Негостоприемен свят
„You’re an interesting species. An interesting mix.
You’re capable of such beautiful dreams, and such
horrible nightmares. You feel so lost, so cut off,
so alone, only you’re not. See, in all our searching,
the only thing we’ve found that makes the emptiness
bearable, is each other.“
Carl Sagan, „Contact“[1]
От орбитата на „Мойсей” планетата беше красива и синя, също като Земята отпреди Катаклизма. След като я разгледахме подробно на изображенията, които ни изпращаха разузнавателните сонди, тя ни се стори просто прекрасна.
Седем бяха корабите, изстреляни в простора на галактиката в търсене на нов дом. Всеки от тях трябваше да посети онези слънчевите системи, чиито планети предлагат най-много възможности за приютяване на останките от човешката цивилизация. Шест кораба бяха отлитали и кацали, без да са намерили възможно решение.
„Мойсей” беше седмият. Други нямаше да има: Земята агонизираше.
След два месеца на анализи и обширни обсъждания между четиримата членове на екипажа и Елронд, Диана Рохо, нашият водач, беше решила, че разполагаме с необходимите данни, за да преминем към фазата за близко проучване. Атмосферните условия, гравитацията и географските дадености на планетата бяха много сходни с онези на Земята отпреди Катаклизма, което доста надхвърляше и най-оптимистичните ни мечти. Имаше такава прилика, че Втанго, разкривайки неподозирани за киборг поетични наклонности, кръсти планетата Огледален свят, отражението на Земята отпреди Катаклизма.
Мястото, избрано за кацане, беше една обширна равнина, намираща се на най-големия от континентите. Десет градуса северна ширина и съвсем близо до началото на гъстите гори, които пресичаха равнината от север на юг като гигантски белег. Този район, разположен на границата между две екосистеми, обещаваше значително разнообразие на животински и растителни видове.
Нищо от онова, което бяхме наблюдавали или регистрирали, не разкриваше съществуването на технологични общества, било то и в най-примитивен стадий на развитие. Пищна биосфера, отсъствие на интелигентни видове – идеалната планета за преселването, което бяхме принудени да предприемем, ние – последните обитатели на една стара, разпадаща се къща.
Една орбитална обиколка преди кацането пуснахме две плазмени бомби над избраното място. Уставите го наричаха „превантивна стерилизация”. Ужасена, Пат нарече това „ненужно изтребление” – реакцията й беше предсказуема за разсъдък, чиито центрове на насилието са били отстранени, превръщайки я в получовек, полуангел.
Но Втанго, най-отговорен за нашата безопасност, не допускаше ни най-малко отклоняване от посоченото в устава.
След като завърши последната орбитална обиколка, „Мойсей” започна бавно спирално спускане, докато не кацна меко на Огледален свят. За съжаление на Пат и Втанго, натовареният да придружи Диана в този първи десант бях аз, в качеството си на биолог.
Да проуча отблизо тези екосистеми, беше за мен сбъдване на най-съкровените ми мечти. Както би било и за всеки друг биолог, израснал с копнежа по Земята отпреди Катаклизма, чиито прелест и многообразие на живи форми познахме само от стари холограми и от още по-остарелите 2D видеозаписи, копирани и преправяни стотици пъти.
Все пак, за да бъда честен, не бях много въодушевен от идеята да сляза пръв. Въпреки професионалното си любопитство аз съм предпазлив по природа. С удоволствие бих отклонил тази чест, но заповедта си е заповед, освен това всеки носи частица от онова, което наричат гордост. Ето защо се приготвих да следвам висшестоящата си и, за да запечатам събитието, сложих записващия пръстен на лявата си ръка.
Преди да излезем, Пат подложи облеклото ни на подробна проверка. Като всеки добър ангел тя прекалява, стане ли дума за закрила.
Интересна групичка представляваме ние четиримата.
В едната крайност е Пат. Принадлежи към сектата Гандхи. Заради това, че доброволно се е подложила на отстраняване на мозъчните центрове на насилие, тя е неспособна да навреди на живо същество. Казват, че всичко е на базата на генетична манипулация, не боли, нито пък дава негативно отражение. Тя е нашият лекар и психолог.
В другата крайност е Втанго, един от малкото киборги, одобрени от комисия „Земя”. Един от вторичните ефекти от симбиозата машина-човек бе, че отключи най-агресивните черти от характера на човека. Увеличи също и разума, но го направи за сметка на някои чувства. Като състраданието например. Говори се, че именно един от първите киборги е отприщил Деня на разбитите небеса. Кандидати има винаги с хиляди − познанието продължава да бъде огромно изкушение − но случаите на одобрени за превръщане в киборги са малко. Бе решено във всяка от експедициите ни да присъства по един, за да служи като свръзка между ИИ (Изкуствен интелект − бел. ред.) и останалите от екипа. Освен това се предполага, че ни закриля от всякаква заплаха.
Следвам аз, поредната странна птица: мутант, но натурален, а не от онези, които се отглеждат в култивираните полета. Имам известни способности да долавям настроения и чувства. Диана предполага, че те ще са полезни в случай, че се натъкнем на среща от първия вид.
И накрая: самата Диана, която, предполагам, също е донякъде мутант. Добре знам, че ги проектират със силно развита способност за анализирането и вземането на решения, родени лидери. Анализатор или общ специалист, обучена да преценява възможностите и да открива най-добрите варианти, тя е преди всичко наш водач.
Четири характера, подбрани, за да увеличат максимално емоционалната стабилност и да споделят половин век на съжителство в ограниченото пространство на „Мойсей”. И като казвам „споделят”, имам предвид всичко. Според нашата психология, живеем в гъвкава духовна общност.
Излязохме от Мойсей с изследователския всъдеход, минавайки по рампата на главния люк. Програмирах автопилота, за да се насладя с удоволствие на пейзажа. Гледката беше толкова тъжна, колкото тази на пустите полета на Изпепеления пояс, там, на Земята. Превантивната ни операция беше оставила кръг почерняло поле с диаметър цял километър, който обхващаше и част от гората. Повърхността представляваше червено-черна смесица. Нищо не беше оцеляло наоколо.
Ето че, след като сме прелетели близо четири парсека, се натъкваме на приказен свят, а първото, което правим, е да причиним зрелищен погром. Тази подробност категорично потвърждава теорията на Пат и сектата й от оперирани ненасилници: ние сме най-лошите вредители, които могат да съществуват в тази галактика и би било по-добре да изчезнем, отколкото да я мърсим с отколешните си животински инстинкти.
Пред нас очертанията на гората нарастваха, образувайки сянка, която ми се стори заплашителна. Продължихме през труден терен, гъсто осеян с останки от полуизпепелена растителност, която възвръщаше цвета си колкото повече навлизахме в гъстите дебри. От екраните на малките монитори, предаващи от всъдехода, Пат и Втанго следяха със затаен дъх нашето приключение.
Бях опиянен от радост при вида растителността, в която преобладаваха треви и храсти, напълно различни от земните. Превес имаха зелените тонове, но не бяха редки и растенията в сиво-кафяво, жълто и дори синьо, а това предполагаше едновременното съществуване на различни биохимични системи за преработване на слънчева енергия. По-голямата част от растенията привличаха погледа с плодове, различни по цвят и форма. Някои висяха на пъстри гроздове, а други представляваха пръстени от шушулки, стърчащи около стъблото като малки дула.
Колкото повече напредвахме, толкова по-гъста ставаше растителността. Тревите и храстите бяха заменени от дървета с дебели и високи стволове. Скоро се оказа невъзможно да продължим пътуването с всъдехода, тогава Диана реши нататък да вървим пеша. Слязохме, защитени от изследователските костюми, с лица, покрити от непроницаем нанощит и с филтри на ноздрите. Естествено, честта да направи първата стъпка на Огледален свят, се падна на нашия водач.
След първите няколко крачки гората стана толкова непроходима, че нямахме друг избор, освен да използваме лазерните ками, за да си проправим път през храсталаците и лианите, които се изпречваха на пътя ни. След всеки удар отсечените лиани пръскаха гъста течност във всички посоки. Никак не ми се нравеха сумрачните кафяви и тъмнозелени тонове, които забелязвах по околните дървета. След като окастрих половин дузина растения, долових нещо като стон, който се разнасяше като взривна вълна към сърцето на гората.
Както вече споменах, свикнал съм на подобен род усещания. Все едно получавам съобщения с честота, недоловима за повечето хора. Сигнали, които произлизат не само от човешки, но и от най-различни живи същества.
− Не ми харесва видът на това място, Диана. Долавям много болка и гняв.
Спътницата ми се спря и се обърна. Можех да отгатна през маската блясъка на черните й очи и перфектната комбинация от хубост и авторитет, която се излъчваше от нейните южноамерикански черти.
− Можеш ли да установиш източника?
− Не мисля, твърде е… обширен. Идва от цялата заобикаляща ни околност.
− Засега няма да продължаваме повече. Започвай с анализите − нареди тя. − Да пристъпим към документацията и пробите.
− Разбрано − отговорих с облекчение и се приготвих да заснема подробно околните видове и да събера няколко екземпляра. Тя от своя страна започна да взема проби от почвата на различна дълбочина.
Само след минути вглъбено съзерцавах едно необикновено увивно растение, което се катереше по един полуизгорял дънер. Растението постоянно менеше окраската си и ми се стори, че различавам в нея известна логична последователност. Сграбчих един от екземплярите и го отсякох на нивото на лицето си. Двете части мигом оживяха и светкавично се отдръпнаха от мен. Едновременно с това чух пронизителен вопъл, който отекна сред заобикалящите ни растения, а две секунди по-късно една дебела лиана се спусна мълниеносно към главата ми. Приведох се инстинктивно, тъкмо навреме, за да избегна удара, но едно пълзящо растение се уви като змия около десния ми глезен. Извиках за помощ, но когато вдигнах поглед, установих, че положението на анализатора ни не бе по-добро.
От мястото, където Диана бе започнала да взима проби от почвата, във всички посоки хвърчаха скални отломки, дълги и остри като мечове. Тя се мъчеше да ги избягва, скачайки ту на една, ту на друга страна. Като чу вика ми, тя ме погледна и аз успях да прочета заповедта в очите й още преди да я е изрекла:
− Бягай!
Успях някак си да отсека растението без да нараня крака си и втурнах към всъдехода. Беше като спринт с препятствия: избягване на падналите растения и постоянно изплъзване от надвесващите се клони и лиани. На всичко отгоре в същия този миг се появиха насекомите. Цял рояк от малки хвъркати същества се спусна върху нас и атакува костюмите ни, които за късмет бяха достатъчно здрави, че да устоят на ударите им. За миг си представих какво би станало, ако към нападението се присъединяха някои по-едри хищници и тази мисъл накара краката ми да тичат още по-бързо. Когато стигнахме до всъдехода, вече бяха започнали да ни бомбардират и с различни по цвят и размери плодове.
Обратният път към „Мойсей” изминахме под кръстосан огън. За щастие всъдеходът беше непревземаема крепост. Яростта на атаката започна да утихва, докато полека се отдалечавахме от горската линия. След няколко минути вече бяхме на сигурно място вътре в кораба.
Пат ни чакаше на изхода на дезинфекционната камера.
− За Бога, Диана, какво беше това отвън? − попита Пат. − Нека ви прегледам, може да сте ранени и…
− Сега нямаме време за това, Пат − прекъсна я анализаторът, − враждебността на планетата нараства и вероятно след малко дори тук вътре няма да сме в безопасност.
Без изследователската маска косата на Диана падаше на тъмни вълни по раменете. Лицето й изглеждаше съсредоточено, сякаш беше изпаднала в дълбока медитация.
Присъединихме се към Втанго в контролната зала.
− Да активирам ли силовото поле? − попита киборгът. Втанго е специалист по теоретична физика и космическо инженерство − абсолютната абстрактност и светкавичното действие в един и същи мозък − меко казано странно.
− Не, Втанго, това ще осуети всякакъв вид комуникация и се боя, че няма да има ефект срещу атаката на цяла планета.
− Ами… ако излетим? − подхвърлих с тон на човек, който не иска това.
− Можем ли да го направим, Втанго? − попита Диана,
Африканецът се консултира с Елронд. Връзката му с ИИ беше постоянна, а потокът на информация – почти моментален.
През това време ние огледахме околността с външните камери. Около „Мойсей” царуваше относително спокойствие, но след като разширихме образа до горската линия, забелязахме заплашително раздвижване, наподобяващо войнствено вълнение. Допитването до Елронд отне няколко секунди.
− Господин Елронд казва, че излитането не е възможно − обяви Втанго с мрачен тон, − сили с голям магнитуд и неизвестен произход задържат „Мойсей” на тази планета. Природата изглежда променена, засичат се както органични взаимодействия с кораба, така и импулси, най-вероятно микрогравитационни, а освен това…
− Втанго, бъди по-конкретен, моля − прекъсна го анализаторът.
− Ами П-двигателите нямат достатъчно мощност, за да излетят при тези условия − изръмжа физикът.
− Значи сме в капан на този враждебен свят? − попита Пат с изражение на искрен ужас.
− Като буболечка в паяжина − уточни Втанго.
− Колкото и да разсъждавам, не успявам да си обясня подобен синхрон в действията на толкова разнородни видове − споделих аз.
− Сбогом, Огледален свят − заключи Втанго потиснато, − беше твърде хубаво, за да е истина.
− Диана, кой е най-добрият начин за противодействие в тази ситуация? − попита Пат.
Запитаната не отвърна, вниманието на леко пребледнялото й лице беше изцяло насочено към външните визьори.
− Бих казала, че Бърнамският лес се е отправил към Дънсинейн[2].
− Дън… какво? − попита Втанго. Античната литература не беше сред силните му страни.
− Това е пророчеството от шекспировия Макбет, искам да кажа, че гората се движи към нас бавно, но забележимо, стига да се вгледаш внимателно.
Невярващ, Втанго отново се свърза с ИИ.
− Точно така − съгласи се той, − според изчисленията ни, растителността е напреднала с 20,2 метра за последните десет минути. Ако не промени скоростта, тя ще стигне до „Мойсей” за 245 минути.
− Изглежда сякаш невидим разум използва природните сили, за да ни атакува − подхвърлих.
− Аз бих казала, че се защитава − отвърна Пат. − Нима забравихте плазмените ни бомби? Още един „плюс” за нашия устав по сигурността.
− Ако не беше той, проклетата джунгла вече да ни е погълнала − скочи Втанго. − Освен това смятам, че е време да помислим за активна защита, не бива да чакаме това нещо да се хвърли отгоре ни.
− Какво точно предлагаш? − попита Диана.
− Предлагам да изстреляме плазмени снаряди срещу гората, за да разширим сигурния периметър около „Мойсей”.
Той гледаше как гората се приближава. Не беше в характера му да стои и просто да чака настъпването на края. При всички случаи щеше да се бори до последно.
− Това ми изглежда глупаво, чисто самоубийство е − казах аз. − Не можем да се бием слепешката, ако истинският ни враг стои скрит.
− Аз също не мисля, че е добра идея, Втанго − каза Диана меко. − Колко време ще можем да се защитаваме с плазмени бомби? Запасите ни са ограничени.
− Не знам, но поне ще можем да спечелим време. Елронд може да изработи план на ситуацията за няколко минути.
− Направи го, но ни трябват още идеи − нареди Диана. − Пат?
− Не знам, Диана, но не съм съгласна да продължаваме да дразним тази планета. Ако има някакъв разумен вид, който не сме успели да засечем, би трябвало да опитаме да установим контакт с него.
− Добро хрумване, Пат − каза Диана, − проблемът е как да го осъществим.
− Да видим, може би ситуацията не е чак толкова ужасна, колкото изглежда − каза Пат, опитвайки се да излъчва оптимизъм, − имаме храна и вода за около петдесет години и, дори да успеят да обградят Мойсей, тези създания надали могат да ни навредят по друг начин, освен като ни задържат тук.
Някои хора са бездънен кладенец на невинността. Пат беше една от тях. Най-вероятно сега щеше да предложи да се хванем за ръце и да изпаднем в спиритически сеанс, да задвижим астралната енергия или друг някой от мистичните си начини за справяне с проблемите. Добре знам, че сме един екип и че комбинираме различни „умения”, но някои от тях не съм в състояние да асимилирам, дори и да идват от някой толкова любящ като Пат. Ето защо реших да не й давам време да развие тантрическия си сценарий.
− Казваш го, защото не си била там отвън.
− Пат е права за едно, Маркос. Ако искаха да ни навредят, щяха да го сторят още докато бяхме там. Ти какво мислиш? − попита Диана.
− Хрумна ми една идея, но се боя, че ще ви се стори твърде налудничава.
− Опитай − настоя Диана.
− Не сте ли чували да се говори за Гаиа?
− Разбира се − отвърна Диана, − това е поджанр на научната фантастика. Планетата като единствен и гигантски организъм, чиито интелект се обяснява с гещалтпсихологията[3]. Ти да не би да смяташ…?
− Не го ли изпитахме току-що на собствения си гръб? Какво друго обяснение намираш за случващото се навън?
− Съгласна съм, хипотезата е добра, проблемът е как да я докажем и, най-вече, как да влезем в контакт с разума.
− Шест дни, три часа и пет минути, със стандартно отклонение от около двайсет часа − обяви Втанго.
− Да, важно е да спечелим известно време, но ако там отвън има Гаиа, не смятате ли, че с това само ще влошим положението си? − разсъди Диана на висок глас.
− Убедена съм в това − отвърна Пат. − Насилието както винаги ще затвори пътища пред нас.
− Трябва да намерим начин да се свържем с Гаиа.
− Ами ако опитаме с димни сигнали? − каза Втанго с ирония. − Аз лично предпочитам да намеря гибелта си в битка.
− Един нетехнологичен разум не би трябвало да умее да разпознава семантиката на човешките езици − каза Пат.
− Но може би ще успеем да открием обща семантика − предположи Диана.
Анализаторът се отправи към главната конзола и нареди:
−Елронд, искам да насочиш навън цялата ни акустична мощ, до последния децибел. Свържи се с двата сателита, които оставихме в орбита, за да увеличат и разпределят сигнала, искам излъчването да достигне и до най-закътаните краища на тази планета.
− Тъй вярно − отвърна дрезгавият и безличен глас на ИИ.
− Какво си намислила, Диана? − попитах.
− Пат, говори на Гаиа, използвай думи на различни езици, извади наяве най-нежния глас на който си способна.
В продължение на двайсет минути Пат употреби цялата благост на гласа си и всичките си идеи, за да опита да влезе в контакт с Гаиа. Не се получи. Растителността продължаваше неумолимо да ни приближава.
След това Диана опита да изпрати звуци с най-различна дължина на вълната. Записи на китове, делфини и прилепи.
Нямаше отговор.
По настояване на Пат, излъчихме различни цветни сигнали, които образуваха знаци и думи в небето. Всичко бе напразно.
Погледнах навън през панорамните екрани. Там природата припяваше вражеския си марш. Джунглата напредваше към „Мойсей”, заплашвайки да го погълне.
− Остават ни около 30 минути − напомни Втанго. − Да изстрелям ли плазмените бомби?
− Изчакай − отговори Диана, − ще ми се да опитам още едно нещо.
Тя се отправи към конзолата и задейства поредица от команди.
Тогава чухме музиката.
Първо се разнесе звукът на духов инструмент, може би кларинет, поредица от нежни трели, ясни и чисти като слънчеви лъчи, плъзнали се между облаците. Последва друг звук, малко по-дълбок, може би обой? Макар че харесвам класическата музика, признавам си, че никога не съм бил голям познавач. Вторият инструмент подхвана нотата от там, където я бе оставил кларинетът, и я издигна още повече, сякаш набирайки сили. А след това… цигулки. Мелодия, нежна и успокояваща като мира, който настава след най-страшната буря.
− Музика! − избухна Втанго. − Нима ще се защитаваме от проклетата планета с музика?
− Ако тук има Гаиа, това трябва да подейства. Не е коя да е музика. Погледнете!
Тримата мигом се подчинихме. Целият гневен устрем около нас беше изчезнал като с магическа пръчка, за да отстъпи място на мира и тишината. Като че планетата, уталожила гнева си, бе разбрала посланието, скрито в партитурата, и стоеше в очакване.
− Отлична идея, Диана! − възкликна Пат, − музиката е най-универсалната формула за изразяване на чувствата. Класическата музика в частност може да докосне най-съкровените кътчета на душата и, от това, което видяхме тук днес, не само на човешката душа.
− А тази музика е? − попита Втанго.
− Шеста симфония във фа мажор на Лудвиг ван Бетовен, „Пасторална”. И по-точно – пета част, „Спокойствие след бурята”.
Слушахме музиката унесено. Тези прекрасни ноти звучаха не повече от десет-дванадесет минути, но ни накараха да забравим опасното положение, в което се намирахме. Когато акордите секнаха, „Мойсей” потъна в призрачна тишина.
− Чуйте! − възкликна Пат, − Гаиа пее!
Този път от високоговорителите се носеше музика, която идваше от планетата. Импровизиран оркестър пресъздаваше акордите на безсмъртното произведение на великия, лишен от слух композитор.
Диана се усмихна. Бегла извивка на устните беше единственото, което понякога си позволяваше.
− Гаиа отговори − каза тя. − Сега можем спокойно да търсим други начини да продължим диалога.
− А после? Нима ще се откажем от това кътче, което явно е идеалното за нас? − попита Втанго.
− Да не мислиш, че ще извадиш късмет още от първия път? Забрави! Това място вече има своя висш разум − отвърна Пат.
− Казвам, че можем да се борим за него − настоя киборгът.
− О, Втанго, моля те − намесих се аз, − нима не можеш да прецениш ситуацията обективно? Как бихме могли да се борим срещу цяла една планета? Това е Супергаиа, не само, че обхваща всичко живо, но дори и неорганичните елементи са под нейния контрол. Помниш ли камъните, които заплашваха Диана? Или силите, които задържаха „Мойсей” прикован за повърхността? Не е възможно да се победи такъв противник. Само ако напълно го унищожиш, би могъл да го подчиниш, а какво ще ни остане тогава? Какво ще правим с още един свят, превърнат в прах и пепел?
− Не бихме ли могли да помолим Супергаиа за закрила? − предложи Пат.
− Може би − отвърна Диана, − но нима ще бъдем способни да отговаряме пред Гаиа за поведението на своите събратя? Ние сме вид, пристрастен към насилието. Отрезвихме се след великата колективна психотерапия от сегашната земна ситуация, но е добре известно, че веднъж пристрастен, човек не се променя.
От този момент насетне Огледален свят престана да бъде негостоприемен, но никога нямаше да се превърне в наш дом. И все пак зрелището на хармоничното му съществувание възроди надеждите ни.
Търсенето на нов дом за нашия вид трябваше да продължи.
_________________________________
[1] „Вие сте интересен вид. Интересна смесица. Способни сте на толкова прекрасни сънища, и на тъй ужасни кошмари. Чувствате се така изгубени, така изоставени и така сами, само че не сте. Разберете, след всичките ни търсения единственото, което прави самотата поносима, е, че се открихме взаимно.“ Карл Сейгън, реплика от филма „Контакт“ − бел. ред.
[2] Според Англосаксонските хроники, граф Сиуард се сражава с Макбет и го побеждава в битката при замъка Дънсинейн. Хората на графа използвали клони за камуфлаж. За повече информация: http://bg.wikipedia.org/wiki/Макбет − бел. ред.
[3] Гещалт психологията изхожда от съждението, че анализът на отделните части не обезпечава цялостното разбиране и възприемане на обекта. При възприятието си организмът избира това, което е важно и интересно за него в дадения момент. За повече информация: http://bg.wikipedia.org/wiki/Гещалт_психология − бел. ред.