Миньор на Марс
Тъкмо бях изпълнил успешно поредния си работен договор и се чудех с какво да се захвана, когато ми се обади Мила, моя позната от Галактическата агенция по труда:
– Получи се информация за една чудесна позиция. Мисля, че ще ти се отрази добре, а и имаш нужда да излезеш сред природата, да попътуваш, да направиш тен и така нататък. Заплащането е отлично. Ще бъдат наети първите десет подходящи кандидати.
– Направо казвай каква е работата, защото много ме заинтригува… Но само да не е в някоя скучна мъглявина или забутан астероиден пояс!
– Не се притеснявай! Работата е на две крачки оттук – търсят се миньори за Марс.
Не се сдържах и избухнах в смях:
– Мила, не сме се виждали от известно време, но да ти кажа честно, не съм мръднал много от шейсетте си килограма и телосложение на състезател по маратон…
– Ами точно такъв човек се търси – да заема по-малко полезно тегло в космолета…
– Чакай малко! Нали говорим за „миньори” – едни такива хорица с каски, къртачи и лопати?
Сега беше ред на Мила да се засмее.
– Явно, че нямаш представа от новостите в тази област. Всъщност твоето задължение ще е да си седиш в командния пункт на повърхността и да управляваш всички онези дълбаещи, трошащи и транспортиращи машини чрез съответните електронни системи. Тъкмо за компютърен маниак като теб!
– Виж ти! Значи миньорите вече не носят покрити с прах потници, а щракат по лъскави клавиатури?
– Доста сполучливо описание!
– И какво ще добивам от недрата на Марс?
– Някаква руда, използвана в производството на червена боя.
– Хм… Дай ми три секунди да си помисля… Добре! Къде да изпратя кандидатурата си?
* * *
Две седмици по-късно пристигнах в „База 24”, разположена в Тера Кимерия – област, изпъстрена с десетки от така наречените марсиански канали, за които се твърди, че са се образували под действието на течаща вода или ледници. Само на километър от базата се възправяше контролната кула за миньорската техника, а непосредствено до съседния баир тъмнееше входът на подземната кариера. Досегашният отговорник на обекта ми стисна ръката, пожелавайки ми успех, след което влязох в пълно владение на „База 24”.
По време на полета от Нови пазар до Ню Марс се бях запознал с особеностите на управляващите програми и нямах проблем със задействането на апаратурата. Съвсем скоро вече добивах необходимото ежедневно количество суровина и я складирах за последваща обработка.
През многото свободно време, което имах, скитах по дъното на марсианските канали, подскачах по прашните склонове и градях собствени теории за миналото на Марс. Продължителните разходки ме караха да се чувствам по-жизнен, както правилно беше предположила Мила, назначението ми се отразяваше доста добре.
* * *
Тази идилия продължи близо три месеца, докато един ден не ударих на камък. Като казвам камък, имам предвид точно това – някаква труднопробиваема скала, успяла да препречи пътя на чудовищно мощната техника. Опитах да я заобиколя, но колкото по-настрани разкопавах, толкова по-огромна форма започваше да добива. Ако се забавех още известно време, щях съвсем да наруша графика за добив. Уведомих централата и оттам ми изпратиха единственото възможно нещо – наноквазитронен накрайник – толкова специален инструмент, че ако не се внимава с него, може да пробие ядрото на планетата, да изскочи от другата страна, и да полети в космоса. Всяка секунда работа с него струваше на компанията равностойността на един тон волфрам.
С благоговение монтирах накрайника върху най-голямата сонда и се качих в командната кула.
Сондата навлезе в скалата, но само след миг беше изстреляна навън като тапа от бутилка и през отвора изби най-високия стълб от течност, който бях виждал. Естественият фонтан описа красива еднокилометрова парабола, падна на повърхността и не замръзна, въпреки отрицателните температури, а започна да оформя малко езерце. Загледан с удивление през прозорците, с периферното си зрение усетих, че с мониторите на апаратурата става нещо странно. Екраните започнаха да трептят все по-бързо и по-бързо. Изведнъж добиха абсолютно черен цвят. Върху всички едновременно се появи някаква сгърчена фигура и започна да нарежда с гъгнещ глас:
− Дааа, предполагахме, че ще се стигне дотук! Но ето, всичко ще започне отначало. Това да ви е за урок!… Втората и последна ядка на живота беше задействана, така че се открива нов шанс. Ако имате възможност, прехвърлете се от планетата на някоя съседна станция, защото скоро ще се активизира и вулканичната дейност. Ако пък нямате такава възможност – е, ами природата е взела решението си за вас и повече няма да сте ѝ нужни в този си вид!
− Гледах и слушах вцепенен. Фигурата спря да говори и ми се стори, противно на всякаква логика, че се опитва да ме фокусира направо от екрана. След едноминутно мълчание гласът ѝ отново изпълни командната зала.
− Ама вие не сте… оттук. А, такааа!!! Доколкото мога да преценя, сте пришълец от третата планета…
Способността ми да говоря се възвърна и усетих, че съм леко раздразнен.
− Имайте предвид, че това е самостоятелна комуникационна мрежа и без законово решение нямате право да навлизате в нея и да ползвате ресурсите ѝ. Ако пък е шега на компанията – добре ме стреснахте. Та кой бяхте вие?
− Не е важно. Имайте предвид, че се налага да се изнесете от планетата възможно най-скоро, ако не искате да се разпаднете на съставните си молекули при предстоящите промени. Имате на разположение близо двайсет планетни обиколки около централната звезда.
− Двайсет марсиански години? Че това си е половин живот – около 38 наши години…
¬ Но първите реакции ще започнат почти моментално.
− А каква е тази ядка на живота?
− Най-обикновена – с концентрирани градивни елементи! Да не мислите, че животът се е пръкнал от нищото?… Обаче за ваше съжаление на третата планета нещата не вървят на добре, като се има предвид, че там вече беше задействана втората ядка и друг шанс няма да има. Ех, ако не бяхме изпуснали астероида, който я удари… Такива хубави доминиращи същества се развиха – големи, упорити, мощни. А сега – едни вечно недоволни хитри паразити.
Тъкмо си отварях устата, за да засипя събеседника си с множество въпроси, когато той изчезна от екраните и апаратурата доби обичайния си вид.
Започнах да го призовавам да се покаже чрез викове и удари по близкия монитор, но нищо повече не се случи. Проверявайки записите от архива, установих че са съвсем празни.
След това съобщих в централата за пробитата скала и подпитах няколко колеги дали не са забелязали нещо необичайно. Отговорите бяха отрицателни и затова премълчах за разговора – не исках да се появят съмнения относно психичното ми здраве.
* * *
На следващия ден дойдоха екипи от централата, заградиха района и започнаха изследвания. Аз бях освободен от длъжността си и след като получих неустойките по договора, по живо, по здраво отлетях към Земята. Оттам изпратих анонимно съобщение до правителството на Марс, в което описах целия разговор със сгърченото същество. Не знам дали са го взели на сериозно, но виждам, че напоследък новините от Марс рязко намаляха.
Вчера пък беше съобщено, че най-високият вулкан в Слънчевата система – марсианският Олимп – е изригнал за учудване на някои специалисти.
Започва се! И да не казват, че не съм ги предупредил!