си. Не съм религиозен. Бих казал, че съм агностик. Под човешка душа аз разбирам енергията, която ни задвижва и ни прави хора. Не мога да приема, че някой ден науката ще даде отговор на всички въпроси. Близо сме до пълното разкодиране на човешкия мозък, близо сме до създаването на перфектния изкуствен интелект, но човешкото любопитство никога няма да достигне своя лимит и ние ще продължаваме да задаваме все по-сложни въпроси. Не е сигурно дори дали ще можем да си отговорим на най-сложния въпрос, а именно какъв е смисълът на живота. Кой знае? Отговорите могат да варират, поради относителната същност на самия въпрос.
След като приключихме разговора, Марк се отправи към стаята си. Почувствах се някак самотен. Замислих се, че колкото повече човечеството се развиваше и се приближаваше към Технологичната сингулярност, толкова по-малко хората отдаваха значение на дълбочината на човешкия дух. Всичко вече се свежда най-вече до цифри, изчисления, статистики и прогнози, базирани на математически модели. Малко са вече хората, които все още се замислят върху наистина важните неща. Поне според мен. Седнах на стола си и се завъртях към прозореца. Мислех си за Сандра, за усмивката ѝ. Как ли щеше да изглежда детето ни? Момче ли щеше да е или момиче? Ярка зелена светлина заслепи очите ми и секна мислите ми. Сякаш мина през мен, като че ли ме сканира. Всъщност мисля, че сканира цялата база. Мигновено се изправих и се отправих към вратата. „Ису” не изпълни командата ми и не отговори по никакъв начин. Вратата не помръдваше. Бях в капан. Завъртях се на 360 градуса, търсейки изход. Беше безсмислено. Седнах на бюрото пред компютъра ми и се опитах да се свържа с командния център на базата. Системите бяха блокирали. Всичко се разтресе. Силен стържещ звук се вряза в ушите ми. Свих се на пода до стената и запуших ушите си с ръце. След няколко секунди отново настъпи тишина. Изправих се и започнах да вървя в кръг около бюрото, чудейки се какво се случва. От шкафа си извадих хартиен тефтер и химикал. Знам, че е отживелица, но понякога ми харесва да пиша на ръка. Така всъщност започнах своя разказ. Не знам дали някой ни напада. Дали ни атакува цивилизация от Тип 2? Смятат ли ни за заплаха? Ресурси ли търсят? Може би искат Слънцето ни? Не мога да бъда сигурен какво се случва и защо. Стените започват да се огъват. Вратата буквално се разкъсва и през процепа прониква ярката зелена светлина. Чувствам се леко замаян. Вече почти не усещам пръстите на ръцете си. Време е да се изправя и да посрещна неизвестното. Наречете ме романтичен глупец, но аз не се страхувам, защото вярвам не в безсмъртието на човешката душа, а в следата, която оставяме след себе си и делата, които ни обезсмъртяват и които са следствие на индивидуалността, въображението и човешкия дух, характерни с това, че не могат да бъдат измерени или напълно проучени.