Когато в Космоса звучи Бетховен
Самотна къщичка в полето
и селски път към вечността,
картината ли ме подсети
за “Одата на радостта”?
Стихия ли природна беше
прабългарски ли дивен миг ,
изгря във ядката на лешник
звезда от космоса велик!
И с мъдростта на необята
око вселенско в мен се взря,
ликувах с “Апасионата”,
сам Бог над мен ръце простря…
Така на ничия планета
със музика се озовах,
Бетховен свиреше “Девета”…
в море от чувства заридах…
Летях с Халеева комета,
вселенска музика кънтя,
в душата мълния просветна,
метеоритен дъжд плющя.
И портите си Ад разтвори
и Бог и дявол бяха в мен
и от затвора на Пандора
духът ми бе освободен!
Изкуството е всемогъщо,
душата кара да лети,
изкуството е хляб насъщен,
пред хляба ти се прекръсти!