Вселенска люлка
Преди се люлеех на подпорите на Земята,
в твърдта положил младежки нозе,
разтресъл с очи маранята
на всяко
набъбнало
от страстта на човека поле.
После пораснах и в стълбове заживях,
нозете утежняха, а с тях и мечтите,
потънали в мастило и прах,
и дишах
нуждата ни
от не нас самите.
От не тази изморена планета
и словесните ѝ прегради,
от не и тези смолисти небета,
плачещи с облаци
за хората,
що вече не са млади.
Сега остарявам и в колони вирея,
и нозете ги няма, но я погледни –
въпреки това пея ли, пея,
че човекът
над смолата лети,
а Вселената, в голотата си млечна,
с целия блясък на свободата трепти.