Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха

Името му беше Алън Смит. Обикновено име за обикновен човек. Проблемът беше, че той не беше такъв, а от онези, един на сто, които се раждаха със синдрома на свръх-мъжа – XYY. Учените не можеха да си обяснят защо броят на децата, родени с тази мутация, беше нараснал десет пъти и защо агресивността при тези хора рязко се увеличи. Затова, от известно време насам, всеки роден с такава аномалия, беше поставян под наблюдение и смятан за евентуален рисков елемент. Двадесет и пет години Алън живя без проблеми, приемаше предписаните си лекарства с цел да се предпази от гневни изблици.

Събуждането беше доста неприятно. Ярка светлина блестеше в очите му и той не можеше да фокусира. Осъзна , че лежи на пода и нещо притиска цялото му тяло – без лявата ръка и главата. Устата му бе пълна с пясък, а около него се стелеше нещо наподобяващо дим. Бързо си спомни какво се беше случило. Имаше взрив в мината и явно беше затиснат от скалите. Ушите му не спираха да пищят, изкривената лампа светеше точно в очите му и не можеше добре да огледа какво е положението, защото тя го заслепяваше.

Тъмнина и после маса с три фигури. Сънуваше ли или бяха халюцинации поради тежката травма. Странни бяха и самите хора. Беше ги виждал някъде, но само този отляво му събуждаше асоциация . Изтормозеният му мозък му подаде името – Адолф Хитлер. Човекът до него също беше с мустак, а този най-вдясно беше японец или представител на някой друг от монголоидните народи. Оказа се, че стои точно пред тях.

Хитлер: Заповядай мило момче, заеми този стол.

Алън: Къде съм, какво се случва, как така вие сте тук.

Хитлер: Отговорът на първия ти въпрос е, че или сме в собствената ти глава, или сме на специфично място събрало фигури, мъртви от близо век и половина, което ни води към третия ти въпрос, ние или сме въплъщение на твоя наранен мозък, или сме проекции на висша сила, която иска да сподели с теб своята мъдрост, или просто да се пошегува за твоя сметка. Дори и боговете имат нужда от забавления. Остана вторият ти въпрос, на него ти сам ще си отговориш в края на всичко.

Спомените нахлуха в главата на Смит в този момент. Нападението над приятелката му, побоят, който той нанесе над грабителя, последвалото дело и присъдата. Съдът отказваше да приеме, че е било самозащита, гневът беше взел връх и той жестоко беше осакатил нападателя. Взимайки предвид това и риска от бъдещи произшествия, съдбата му беше решена. Отиваше в наказателна колония Марс. Тъй като престъплението му не беше толкова тежко, щеше да е в сектор 4, при по-либерален режим. При добро поведение и отдаденост на работата, знаеше докъде може да се издигне. Присъдата беше окончателна, без право на обжалване, с еднопосочен билет към Червената планета. Друг щеше да се отърве с условна или някакво друго споразумение, но неговата генетика и параноята на обществото за хора като него определяше друга съдба.

Отново видя светлината. Не чувстваше краката си, а пръстите на ръката му бяха станали като наденички. Знаеше, че това е лошо и не му остава много време. Поне прахта беше слегнала и димът беше намалял. Изплю се встрани с надеждата да подобри поне малко вкуса в устата си, резултатът беше незадоволителен. Направи опит да се надигне, почнаха да се сипят дребни камъчета и прах, един камък падна и го уцели по главата.

Отново стаята с тримата.

Алън: Не беше честно. Беше самозащита, той й посегна с нож, за малко да я убие, вместо той да гние тук, го оправдаха и изпратиха мен.

— Младежо, никой не твърди обратното, но като изключим теб и твоите близки, а и от малцината останали борещи се за правда никой не дава и пет пари за твоята участ – отговорът дойде от мъжа в средата. Все още не можеш да ме разпознаеш, явно е дошъл и такъв ден. Името ми е Йосиф Сталин. Аз съм човекът казал ,,Убийството на един човек е престъпление, а на милиони – статистика”. Така че в играта на големите ти си по-малко и от пешката на шахматната дъска.

Пак вихър от спомени. Протестите му след обявяването на присъдата, плачът на майка му и любимата му, бялото лице на баща му, зашеметен, неспособен да повярва какво се случва. Блъскането по килията, докато не счупи всичките си пръсти и не потъна в безпомощни ридания. Подготовката за пътя, онези 180 дни, прекарани в Космоса заедно с другите осъдени в тясни пространства и лишения. Всичките бяха като него – осъдени за неща, които в друго време биха донесли доста по-леки наказания от заточване на друга планета. Мошеници, крадци, продавачи на марихуана, хора като него с двойна Y хромозома. Това бяха хората, с които пътува 6 месеца през звездите, и с повечето от които щеше да прекара остатъка от живота си. Другите, с по-тежки престъпления, пътуваха на други кораби към други сектори. Нямаше връщане от Марс, присъдите бяха неотменяеми. Доброто поведение и работоспособността можеха да те издигнат до ниво 6, където живееха малцината заселници и освободените затворници. Там можеше да има дом, работа и дори жена и семейство. Но никога нямаше да напусне Марс.

Главата го болеше повече от преди, устата му имаше метален вкус, беше пълна със съсиреци и трудно си поемаше дъх. Опита се да се изплюе, но вцепенените му мускули не му позволиха. Знаеше, че не му остава много време, отново беше изтеглил късата клечка. Такава злополука се случваше за първи път в мината. Последният случай беше преди 5 години в друга мина, и то в сектор 1, където затворниците бяха причина, но тук след първите години всички внимаваха много и следяха всичко, защото всяка грешка можеше да им коства живота. Включи се алармата, което предизвика усмивка на лицето му, беше малко късно за предупреждения. Но тогава му просветна, това означаваше, че някой е пуснал отново електричеството, имаше шанс да го търсят. Оставаше му малко време, но лекарите можеха да го върнат от прага на смъртта, стига да го намереха преди да умре.

— Надежда – каза с усмивка дребният японец. Не се ли зарече никога повече да не се надяваш, докато пътуваше насам. Това, разбира се, беше преди 10 години, преди да се издигнеш до сектор 6 и да срещнеш Тери. Мразещ целия свят, ти се зарече никога да нямаш повече мечти, за да не може светът да ги унищожи. А какво е светът без мечти, нали точно те формират човека, дават му път и посока. Аз и двамата ми приятели можем да ти разкажем доста за мечтите. Нали точно тях използвахме, за да постигнем всичко, към което се стремяхме. Не, не нашите мечти, ние използвахме тези на хората, техните копнежи за един по-добър и справедлив живот, за по-светло бъдеще за техните деца, за равноправие и дори за отмъщение към всички, които ни донесоха нещастие. Ние обещавахме щедро просветление и просперитет на тези, които ни вярваха, а на останалите, посмели да издигнат глас срещу нас, имаше сурови наказания, които да убият всяка мисъл, породила несъгласие към наша доктрина. Ние си играехме с хората, както човек си играе с мравките, но не им го казвахме, защото това би убило любовта им към нас. Не ние им се вричахме в обич, обявявахме се за техни бащи и поборници и в замяна те сами вършеха мръсната работа за нас. Човечеството ни осъди за тези наши постъпки, но в пика на нашия живот и тримата бяхме като богове за своите последователи. Такива сме ние, или поне образите на такива хора сме приели.

Алън: Какво общо има това с мен?

Бурният смях на тримата мъже отприщи нов порой от спомени.

Мао Дзъдун. Този беше последният. Китайският лидер. Тримата дяволи на 20 век, така ги наричаше учителят му по история в гимназията. Ликът на Мао все още можеше да се види на старите пари от Китай, култът към личността му беше издържал най-дълго и беше едва наскоро приравнен към другите двама. Тримата бяха виновни за невиждани дотогава войни, глад, геноцид и експерименти с хора и с цели общества и държави в размери, които не бяха постигани нито преди, нито след тяхното време.

Проблясък.

Стоеше на космическия кораб и гледаше как ги извеждат един по един. Бяха им обяснили какво ще се случи, във всеки от тях щеше да бъде вградено устройство, пречещо им да лъжат. Всеки път когато се опитаха да изрекат лъжа, щяха да получават електричен импулс в нервната система, който да ги кара да се сгърчат. Това беше лекият вариант. При затворниците от сектор 1 и 2 устройството имаше и експлозив. При бунт или бягство, то се включваше и следваше кървава баня. Дойде неговият ред. Изведоха го и той за първи път видя повърхността на планетата, наречена на римския бог на войната. Като изключим постройките от хора, имаше само пустиня, разпростираща се във всички посоки. Само прах и отломки и тук там стъпки и следи от всъдеходите, отиващи да проучват и разузнават. Видя часовникът да свети 14:12, което се смени до 08.09.2101 г. Първата мисия с хора беше кацнала преди 75 години. Беше гледал филмчетата и изучавал в училище предизвикателствата, пред които са били изправени. Заселването на Марс беше започнало преди 25 години, половин век след първите хора, и засега протичаше доста бавно. Само затворниците и най-отчаяните хора дръзваха на такова пътешествие. Нямаше път за връщане и животът беше изпълнен с доста лишения. Впечатли го надписът над входа на станцията. „Този, който търси, намира мъдростта във всичко; този, който гледа, вижда глупостта във всичко; този, който наблюдава, разбира преходността на всичко; мързеливият намира пречката за всичко, а лъжецът унищожава всичко”. Политиката за устройствата беше дълго разисквана в обществото. Помнеше дори част от дебатите, които беше наблюдавал. Противниците твърдяха, че така се отнемат изконни човешки права, имаше препратки към роби, експерименти с хората и злоупотреба с власт. Привържениците твърдяха, че това е само за Марс, където се изпращат затворниците, а другите доброволно приемат тези особености. При такива опасни условия не може да се позволи отклонения в човешката психика или зложелателства да навредят на мисията там, защото помощта е далече, а рисковете са изключително високи. В крайна сметка, обществото на Марс се развиваше като една Утопия, в която нямаше лъжци.

Светлини. Надвесени над него стояха хора в специални костюми. Болката беше изчезнала и получаваше кислород. Но странно, не можеше да събере мислите си.

„Ще се оправиш, Алън, само се дръж. Понесъл е тежки травми. Може да загуби половината си тяло. Шансовете да оцелее се минимални. Как е оцелял толкова дълго? Къде са тези машини за повдигане?” Какафония от хора и звуци около него, но те идваха сякаш от много далеч.

Бам, бам. Видя Хитлер и Сталин пред себе си. Беше отнесъл по шамар от всеки от тях, бузите му пареха.

Хитлер: Събуди се, Алън, искам да си поговорим с теб.

Алън: Махнете се от мен. Вие сте чудовища, убийци, дори нямам думи в речника си да кажа колко сте отвратителни.

Сталин: Г-н Смит, наистина ли мислите, че ние тримата сме същите хора, които са причинили всички тези неща. Това се е случило в средата на 20-ти век, сега сме началото на 22-ри. Дори и при сегашната продължителност на живота, това е невъзможно. Ние сме просто тук с теб, за да споделим вселенската си мъдрост. Образите, които виждаш едва ли са от значение, просто решихме, че имат общо с темата.

Алън: Темата, каква е темата? Какво искате от мен, сбирщина от лунатици?

Мао: Лунатик най-вероятно си самият ти, защото си говориш с трима мъртъвци. Темата е това, че някой си прави опити и ти си част от неговите опитни мишлета. Факт, който намирам за, честно казано, очарователен, но нека се върнем към същността. Колко добър си по история, Алън, или, по-конкретно, знаеш ли кои държави са наследници на каторжници и всякаква емигрантска паплач?

Алън: Какво общо има това с мен?

Хитлер: Ще стане по-лесно, ако просто ни сътрудничиш.

Алън: Канада, САЩ, Австралия, предполагам, че има и други.

Хитлер: Нека се ограничим до тези трите. САЩ бяха държава номер едно на Земята доста дълго време, преди консуматорското им общество, желанието за постоянно изтъкване и пренебрегването на вредите да превърнат преуспяващото им общество в бедняци, а територията им – почти изцяло в пустиня. Канада и Австралия бяха от страните с най-щастливо и богато население през последните 150 години. Общото между тях трите и Марс е, че всичките са започнали съществуването си като колонии, благодарение на отчаяние и престъпили закона хора. Скоро ще видиш къде твоята съдба се преплита тук. На всичките места е започнато трудно. Постепенно се откривани все повече ресурси, които могат да се използват. Постепенно напливът се увеличава, а и самото население започва да се увеличава в следствие на ражданията на местно ниво. В това, разбира се, не броим коренното население, което бива избивано от новите заселници и техните болести. Хубавото е, че поне на Марс нямаше коренно население или изобщо флора или фауна, която да унищожим, каквото ние хората най-вероятно бихме направили.

Алън: Хората не сме просто унищожители.

Сталин: Напротив, мило момче, точно такива сме. Циолковски е казал: „Земята е люлка на човечеството, но не трябва вечно да се живее в люлката.” Хората пораснахме до това разбиране не заради нашата зрялост, а поради нашата необходимост. Нашата люлка беше издраскана, оповръщана, препикана, изпочупена, проядена, изгнила, остана само да бъде запалена и то не защото не се опитвахме. Петната от кибритените клечки седят, но просто самият й материал не поддаде. Но ресурсите в нея вече не са достатъчни, затова погледнахме към други планети и звезди. Добре, че на Марс няма животински видове, иначе и те биха изчезнали.

Алън: Но на Земята вече никой не яде месо и да се убиват животни е забранено.

Мао: Вече никой не яде и не отглежда животни на Синята планета, защото ресурсите, необходими за това, не са налични. Дори така, като вегетарианци, обработваемата земя стига едва-едва, за да задоволява човешкия глад. Но нека ти разкажа за това, какво са правели твоите предци. Ти си от САЩ, виждал ли си някога странстващ гълъб? Обърканото ти изражение ми показва, че не знаеш за какво става дума. Това е изчезнал вид птица, а някога е представлявала най-обикновената птичка на света. Преди 400 години този вид е наброявал популация над милиард. Последният такъв гълъб, наречен „Марта“, загива на 1-ви септември 1914 г. в Синсинати, Охайо.
Какво се е случило само за 100 години, за да се стигне до изчезването на вид, наброяващ над милиард? Този вид гълъби били най-евтината храна за роби и бедни. Това довело до масивни ловни хайки.Последното ято, наброяващо 250 000 птици, беше изклано през 1896г., въпреки знанието на хората, че това е последното ято от този вид. Списъкът е безкрайно дълъг и няма да те отегчавам с повече примери. Но освен видове, ние унищожихме цели острови.

Алън: Никога не е имало война от такъв мащаб, че да изчезват цели острови.

Хитлер: Прав си, ние превърнахме големи области в пустини, но не сме унищожавали цели острови с конвенционални оръжия. Направи го глобалното затопляне за нас. То уби почти цялото наличие на корали и повечето атолови острови просто потънаха. Рибата днес, доколкото още я има, беше по-евтина от месото някога. Но замърсяването и умирането на естественото им обиталище, както и поголовното й ловуване, я направи рядка и екзотична дори за наблюдаване, остави настрани за консумация.

Алън: Аз не съм наранил животно през живота си, за какво ми ги говорите тези неща?

Сталин: Стигаме и до твоя момент. Когато вече не останаха други видове за унищожаване, хората се обърнаха един към друг. Твоят повреден хромозом и проблемите, свързани с хора покрай теб, бяха страничен ефект от ваксината против СПИН, рязко нараснаха всякакви такива отклонения и синдроми след използването й.

Но фармацевтичните компании и правителствата никога не признаха този проблем. Вместо това, те използваха нещата, за да сложат под наблюдение всички като теб и при най-малкото провинение да ви изпращат на Марс. Питаш защо. Вие бяхте опитните им бройки. Вие създавате едно ново общество, различно от всичко останало, което човечеството е виждало. Но не могат просто да пратят когото и да е, те изпращат хора, които са лесно заменими. В началото дори беше забранено да се жените и да имате деца, но следващият етап беше да се види какви промени биха настъпили във функционирането на цялостно общество, не просто на изгнаници. Затова ви позволиха това качване по нива, сватбите и дори деца. Мислиш си, че детето ти е благословия. За тях то е просто експеримент, да видят с какви отклонения и мутации ще са родените извън Земята. Да! Ти си жертва на нашите наследници, които играят все същата игра на „какво ще стане, ако постъпим ето така” с хората. Устройството против лъжа е за да бъдете по-лесно контролирани и да няма изкривяване на резултатите, които се получават и внимателно анализират. Следващият етап ще бъде повишеното развитие на тази планета и засилващия се поток от емигранти от старата, разпадаща се Земя към Марс, търсещи по-добър живот и просперитет. Но постепенно регулациите ще отпаднат, управляващите ще се намесят по-задълбочено във вашия живот и човечеството ще постигне ново ниво на упадък. Следващият експеримент, ако дотогава не изчезнем като вид, предполагам, ще бъде пътуване извън Слънчевата система, но дотогава има време, все пак имаме да консумираме ресурсите не само на Земята, а и на останалите планети.

Стаята изчезна рязко. И тогава той го видя. Либерализирането на живота, все по-лесното издигане от ниво в ниво. Запознаването с жена му и тестовете, които им правеха, за да видят могат ли да имат здрави деца. Камерите във всяка стая, коридор, или машина. Всичко това събираше данни за тях. Всяко събитие, за което беше учил в училище, имаше нещо повече, нещо, което се обясняваше с лудостта на хората, но изведнъж придоби нова гледна точка. Те бяха пионки в нечие игрално поле и всяко голямо събитие беше кулминацията за десетилетието или за века във вечната игра на стоящите в сянка. Те си играеха с човешките съдби, а техните деца измисляха нови експерименти, за да разширят границите на влиянието си и на заробеността на хората. Мислители, вдъхновители, политици и духовни водачи, всички налагащи своето виждане и обръщащи съдби. През вярата в бог и лидер до вярата в парите и желанието за все повече консумиране. Всичко беше план или забавление на някой седящ на върха на пирамидата и смеещ се на глупостта на племето човешко. Страхове, желания и мечти – всички впрегнати в грешната посока.

Изведнъж: отново стаята. Трите образа се сляха в един, смеещ се. Образ с рога и кози крака. Дяволът, той е зад всичко. Той, седящ и ревящ от абсурдността на човешкия бит. Но ако той е тук, къде е Бог? И пристъпи дяволът и прегърна Алън.

— Търсиш Господ или някое от другите му имена или превъплъщения, но нито Аллах, нито Буда, нито Шива, нито Зевс, Один или на който друг се кланя твоят род, не остана. Отидоха си всички, които са един и рече този: „Ще се върна, когато хората пораснат или се унищожат. Ако е второто ще почна отначало. Ако е първото ще бъдат спасени”. Но ти и всички твои братя сте още деца и ще бъдете мои до края на вечността.

Пациентът, който до вчера беше Алън Смит, а сега беше просто тяло без крайници, се събуди и почна да пищи.

Когато хората пораснаха – вече беше късно.

А в стаята седяха тримата и образите им се смениха към хора непознати нам, и рече единият:

„Отново не издържа за истината и този пророк, ще чакаме за следващия”.

Оставете коментар