Дори тогава
От Марс ли съм или пък от Венера
е все едно, защото си далеч.
Опитвам се пътечка да намеря
на всяка нощ във синкавата глеч
и в бледия варак на всяко утро,
защото знам – ти, твърдо земен мъж,
владееш диамантените сутри
на някакъв космично нежен дъжд
и някаква дъга безумно нежна.
Тя пак напомня чужди небеса.
Навярно съм потънала в безбрежност,
но твойте мисли стоплящи не са.
И твойте стъпки не към мене водят.
Ти скитник си, аз впервам тъжен взор,
мечтая си със тайни луноходи
да сипна в твоя делник мелхиор.
Но знам – дори да бях Алфа – Центавър,
ти щеше да си Слънце не за мен.
Е, нека съм от Марс. Дори тогава
аз бих се скрила в плач или рефрен.