Играта на прашинките
Хуан прекара ръка през лицето си, избърсвайки потта от него, след което се измъкна от шахтата, като от устата му изригна лавина от ругатни, насочени към въздушните клапани.
Само за седмица инсталацията, пречистваща въздуха, се бе развалила точно четири пъти и това идваше в повече на младия астронавт, който и без това бе потънал в проблеми по поддръжката на кораба.
„Атлант” пътуваше вече месец в открития космос, с курс към третия по големина Сатурнов спътник – Япет.
Един единствен кадър от заснемащата повърхността на белоликата луна камера, прикачена към сондата „Арес”, бе накарал цялото човечество да насочи вниманието си към космоса, прозирайки простата и категорична истина – РАЗУМЪТ НЕ ВИРЕЕШЕ САМО НА ЗЕМЯТА.
Това го доказваше видеоматериалът, проследяващ излитането на странен, конусовиден обект от бледата част на Япет, който бе преминал в невиждано ускорение, изчезвайки в тъмнината на вакуума.
Хуан беше един от петте избрани астронавти на Международната космическа асоциация, които трябваше да достигнат далечния естествен спътник, и да разберат какво всъщност се беше случило само преди по-малко от година.
− Бързо! Ела да видиш нещо! – изписка развълнувано по високоговорителя Джема, карайки Хуан да подскочи стреснато, както държеше тежката кутия с инструменти.
− Хей! Тук някои хора работят! – излая ядосано тъмнокосия испанец с естествено извити нагоре краища на веждите, които му придаваха вечно учуден вид.
− Ще съжаляваш, ако не дойдеш! – продължи англичанката, която бе на възрастта на Хуан. – С подобно нещо не могат да се похвалят, дори Нийл Армостронг и Юрий Гагарин!
Кутията издрънча, оставена на земята и Хуан пое с бърза крачка към командната зала, която се намираше малко след каютите на екипажа.
Посрещнаха го ухилените лица на останалите четирима, които зяпаха удивени през големия илюминатор. Гигантското кълбо, нашарено в различни нюанси на кафявото и червеното, бе изникнало пред кораба, подобно на пълна луна, приветствайки ги със страховитата си красота.
− Света Дева Марио! – промълви невярващо Хуан, долепвайки се до илюминатора.
− Дами и господа! Моля, запознайте се с господин Юпитер! – обади се с тържествен тон някъде отзад командира на кораба – майор Чоу Ип, който държеше в ръка малка камера, заснемайки събитието.
„Атлант” се приближаваше бързо към газовия гигант, който продължаваше да стои на пътя му все така непоколебимо.
− Това там… − прозвуча несигурният глас на Юми Нишихара, японската биоложка, която МКА бяха вербували за полета, взимайки предвид голямата и популярност сред научните среди, в следствие от издаването на книгата „Еволюционни нива и динамика”.
Тя сочеше към едно малко тъмно кълбо в горната дясна част на Юпитер.
− Това трябва да е Европа – заяви застаналият до нея Андреас Дайтер, астроном и физик, завършил университета в Хайделберг с успех, ненадминат до този момент. – Четвъртата най-голяма луна на Юпитер и шеста в Слънчевата система. Съставена от силикатни скали и желязно ядро, подобно на нашия любим спътник.
Надрасканата светла повърхност на Европа накара Хуан да си спомни една експедиция до Антарктида, когато за първи път бе летял с фотонен самолет.
Далечен, негостоприемен свят, обвит от сянката на своя господар, около който кръжеше. В сравнение с Юпитер, Европа изглеждаше като точка, срамежлива искра, появила се за малко в мрака, затъмнена от могъщото туловище на гиганта.
− Нищо общо с Марс − заяви командир Ип. – Бил се изгубил в „окото” на Юпитер, подобно на удавник в океан.
− Да освободя ли „Катчър” от контейнера? – обърна се към него Дайтер, който се бе настанил на един от помощните пултове за регулиране и управление на страничните докове.
„Катчър” беше сонда, оборудвана с камери и радиоприхващачи, която трябваше да бъде оставена в орбита около Юпитер, събирайки единствено и само информация за планетата и нейните спътници, предоставяйки я чрез свръх бърз квантов поток от информация към Земята.
− Действай! – даде му разрешение Им, докосвайки с върховете на пръстите си плоската клавиатура пред себе си. – Променям траекторията от координати А6001 към B2340. Пригответе се да усетите гравитацията на това чудовище!
„Атлант” мина на сто и седемдесет хиляди километра от Европа, достатъчно близо, за да могат бордовите телескопи да уловят причудливата и повърхност, лишена от почти каквито и да било възвишения.
− А онова там какво е? – попита заинтригувано Нишихара, която гледаше към една малка точка, изникнала сякаш от бързо движещата се външна обвивка на Юпитер.
− Йо! – ухили се насреща и Дайтер, махайки и с ръка за поздрав.
− Моля?
− Спътникът. Най-вътрешната Галилеева луна, която се върти в непосредствена близост до Юпитер. По размери надвишава малко нашата Луна, а гравитацията на повърхността и варира между 0.18 и 0.25 G, което от една страна…
Силният трус накара германецът да замълчи, поглеждайки тревожно към командир Ип.
− Не сме ли прекалено близо до планетата? − Обади се Джема, която пилотираше „Атлант”, откакто бяха поели в космоса от околоземна орбита:
− Ще използваме гравитацията на Юпитер, за да ускорим максимално и по този начин да съкратим разхода на гориво, което ще ни е необходимо при извънредни ситуации.
Хуан излезе от мълчаливото си състояние, обръщайки се към Джема:
− Някой правил ли е преди подобно нещо?
Дяволската усмивка, появила се на лицето и, говореше достатъчно красноречиво.
− Ние сме първите хора, стигнали до Юпитер… Просто ще импровизираме.
„Атлант” се понесе към най-външните слоеве газ на гиганта, без да се приближава толкова, че да бъде засмукан от мощната му гравитация. Задните му спомагателни крила бяха прибрани на половина, осигурявайки по този начин по голяма стабилност на корпуса при триенето, снабден с датчици за следене на външното налягане.
− Отчитам повишен натиск върху фотонния разпределител! – отбеляза напрегнато Дайтер, следящ работата на енергийното ядро на кораба.
− Увеличи охлаждането с петнадесет процента и поддържай това ниво – нареди командир Ип, който се бе надвесил над креслото на Джема, наблюдавайки умелото и пилотиране през гъстите облаци.
Трусовете се увеличиха, поради което Хуан се завърза за своята седалка, съсредоточавайки се върху мониторите, показващи състоянието на уредите в машинното отделение.
− Навлизаме в горен хелиев слой – почти извика Джема, извъртайки леко ъгъла на полета. – Приближаване нивото на екваториалната издутина.
− Колко време ще трае това? – попита впила ръце в креслото си Нишихара.
− Около два часа при подържане на тази скорост – отвърна и командир Ип.
Корабът продължи да се ускорява, като Джема спусна защитните прегради пред централния илюминатор, предпазвайки го от силното триене, което можеше да го напука. В този момент, погледнат отстрани, „Атлант” приличаше на току що изстреляна стрела към слънцето, възпламенена от налягането, което се създаваше около нея.
Светлината от звездите се сля в множество непрекъснати цветни потоци, които съпровождаха кораба по време на „разходката” му край гиганта.
След час и четиридесет и седем минути „Атлант” напусна гравитационния кладенец, отправяйки се към уголемяващата се звезда на Сатурн. Изчисленията показваха, че планетата щеше да бъде достигната след близо три седмици и пет дена, включвайки се и допълнителното ускорение, както и близкото разминаване между Юпитер и Сатурн.
До достигането на крайната дестинация времето на екипажа премина в трескаво изчисляване на орбиталните параметри на Япет и симулации на приземяване. Хуан обикаляше из тунелите на машинното, поправяйки дребните повреди, възникнали в следствие от ускорението при Юпитер, споменавайки с искрена недоброжелателност имената на хората, отговорни за конструирането на „Атлант”.
„Тези тъпаци са си оставили ръцете навсякъде!”, мърмореше под нос той, докато потракваше с ботуши по металния решетъчен под, стискайки в ръце богат набор от поялници, мини бормашини и всякакви други електрически инструменти.
Когато трите седмици изминаха, звездата, която представляваше Сатурн, се бе уголемила до размерите на Луната, гледана от повърхността на Земята, а пръстените му, съставени от лед и прах, сияеха на фона на космическата чернота.
− Чел ли си книгата на Бакстър „Титан”? – обърна се Джема към Дайтер, докато седяха в креслата в контролната зала, наблюдавайки унесено газовото чудовище през предните илюминатори.
Астрономът поклати глава, затъмнявайки с едно бързо махване с ръка защитното стъкло пред двама им. Светлината от гиганта обливаше кораба, подобно на бледи утринни слънчеви лъчи през зимата, произведена от трилионите тонове газ, които се триеха помежду си, бутани от могъщи ветрове.
− Нещо интересно? – попита той Джема, която бе млъкнала след въпроса си.
− Писателят разказва за хора като нас. Тръгнали на далечна експедиция, първа по рода си за човешката история, с една едничка цел – да достигнат Титан, най-големия спътник на Сатурн. Научна фантастика.
Смехът на Дайтер изненада жената-пилот, която откъсна поглед от огромната планета и го погледна въпросително.
− Фантастика, която много скоро ще превърнем в поредния исторически факт. В една реалност.
− Прав си – отвърна Джема. – Само допреди двадесет години корабите ни едва достигаха астероидния пояс отвъд Марс. А ето, че ние се носим из дълбокия космос, отвъд мечтите и книгите, отвъд смелите фантазии, които хората преди нас са имали.
− И виждаме неща, които никой друг досега не е виждал наистина, нито е приближавал – допълни Дайтер.
След края на четвъртия ден от последната седмица, измерен в стандартно космическо време, Сатурн се бе уголемил стократно, заемайки цялата гледка през предните илюминатори в контролната зала, заемайки мястото на Юпитер като господар на космоса.
Бледият силует на планетата заемаше цялото пространство, което можеше да се наблюдава от кораба в негово посока. Вездесъщите му пръстени впечатляваха с красива симетрия и преливащи се нюанси на сивото.
Целият екипаж на „Атлант” се събра в командната зала, активирайки камерата, която записваше дигитални трансмисии, изпращани към Земята. Командир Ип желаеше цялото човечество да се наслади на този исторически момент.
− Виждате ли Япет? – обади се дребната Нишихара, надничайки през защитното стъкло.
− Според сензорите наближаваме орбитата на спътника – заяви на висок глас Джема, следейки мониторите пред себе си. – Получавам данните от сондата. Инклинация седем цяло и петдесет градуса. Повърхностна гравитация – нула цяло двадесет и пет метра на квадратна секунда. Разстояние от обекта – двеста и седемдесет хиляди километра.
Дайтер изкара на един от големите екрани изчистена картина на Япет, който приличаше на прекомерно голяма снежна топка от мръсен сняг, търкаляща се из космоса.
− Колеги, ето че се доближаваме до часа на истината! – заяви германецът, изваждайки джобен фотоапарат, с който снима поотделно всеки един от екипажа.
Хуан се бе подпрял с омазани в машинно масло ръце върху горната издатина на един от пултовете и следеше плавния полет на „Атлант”, който се бе насочил към най-отдалечения от големите спътници на Сатурн.
− Ще огледаме ли или направо кацаме? – обърна се той към командир Ип, който седеше умислено в креслото си.
− Трябва да получим разрешение от Централата, преди да правим каквото и да било – отвърна му след кратка пауза китаецът, потривайки с пръсти гладката си брада. – Нищо не ни пречи, обаче, да поогледаме от разстояние, докато чакаме.
Корабът забави ход, отправяйки се към южната част на планетоида, където се простираше на стотици километри огромен кратер, покрит с дебел лед.
− Къде се е случило явлението? – попита Хуан, поглеждайки към Дайтер. Знаеше много добре, че германецът бе привлечен в тази експедиция, заради проучванията си върху аномалиите, случващи се в последните петнадесет години из околността на Сатурн.
− На приблизително двеста и четиридесет километра северно от южната стена на кратера – отвърна Дайтер, стрелвайки с поглед командир Ип, който продължаваше да седи безмълвно. – Ако следваме първоначалния план, трябва да кацнем с модула близо до мястото и да се придвижим пеша, като поставим роботи за химичен анализ и сеизмични дроиди.
− Някакви атмосферни колебания в района? – попита командир Ип, разглеждайки схемите, излезнали на един от мониторите.
− Не и според данните от сондата – отвърна Джема. – Започвам да сканирам повърхността.
На големия холоекран се появи относително ясна картина на заоблени скалисти хълмове, покрити от лед, както и отвесни зъбери, отправили застрашителна покана към звездите.
− Пустош – промълви напрегнато Дайтер, взирайки се в гледката. – Още един мъртъв свят.
Нещо откъм креслото на командира записука, при което Чоу Ип с един бърз голям скок се озова на мястото си, вдигайки победоносно юмрук.
− Имаме разрешение от Централата да се приземим!
Хуан кръстоса поглед с останалите, които бяха завладени от внезапно безмълвие. Опита се да запази спокойствие.
− Време е да напишем малко история! – прозвуча триумфалният глас на командир Им, който даде команда на Джема да се спусне.
„Атлант” се приземи на три километра от мястото, където бе забелязано „явлението”, заобиколен от остри скалисти шипове и малки кратери. Светлината от Сатурн падаше меко върху земята, оставяйки матови сенки, които се сливаха със сумрака.
− Дайтер, Нишихара – обличайте скафандрите и заедно с мен! – нареди с широка усмивка Ип на астронома и биоложката. – Джема, наблюдавайте с Хуан сензорите и движението на сондата! Искам постоянен отчет за местонахождението и!
След десетина минути основния шлюз на кораба се вдигна с тихо жужене нагоре, позволявайки на командира и двамата му придружители да стъпят върху повърхността на Япет. Пред тях се разкри обширна бяла пустиня, над която се бе надвесил страховития диск на Сатурн, хипнотизиращ с внушителната си големина.
− Невероятно! – възкликна смаяно Дайтер, който снимаше с прикачената за дясното му рамо камера. – Не мога да го сравня с нищо друго! Все едно ще се стовари всеки момент върху главите ни!
Нишихара бе зяпнала с отворена уста към заобиколения от тъмните пръстени газов гигант, зад който се скриваше слънчевия диск, потъвайки в гъстите му облаци.
− Мисля, че ще сънувам това доста нощи напред… − промълви японката по електронния говорител.
Тримата поеха на юг към гората от отвесни тънки скали, зад която трябваше да се намира МЯСТОТО. Командир Ип поглеждаше на всеки двадесет метра дигиталния радар на китката си, който показваше местонахождението на кораба и разстоянието до целта. По скафандъра му падаше ситен сняг от смесени вода и въглероден диоксид, отразявайки светлината, идваща от Сатурн, подобно на загасващ бенгалски огън.
През следващия час Джема държеше непрекъсната връзка с тримата навън, съобщавайки им координатите на сондата, която се бе изместила на североизток в посока големия екваториален хребет. Данните, идващи от устройството, ясно показваха необяснимо симетричната форма на земното образувание, което се простираше на хиляда и триста километра по дължината на екватора.
След още петнадесетина минути гласът на командир Ип извести пристигането им на мястото.
− Виж монитора! – обърна се развълнувано към Хуан Джема, изваждайки на допълнителен холоекран картината, която цифровия колектор на кораба получаваше от камерата на астронома.
Механикът обърна поглед към появилото се изображение на дълбока яма, широка петдесетина метра, от която излизаше под налягане жълтеникава пара. Нещото беше заобиколено от нисък кръгъл насип от дребни разтопени камъни, слепени помежду си, чиято гладка повърхност отразяваше сатурновата светлина.
− Какво е това чудо? – попита по предавателя Хуна, чувайки зачестилото дишане на Дайтер.
− Нямам представа – отвърна му германецът, като се опита да изтрие замъгления скафандър отвън. –Сензорите ми засичат голяма разлика в налягането. Вероятно отдолу има магмена камера, откъдето се изпуска парата.
Командир Ип внимателно протегна ръка, улавяйки най-крайните изпарения, при което дебелата му ръкавица мигновено се покри със скреж.
− Тя е ледена – отбеляза озадачено той, оглеждайки ръката си.
− Някакъв вид криовулканизъм, може би? – предположи застаналия до него Дайтер. – Това е една от теориите, която обяснява наличието на тъмни региони из кратерите на Япет.
− Нека проверим за органични сегменти – обади се зад тях Нишихара, приближавайки с ромбоиден уред, който примигваше в светлосиньо.
Тя почти се надвеси от насипа към ямата, наблюдавайки със сериозен поглед данните, които се изписваха върху дисплея.
− О! – възкликна след няколко секунди биоложката, при което звуковия сигнал свързващ ги с кораба прекъсна, последван от камерата на астронома.
Джема запримига невярващо срещу екраните.
− Какво стана? – попита стоящия до нея Хуан.
− Нещо се случи със сигнала. Ще се опитам да го възстановя.
Пилотът защрака по холограмната клавиатура, опитвайки се да се свърже с приемниците на някои от тримата, но усилията и се оказаха напразни.
− Смущението, каквото и да е то, заглушава датчиците ни, като не позволява нито да предаваме, нито да приемаме сигнали.
Хуан повися няколко мига над главата и, след което се отправи към междинната камера, отключвайки капсулата със своя личен скафандър.
− Какво правиш? – обади се по високоговорителя Джема.
− Отивам да ги намеря – отвърна твърдо механикът, нахлузвайки дебелия гащеризон, който се закопчаваше зад врата. – От петимата, единствено аз съм преминал военна подготовка. Трябваше да тръгна заедно с тях.
Той постави шлема на главата си, който херметически се запечата, при което натисна червения бутон, отварящ шлюза и бавно прекрачи прага, напускайки кораба. Белотата на леда преряза очите му, от които потекоха сълзи. Хуан активира защитния филтър на стъклото, позволявайки му да свикне със светлината. После пое към високите зъбери, хвърлящи сянка върху „Атлант”.
Минаваше вече половин час, когато сигналът от скафандъра на механика също се изгуби, оставяйки Джема сама в пристъп на надигаща се паника.
− Чоу? Юми? Андрю? Хуан? – търсеше поотделно по трансмитера всеки един от екипажа.
Тя активира таблото за извънредни ситуации и повдигна капака на бутона за авариен екстремен сигнал, удряйки силно с юмрук отгоре му. На екрана пред нея премина къс едрошрифтен надпис:
„СЪОБЩЕНИЕТО Е ИЗПРАТЕНО КЪМ ЦЕНТРАЛАТА. МОЛЯ, ИЗЧАКАЙТЕ ОТГОВОР!”
Изправи се от креслото и закрачи нервно из залата, оглеждайки всички монитори.
Само един от тях работеше.
Този на Нишихара.
Джема се надвеси над него, опитвайки се да установи гласов контакт, но нямаше възможност за подобна връзка.
Знаеше много добре, че камерата на скафандъра на японката не бе заредена предварително, за да може да излъчи образ. Въпреки това тя работеше.
Биоложката вървеше бавно през поле от ярка светлина, която подобно на дъжд капеше, само че в посока към виолетово-черното небе, заето в голяма степен от силуета на Сатурн.
Камерата премигна за миг. На екрана се появи голяма ярка сфера, която се задържа няколко секунди над земята, след което с невероятна скорост се отправи нагоре, изчезвайки сред блясъка на гиганта.
− Юми? – обади се по теснолъчевия предавател Джема, невярвайки на случващото се. – Юми, чуваш ли ме?
Не получи отговор. Камерата угасна, като картината се смени с пращящи снежинки.
„ПРОМЯНА В НАЛЯГАНЕТО НА КАРОБАТА!”, сигнализира бордовият компютър, при което Джема подскочи на място.
„Някой е преминал през главния шлюз.”
Тя напусна залата тичешком, отправяйки се към междинната камера, където се намираха скафандрите. Неволно бе взела със себе си шоковата палка, висяща зад плексигласовата врата на мостика, която можеше да парализира нервната система на човек.
− Хуан! – и извика Джема, спускайки се към пълзящия механик, чийто скафандър бе очукан по шлема и гърдите.
Помогна му да свали костюма, след което докара медицинската количка и го постави в нея. Очите му се въртяха неконтролируемо във всички посоки, опитвайки се да се фокусират върху нещо, което Джема не виждаше.
− Какво стана?! Къде са останалите?
Механикът сякаш не отчиташе присъствието на жената, обхванат от силни конвулсии. Лицето му се бе сдобило с мъртвешки бял цвят, сякаш снегът отвън бе пропил в телесните клетки.
Внезапно лявата му ръка се повдигна бавно, докосвайки Джема по рамото. Тя се приведе към него.
− В…в…виж… − промълвиха треперещите му устни, напукани от студа, прокраднал се през шлюза.
Джема се извърна към монтирания в горната част на стената екран, който показваше картината от контролната зала и предните илюминатори. Там, където трябваше да се намират стърчащите от земята зъбери, сега имаше само ярка светлина, която поглъщаше всичко около себе си, завихряйки се подобно на водовъртеж от бушуваща материя.
− Трябва…да…излетим… ВЕДНАГА… − изхриптя Хуан, опитвайки се да стане от електрическата количка.
− Останалите?! – погледна го с лъщящи от тревога очи Джема. – Къде са те?
Механикът погледна към монитора, на който светлината вече почти бе достигнала носа на „Атлант”.
− Там… Вътре…
Той се подпря на страничните дръжки и мъчително се надигна, стъпвайки на треперещите си крака.
− Ако не се махнем оттук, ще умрем – обърна се Джема с най-студения поглед, на който бе способен.
Двамата поеха към мостика, където завариха прокрадващата се през илюминаторите светлина да залива контролните уреди, нажежавайки ги до бяло.
Джема седна в командирското кресло, свързвайки се с бордовия компютър, който веднага препоръча аварийно излитане, пресмятайки големия риск от пълно разтапяне на целия кораб.
„Атлант” се издигна във въздуха, оставяйки необяснимото явление под себе си и набирайки височина, позволи на двамата останали членове от екипажа да видят оформящия се конус в центъра на завихрянето, който бе насочил по посока на Сатурн, озарявайки и без това светлото небе.
Хуан седеше на мястото си в страни от подиума, където се намираха креслата на командира и пилота, проследявайки как фунията достига пръстените на газовия гигант и се впива в тях, ускорявайки въртенето им до скорост, която в очите на механика изглеждаше неестествена.
Конвулсиите бяха напуснали тялото му и сега той се опитваше да съедини фрагментираните си спомени от последните няколко часа, мъчейки се да преодолее шока, връхлетял го по време на „разходката” му из повърхността на Япет.
Нареди отделните късчета по хронологичен ред, при което в съзнанието му се образува следната картина:
Напускайки „Атлант”, облечен в защитния терморегулиращ скафандър, той се оправи към зъберите, отвъд които трябваше да се намира МЯСТОТО.
Нещо в самите отвесни скали го накара да се вгледа по-внимателно в тяхната структура, забелязвайки малките „човки”, стърчащи от върховете им, всичките насочени в една и съща посока.
Когато достигна ямата, той разбра накъде всъщност „гледаха” зъберите и внимателно обходи цялото място, спирайки се накрая на самия ръб, отвъд който имаше само и единствено чернота. От вътре излизаше гъста пара, която издигайки се в небето, образуваше тъмни облаци, насочили се към екваториалния хребет.
Някъде тогава бликна светлината, която обхвана краката му, улавяйки ги с искрящите си пипала. Хуан чу гласа на командир Ип, който викаше за помощ, някъде отвътре, съпроводен от писъците на Нишихара и тихите молитви отправени към Бог, излизащи от устата на Дайтер. Опита се да ги намери с поглед, но очите му бяха заслепени, прорязани от горещина, която можеше да идва само от сърцето на някоя звезда.
После всичко потъна в непрогледен мрак, който продължи до свестяването на Хуан на прага на „Атлант”.
− Добре ли си? – чу гласа на Джема, която седеше пред него, обърнала тревожно глава в негова посока.
Той кимна, продължавайки да се взира в събитието отвъд илюминаторите.
Сатурновият пръстен се бе превърнал в бързо въртяща се маса от светлина, която се завихряше около три отделни зони, чиято форма все по-силно напомняше на сфера.
− Някакви идеи какво става? – обърна се към Джема, която се опитваше да улови сигнал от земната Централа, но смущенията идващи от газовия гигант действаха като дебела оловна стена, която отблъскваше всички електроимпулси из вакуума.
− Сензорите са се побъркали. Данните идващи от тях са крайно необичайни! – отвърна тя, проследявайки с поглед едно мощно изригване на светлина в десния край на яркото явление, където сферата увеличаваше скоростно големината си.
Смехът на Хуан отекна из залата.
− Да не би всичко останало, което се случва да ти изглежда обичайно? Трима от екипажа изчезнаха, докато някаква странна светлина, се опитваше да ме погълне и да ме запрати към пръстените на Сатурн! А сега! Виждаш какво става там. И искаш някакво логично обяснение, може би?
След няколко часа той щеше да и се извини за избухването, но сега вниманието му бе приковано от ново събитие, което вся смут на борда на „Атлант”.
Трите сфери експлодираха, засмуквайки малкото останало светлина около Сатурн, при което за един кратък миг всичко наоколо замръкна. Когато облаците газ се разсеяха около кораба, Джема и Хуан видяха трите планетоида, които засияха пред осветената от слънцето част на гиганта, изхвърлени назад от собствената си детонация.
− Какво, по дяволите, е това?! – не вярваше на очите си механикът, доближавайки лице до екрана пред себе си. – Някои от спътниците?
Джема поклати глава, примигвайки срещу невероятната гледка, показваща се през илюминаторите.
− Не мисля. По-скоро… − тя активира записващите периферни камери по външната част на корпуса, след което продължи: − Тези…неща събраха в себе си всички по-значителни части от сатурновите пръстени, обединявай ги в три отделни геоида, подобни на спътниците, но със значително по-големи размери.
Хуан задържа напрегнато дъх.
− Искаш да кажеш, че това са планети? Истински планети? Като нашата? Като Марс?
Джема кимна, продължавайки да следи бавното захождане на новите обекти около Сатурн, които поеха в своя собствена орбита около космическия титан.
По-късно, когато „Атлант” се завърнеше на Земята, Хуан щеше да премине през редица конфиденциални разпити, на които щеше да разказва за случката на Япет, от която бе започнало всичко. Как по някакъв начин пристигането им там беше активирало процес, който завинаги бе променил лика на Слънчевата система.
Земните медии щяха да гърмят месеци наред с горещи заглавия като „НЕПОЗНАТ РАЗУМ НИ ЗАВЕЩАВА ЦЕЛИ СВЕТОВЕ!”, „САТУРН РАЗКРИВА СВОИТЕ ТАЙНИ”, „ГЕРОИТЕ ОТ АТЛАНТ ПОПАДАТ НА ЕПОХАЛНО СЪБИТИЕ!”…
Само десетилетие след експедицията до Сатурновия спътник щеше да се организира нова, която да проучи планетите, кръстени на изчезналите членове на екипажа на „Атлант” – Ип, Дайтер и Нишихара и да потърси обяснение на случилото се.
Но въпросите винаги ще бъдат повече от отговорите и човечеството като една малка прашинка, изгубена в океана, ще се лута из необятния вакуум, дирейки смисъла на собственото си съществуване, отваряйки една след друга скритите врати на истината.