Когато хората пораснаха
Кан гледаше през прозореца към оранжевото небе на Марс. Чакаше нетърпеливо часът да свърши. „Този, който е измислил целодневното обучение, трябва да изгние в затвора.” Барабанеше с пръсти по бюрото, докато слънцето залязваше над човешката колония. Учениците му търпеливо пишеха в тетрадките си. Учителят уморено стана и се разходи между чиновете. Зелените му очи постоянно се насочваха към хоризонта. Училището се намираше на билото на марсиански хълм, близо до центъра на колонията.
― Деца, може да спрете да пишете – каза Кан, сядайки отново на бюрото. Детските любопитни очи се взряха в него.
― Но… часът още не е свършил – обади се едно момиче от предните чинове. Кан й се усмихна.
― Не, но скоро ще свърши. За днес писахте достатъчно.
Децата послушно прибраха нещата си и започнаха да си говорят тихичко. Младият учител за пореден път погледна през прозореца.
― Господин Кан, а вие имате ли си любима книга? – въпросът го откъсна от пейзажа. Класът беше затихнал в очакване на отговор.
― Нямам – отговори той усмихнато, – земните книги са много хубави, но… любимата ми книга ще бъде тази, която е написана на Марс. А още не съм срещнал такава.
Звън изпълни стаята и децата весело си тръгнаха. Кан си събра нещата и спокойно пое към границата. Знаеше безбройните улички и завои наизуст. Шумът на пътя го поглъщаше и той не чуваше стъпките си. Около него се надпреварваха звуци от двигатели, гласове от високоговорители и хора. Гласовете им се смесваха и създаваха объркващ шум. Кан смяташе, че така звучат градовете на Земята. Затова и не харесваше този шум. Рядко можеше да избере една нишка от плетеницата от гласове и да разбере думите. Много по-често отделните мисли се губеха и оставаха неумолимо потиснати в хора от шумове.
За учителя безименните гласове бяха фон на собствените му мисли. Чудеше се колко от хората около него биха надигнали глас. Той самият беше опитвал неведнъж. Но погледите на хората дори не се спряха на него, а думите му потънаха някъде в тяхното вечно движение. Зелените му очи помръкнаха, докато гледаше студените сгради. На Марс нямаше нито писатели, нито художници, нито музиканти… Изкуството беше останало на Земята.
Гледайки тази безлика и сива колония, хората губеха вдъхновение. Малко от тях го търсеха извън пределите на града. Повечето се примиряваха и не осъзнаваха какво пропускат.
А това беше безкрайният хоризонт на Марс, изпъстрен с каньони и долини. И най-вече пропускаха тишината. Извън колонията нямаше безкрайни надпревари с времето, нито хаотично движение и объркани гласове. Чуваха се само ветровете, заличаващи всичко по пътя си.
След лутането по улиците Кан видя границата. Нямаше нито ограда, нито стена – хората просто не стъпваха там. Имаше само една ниска сграда, в която се поместваше регистърът на колонията. Тя бележеше края на човешката намеса на Марс. Кан поздрави служителя и се записа в регистъра.
― Е, някой е решил да се изгуби в пустинята.
Учителят се обърна, чувайки гласа на познат човек.
― Досега не съм се губил. Здравей, Сазира – той се ръкува със старата си приятелка.
― Ами време е да се изгубиш, тогава! – каза тя с широка усмивка. Веселите й очи я караха да сияе.
― Кога се върна? – попита Кан, наблюдавайки как Сазира се записва в регистъра.
― Преди няколко дни. Фобос беше красив, но… студен и пуст. Там би ти харесало.
Кан се засмя и двамата поеха в пустинята. Той погледна приятелката си и забеляза колко се е променила.
― Кажи ми, защо пое насам? Отдавна не си стъпвала в пустошта на Марс.
― Шефовете ме изпратиха спешно да прегледам останките от някакъв сателит на Научната програма. Разбил се е на около миля от границата – Сазира сложи очилата си. – Искаш ли дойдеш с мен?
― Защо?
― За да не се луташ безцелно като всеки друг път. А и пустинята е самотна, когато няма с кого да говориш – младата жена се усмихна.
― На мен ми харесва тишината – Кан отвърна на усмивката й.
― Знам. Затова бягаш тук откакто беше дете. Не забравяй, че преди идвах с теб – очите на учителя огледаха пейзажа. – Идваш ли?
― Добре.
Сазира определи посоката с джобния си навигатор. След като беше ясно накъде вървят, те тръгнаха по пясъка. Слънцето вече се снишаваше над Амазонис Планиция. Скалите загубиха червения си цвят и изглеждаха съвсем различни. Звуците на колонията бяха погълнати от пустинята.
― Как се е разбил сателитът? – попита Кан, нарушавайки тишината. Сазира провери в навигатора си.
― Според предварителните данни причината е в смущения на стабилизаторите. Нещо го е накарало да забрави на каква височина точно лети и, докато търси орбитата си, го е уловила гравитацията – тя прибра апарата в джоба си.
― Значи стабилизаторите са отказали и сателитът е объркал посоката – Кан се усмихна.
― Нещо такова. Само не ми е ясно какво ги е повредило. Този сателит беше от най-старите и никога не е имал повреди – младата жена прокара пръсти през косата си.
― Явно Програмата трябва да инвестира в по-издръжливи батерии за сателити – каза младежът, – преди някой от тях да се разбие в колонията.
― Програмата си има други грижи, Кан. Ако искаш да знаеш какви са, добре дошъл си да се присъединиш
― Не, благодаря – учителят напъха ръце в джобовете си.
― Как върви преподаването?
― Добре – измъмрори Кан, извръщайки поглед настрани.
― Колко от децата се втурнаха към пустините на Марс с дух на откриватели?
― Всички до едно – отвърна той. Сазира се усмихна широко.
― Спокойно, просто ми е любопитно. Сигурна съм, че се справяш добре – тя свали очилата си и погледна навигатора. – Поне там си заобиколен от хора.
― Нима в сплотения екип на Научната програма не всички се разбират?
― Екипът се разпадна. Работя сама от години.
― Мислех, че има достатъчно желаещи да се включат.
― Може би, но изборът не е техен – Сазира прибра косата си в опашка. – Шефовете избират само тези, които самите те мислят за подходящи.
― Придирчиви ли са? – попита Кан с пренебрежителна усмивка. Жената се засмя иронично.
― Отхвърляли са стотици хора. Те губят надежда, но програмата не е виновна за това. Ако имаха това, което търсим, нямаше да са отхвърлени.
― Нямат ли всички равен шанс?
― Да, но възможност получават само тези, които я заслужават. Не всеки може да стане изследовател.
― Но всеки може да опознае света си.
Сазира не отговори, а само посочи едно близко възвишение. Кан погледна накъде сочи тя и видя силует със странна форма.
― Това трябва да са останките – учителят започна да търси фенери.
― Те са. А светът… хората ги е страх. Най-много от това Марс да не последва участта на Земята.
― Мислех, че точно това целят. Червената планета да стане втора Земя.
― Не отричам, че искат да променят Марс, но се страхуват, че ако колонията се разрасне, ще стигнем до състоянието на Земята. А тя е съсипана – Сазира спря, приклекна и зарови шепа в пясъка.– Хората я искаха цялата, проучиха я до ядрото й и се опитаха да я контролират. Когато разбраха, че копаят собствения си гроб, изпратиха колонизатори тук – тя се изправи. – И ако това, което направихме на Земята е малко, помисли колко сме променили Марс, само за да живеем тук – изкуствено увеличихме гравитацията и сгъстихме атмосферата, променихме климата и почвата. И това за една планета, на която няма да живеем вечно. Ние само чакаме тук, докато Земята се възстанови и се върнем при останалите хора.
― Прекрасно! – каза Кан. – Напуснали сме люлката, само за да се върнем там! Защо ни е да изучаваме Космоса? Нека да останем на Земята, а когато объркаме нещо, ще дойдем тук.
― Хората смятат, че Земята може да предложи много повече от Марс.
― И откъде знаем това? От сателитите, които не отчитат дори нашата колония? Или изследователските ни екипи, които проучват всеки каньон и кратер за следи от вода и живот? Не. Нашите учени заминават за Земята – Кан посочи пустинята,– докато 90% от Марс остават непроучени. Нима след усилията да пригодим тази планета за живот, ще я оставим неопозната? – Сазира се опита да проговори, но учителят не й позволи. – На хората, които всъщност искат да изследват Марс, им е отнета тази възможност. Защото решението се взема от група хора, които не са стъпвали извън колонията.
Сазира хвана челото си с ръка и се обърна към Кан:
― Ами добре! Хайде да изпратим всеки човек от улицата на Olympus Mons, защото явно любопитството, а не знанието, е двигател на прогреса!
― А знанието откъде идва? Пада от небето, докато стоим кротко с наведена глава? Всеки, който иска знание, го търси.
― Има хора за всичко! – отвърна рязко Сазира. – Някои могат да са учени, а други – не. Не всички знаят какво е най-доброто за тях, камо ли за цял един свят – тя си пое дъх. – За всеки си има място.
― Добре – каза мъжът и вдигна ръце в знак на примирение. – Тогава предлагам да даваме жребий на всеки без право на обжалване. И също така, да поддържаме целия сив и ужасен облик на колонията, за да не реши някой, че сам взима решенията. И стриктни мерки срещу изкуството.
Жената отвърна очи.
― Човечеството няма граници. Ако вдъхнем на всички смелост да действат, никой няма да спре. Не и докато не допуснат непоправими грешки. Ако искаме Марс да оцелее, не трябва да даваме възможност на всеки да го познава – Сазира замълча. Вече бяха близо до останките от сателита.
― Значи да държим всичко извън досега на човечеството, докато не сме сигурни, че е готово да се справи? А то никога няма да е готово, ако го държим затворено. Или в страх.
― Трябва да има граници – каза Сазира, включвайки един от фенерите. Кан направи същото.
― Не мислиш ли, че сме научили урока си от станалото със Земята? Хората не могат да правят едни и същи грешки безкрайно.
― Прав си. Правят все по-големи грешки.
Двамата се приближиха до останките. Те бяха малко, овъглени от падането в атмосферата, и трудно се различаваше каквото и да е. Соларните панели бяха прекършени като крила на насекомо. Почернели парчета пластмаса и метал бяха разпилени по земята, покрити с тънък слой прах. Вятърът беше покрил повече от половината останки с пясък. Сазира обикаляше около сателита, опитвайки се да открие очевидна причина за катастрофата. Не откри нищо и започна да разглежда всяка част отделно. Кан остави нещата си на пясъка и огледа овъгления корпус.
Прегледаха всяка част, която откриха и претърсиха цялото възвишение. Над тях Млечният път осветяваше Червената планета, а Деймос немощно проблясваше ниско над хоризонта. Причината за падането все още беше неясна. Сазира за пореден път осветяваше пясъка, когато забеляза малка метална плоча, отчасти покрита с пепел.
― Откри ли нещо? – попита Кан, докато жената взимаше плочката.
― Да – каза тя, почиствайки парчето метал. – Това е нещо като черната кутия на сателита. Въпреки че главният пренос на данни е електронен, старите модели имат функция за материално запазване на информация – Сазира прокара пръсти по плочицата и откри множество малки издълбани символи. – Това става чрез лазер, който записва дейността на сателита на парчета титанова сплав.
Кан взе парчето и се вгледа в издълбаните фигурки.
― Нищо не разбирам. Възможно е полетът да е стопил повърхностния слой и да е заличил по-голямата част от символите.
― Напротив. Дори след сгъстяването на атмосферата, падащите обекти се нагряват до 1000° максимум. А титанът има много по-висока температура на топене – Сазира седна на пясъка и включи навигатора си. – Не разбираш нищо, защото текстът е закодиран – тя започна да дешифрира символите, – а шифърът е стандартен за Научната програма.
― Защо ви е код? – попита Кан. – Много хора ли искат да узнаят тайните на Програмата? И какво имате да криете? – в следващия момент очите му се спряха на нещо в пясъка. Той разрови мястото и намери още една титанова плочка.
― Кодът е нужен за спестяване на място – отвърна намръщено Сазира. Тя погледна към Кан, който чистеше второто парче метал. – Браво на теб. На тази плоча засега няма нищо интересно – жената се усмихна. – А ти, ако толкова искаш да знаеш тайните на Програмата, трябва само да се включиш. Ще бъдеш страхотно попълнение към колектива.
Учителят седна до жената и остави плочката до нея.
― Това е същият колектив, за който спомена, че се е разпаднал?
Сазира завъртя очи и се върна към работа.
― Защо толкова упорито отказваш да се присъединиш към нас?
― Мястото ми не е там – отговори Кан с поглед, забит в земята, – а и нямам вяра на Програмата.
― Пропиляваш таланта си в това училище. Ти би могъл да изследваш всяка последна скала на Марс и да отвориш вратата за толкова много хора.
― Наистина ли? И ще им отворя вратата, докато съм под крилото на тези, които им я хлопват под носа?
Сазира остави навигатора и титановата плоча.
― Виж, мечтаеш за тази планета цял живот. Сам доникъде не си стигнал. Затова я има Програмата, за да могат хората като теб да изследват Марс. Няма да ти се налага повече да бягаш в пустинята за по няколко часа, можеш да прекарваш тук дни и седмици и то с оборудването на изследовател.
― Глупости! Програмата вербува избрани хора и държи другите в страх и апатия. Твоята програма поддържа колонията в строй, докато дойде време да се върнем на Земята.
― Затова ли постоянно изпраща екипи на Деймос и Фобос? И затова ли всичките й опити са достъпни за хората?
― За кои хора? – попита Кан. – Знаеш ли колко пъти съм се опитвал да получа информация от Програмата? Толкова много, че вече знам наизуст кодовете на администрацията. И от всичко това не научих нищо!
― Не си питал където трябва – каза смирено Сазира. – Но истината е, че НП не иска нищо друго, освен това Марс да остане обитаем… за да останем тук завинаги. От Земята искат да ни върнат, но Програмата не иска!
― Напротив! Точно Програмата е тази, коята кара хората да се страхуват от Марс. За твоите шефове и за хората на Земята той е спасителната лодка на човечеството!
― Нещата не стоят така! – Сазира повиши тон. Тя се стресна, после отново взе навигатора и продължи по-спокойно. – Научната програма полага усилия, Кан. Но й трябват хора, които са готови на всичко за знанието. Като теб. Знаеш ли колко по-лесно ще се промени обществото, ако си на наша страна?
Кан безмълвно освети останките от сателита с фенера си.
― Няма да стигнеш далеч като преподаваш. Ако станеш един от нашите учени, не само децата, всички ще поискат да опознаят Марс. Хората ще знаят, че това е добър избор, защото са нужни само примери. Нито изкуството, нито надеждата ще накарат хората да заобичат един свят. Това може само убеждението – Сазира остави едната плочка и взе втората.
Кан не й отговори. Той гледаше съсредоточено пясъка пред себе си. Ритмичните звуци, които издаваше навигатора на Сазира, спряха. Учителят я погледна. Тя гледаше недоумяващо екрана на апарата, а ръката й стискаше титановата плоча. Кан отвори уста, за да каже нещо, но Сазира го изпревари:
― Браво на тях – каза тя, изключвайки навигатора.
― Какво му е имало на сателита?
― Нищо – сви рамене тя, – освен последните команди. Те са компютърния еквивалент на главоблъсканица. Подавани са му объркани данни, докато се разбие.
― Значи, какво? Програмата сама ли е разбила сателита си?
― Ако знаех, нямаше да съм тук. Аз съм само пилот и учен, не съм в настоятелството!
― Виждаш ли, Научната програма крие и от най-добрите си хора.
Жената стана от пясъка и насочи фенера си към Кан.
― Ти си такъв лицемер! Не става дума за това да говориш на децата за пустинята, колко от тях знаят, че изобщо пътуваш тук? Така ли ги подтикваш да обичат Марс? Като не го споменаваш?
Учителя се изправи.
― Да не би да мислиш, че четат мисли? Ти не правиш нищо, за да промениш нещата. Криеш се и се надяваш промените да станат от само себе си.
― Поне не саботирам собствените си дейности. Кажи ми, как стана така, че изпратиха точно теб да провериш разбиването? И точно сега – сателитът е тук от поне седмица, иначе не би имало толкова пясък по останките. Програмата те използва, за да ме привлече и ти не го осъзнаваш.
Сазира гледаше объркано ту останките, ту Кан.
― НП не би направила това. Не и заради един-единствен човек.
― Напротив. Използват те, а най-тъжното е, че ти можеш наистина да промениш нещата. Обаче явно много си се променила… ако беше такава, каквато те помня, щеше да търсиш отговори.
― Връщам се в колонията – каза тя. Кан кимна одобрително. – Не си мисли, че го правя заради теб. Ти ме забрави в момента, в който станах част от Програмата. Но искам да знам дали съм лъгана. Искам истината. А ти можеш да останеш в тази пустиня. Тук си по-малко сам, отколкото в града.
Сазира се обърна и бързо пое към границата. Лъчът светлина от фенера й играеше по пясъка, докато тя се отдалечаваше. Кан обаче не видя това. Той беше вперил очи в небето, където между звездите се криеше една синя планета. Хората бяха дошли от Земята, но вече живееха на Марс. И много от тях се чудеха къде всъщност е техният дом.
***
Стъпките на Кан отекваха по празните коридори на училището. Закъснението му не беше обичайно, но не направи впечатление на никого. Очите му се стрелкаха от вратата на класната стая към колонията и обратно. Сазира беше заминала за Земята. Кан не разбра дали е било по собствено желание. Но вече я нямаше на Марс, а той беше загубил стар приятел, споделящ желанието му за знание. Той влезе в класната стая и се насочи към бюрото.
― Господин Кан? – той се спря в крачка. Викаше го момиче от първите чинове.
― Да?
― Вие обичате Марс, нали? – попита то. Учителят кимна. Момичето извади лист хартия, изпъстрен с ярки цветове.Приличаше на фруктиера, пълна с плодове. – Аз нарисувах Марс. Или поне мисля, че изглежда така.
― Много ми харесва. Ще ми дадеш ли този шедьовър? – каза усмихнато Кан.
― Добре.
Учителя даде задача на класа и седна на бюрото. По обувките му още имаше пясък от пустинята. Кан отново погледна детската рисунка и се усмихна още по-широко. На листа имаше много повече от рисунка – там се криеше надежда.