Еретикът БОЛГАРЕЛИ
(1). Космическата яхта „Свети Алберт Айнщайн”, с трите монахини на борда, се връщаше от поклонение на Светите Места.
Точно там във Вселената, почти безкрайно далече от нас, се намират свещените сървъри на Космическия Разум – Бога на всичко съществуващо, предстоящо или вече преминало.
Бездънни са и особени са тия хранилища за информация Негови.
Събрано е в тях знанието на всички светове и времена, като живо зърно в древни житници. И годно е то винаги да спасява праведните, в години на глад и безверие.
А достойните три сестри – Аглая, Херонима и Вероника, отсега нататък можеха да прибавят по едно „хаджи” към скромните си имена.
Едва изчакаха корабчето да акостира на космодрума в Кремиковци. Оттам метрото ги отведе в Стара София, където в Института на разума, в оня истински храм от мрамор и гранит, ги прие самият директор, отец Макарий Старософиянец:
− Гордея се с вас, возлюблени от Бога чада! Как беше там, а?
− Божествено! – задъха се хаджи Аглая, а хаджи Вероника благоразумно отбеляза:
− В свещени места като тези човек осъзнава защо без позволението от Бога не може да се направи даже най-незначително научно откритие!
По-късно, вече насаме, дядо Макарий прошепна на хаджи Херонима:
− За тебе, дъще, имам специално поръчение! Познаваш Болгарели, нали? Твоя бивш съпруг…
* * *
В секретното досие на архиинженер Андрей Болгарели пишеше: „На три водки отказал да пие четвърта, при тост, вдигнат от младши послушник Бонифаций, който рекъл на всеослушание: „Да пием за Този, който никой от нас не е виждал и не би могъл да види в същинския Му образ, освен в отделни Негови превъплъщения! За Този, който никой от нас не знае човек ли е, живо същество ли е или натрупване на критична маса от знания, до информационен взрив, който превръща познанието в нова субстанция, със свръхестествени свойства! Да пием на екс и за самата Наука, превърнала се в наша всеобща религия!”
„Върви по дяволите…” – казал му архиинженерът. И разкрил черната си пъклена същност:
„Съвсем не съм съгласен, че за всяко научно откритие трябва първо яка молитва! Да бъдем смирени, братя учени, трябвало! Нали така? И да сме чакали не друго, а благоволението свише от страна на Космическия Разум! Да можел Той да прецени и после нам да ни спосли блага вест дали е дошло времето на конкретно научно откритие, полезно ли ще бъде то или не, има ли смисъл изобщо да се направи или ще е само излишна суета!? Не, воистина аз не съм съгласен с това!”
(2). Незабравим и омагьосващ като отдавна неслушана любима мелодия, особен и пеещ, глас на жена викаше отвън:
− В името на свети Исаак Нютон, отвори ми, Андо!
Болгарели погледна в шпионката: Херонима! Все така прекрасна! Монашеството още не беше я разсипало.
− Изпраща ме дядо Макарий. Да не мислиш, че е нещо лично…
Тя седна в крайчеца на леглото, още помнещо формите на тялото й.
− Има ли какво да си кажем? – опитваше се да бъде суров домакинът.
− Според дядо Макарий за еретици няма място в науката! Забраняват ти се отсега нататък всякакви научни открития. Никакви експерименти повече! Ти не разбираш истинското значение на молитвите! Кога за последно си се молил, окаяниче?
Андрей почервеня изведнъж, почти ядосан:
− Значи еретик! Така ли? Що за безумие! Добре де, изгорете ме на клада! Защо не? Запалете я с хартиени страници от безсънието на Дарвин, на недоразбрания Айнщайн и на позабравения вече Маркс. Превърнете в огън и дори нещо от последния труд на дисидента професор Константинов, същия оня, бивш жител на Стара София. Изгорете, ако ви пречат, още и записките на Михайло Ломоносов, на Хари Бенсън Кинг и даже тези на онова дете-чудо – етнически марсианец, май че се казваше Чъ Щъ Яу или нещо подобно…
Колко много гориво, а? Ще стигне ли?
− Не осквернявай името на свети Михайло! Него никой не го отрича! – опитваше се да остане в ролята си новоизпечената хаджи Херонима. Макар че Андрей я познаваше много добре, но като Диана, неговата единствена Диди!
Така бе мирското й име, когато някога, в щастливите години (Боже мой, колко отдавна беше!), се запознаха двамата на излизане от библиотека. И се влюбиха! Предсказа им врачка, че ще бъдат неразделни до старост.
А после се появи друг – самият Бог и пламтящата й вяра в Него!
Не беше по силите на Андрей да му съперничи.
− Защо се обяви срещу Божията воля? Защо не зачете просветлението Негово, което милостиво Той ми разкри! Ти си виновен, че се разделихме! Разбираш ли? Ти! – каза му Херонима с гласа на някогашната Диана, но без да се разплаче, миг преди да си тръгне.
Омръзнало му беше да слуша повече такива и подобни укори.
* * *
Когато бившата съпруга и настояща монахиня го остави сам, Болгарели излезе отвън в пустия коридор на етажа.
Огледа се. Нямаше никой. Отключи вратата на съседната гарсониера и се вмъкна вътре. Собственикът й беше се преместил скрито, без излишен шум и без изнасяне на багаж, другаде.
(3). В същия ден не можеше да се отърве и от други посетители.
Отново на вратата на апартамента му се чукаше, тоя път обаче нахално и просташки.
− Кой?
− Брат Никодим от Специалните братя! Отвори, братко, идваме с мир при теб! Искам да ти кажа… Отвори, де!
− В момента съм зает. Моля се!
* * *
Андрей наистина се молеше. Ако дядо Макарий би могъл да го види, сигурно би се изненадал до припадък!
„Господи! Да пребъде делото Ти във вековете! И ми позволи най-после да открия тоя студен ядрен синтез!” – наистина се молеше отлъченият от вярата учен.
„Време е да бъде открит вече!”
Знаеше, че молитвата му трябва да бъде чута. Беше напоследък, като че ли, пооткрил нещо, но недостатъчно.
Спомни си последния успешен опит – инсталацията работеше при стайна температура. Енергията на изхода бе значително по-голяма от консумираната енергия на входа на експеримента.
Обаче, след като публикува резултатите и конкретни подробности, никой друг от учените братя не можа да ги повтори експериментално…
Нито в Япония, нито в Щатите, нито в Иран!
Следователно неговото откритие не беше богоугодно. Поне засега. А по-нататък?
Трябваше обаче да успее, на всяка цена, заради всички…
Затова продължи да се моли от дъното на душата си. Необходимо бе да убеди не друг, а самия Господ Бог, Космическия Разум, че са необходими промени на Земята, за спасяване от радиоактивните лъчения…
Молеше се искрено, с пламенно чувство, забравил себе си, но с надежда, че Бог ще го разбере:
„Аз ли съм еретик, Господи? Аз ли не съм се молел!!!
Ето, моля те пак сега, направи така, че атомът да не може се разпада по волята на човеците и да не могат те изкуствено да предизвикват термоядрен синтез!
Да няма повече умъртвяваща радиация!
Студеният ядрен синтез е алтернативата, Господи!
Ти можеш и без мен да разбереш всичко, но все пак ще се опитам да Ти обясня какво мисля.”
* * *
Отначало всичко изглеждало розово.
Мирният атом обещавал само блага.
Но кой да знае, че точно там, под розовия храст на надеждата, се е свила отровна змия!?
* * *
На Дунавския бряг при Козлодуй, дето Ботев стъпил с четата си на родна земя, потомци построили Атомна електроцентрала.
В нея обаче имало и мечтатели.
Не само атом!
Млади души – с надежда за необикновено щастие!
Нехаещи за отровата на влечугото.
Били беззлобни. Възхищавали се чисто пред таланта на другия.
С невидимите криле на фантастиката – а не такива от восък и от пера, те се опитвали да полетят над ежедневието, по-късно неизбежно заставени да преживеят разочарованието на Дедал.
* * *
Макар и да не са вече сред нас, те още са живи в определения им фрагмент от Времето обаче, съвсем живи са. Ако някой успее сега да се добере до поне едничка от ония многобройни, старателно прикрити машини – хронотранспортьорите от типа „ДНЕС/ВЧЕРА/НЯКОГА” (зная, че това е достоверен исторически факт!), би могъл да ги срещне някъде, със сдържано приятелско ръкостискане! И не е изключено да чуе от тях важно предупреждение за бъдещето.
* * *
Мине – не мине ден и научаваме, че близък човек се е разболял от нещо, което не се лекува. Тогава си спомняме отново за Чернобил от 1986-та и дори за Фукушима през 2011-та.
Не се сещаме да обвиним рептилията от Козлодуй, която продължава да дреме под храста – сънно и някак си миролюбиво, дружелюбно. Но ако се събуди? Ако започне да съска с раздвоен език!?
Не са страшни истинските змии. Безсилна е обаче медицината за незмийската отрова – радиацията, за която още не е намерен антидот!
* * *
/Тия юначаги отвън, в коридора, няма ли вече да престанат?! Вилнеят, опитват се да бият с чукове по бронираната врата на двустайния ми апартамент.
А тя само изглежда обикновена. Защото съм я направил лично аз − от подбрани материали. С оригинална система на затваряне. И разбира се, със защитно силово поле.
През широките прозорци вътре не може да скочи дори алпинист. Напразно би се опитал някой да се спусне от покрива с алпийско въже – вече задействах предпазните прегради.
Станало е далеч по-уютно във всички стаи. В тях можеш да се посветиш изцяло на молитвите си. Не разбирам обаче защо тези момчета са избрали точно тая врата? Какво им харесва толкова в нея? Може би табелката, на която пише: „Семейство Болгарели”?/
(4). „Затова те моля, Господи, прати в ония предишни времена свой Ангел Вестител!
Прати го, за да извади оттам използването по досегашния начин на атома!
В науката може да оставиш, ако речеш, някои от по-кротките светии. Например свети Анри Бекерел и санта Мария Кюри. Дори свети Рьонтген остави и неговите лъчи, за гледане в тялото!
Да изчезнат обаче завинаги от ядрената физика Опенхаймер, Сцилард и някои от руснаците. Съвсем не са ти нужни!
Нека бъдат пренасочени те още в детска възраст към по-полезни професии – да станат хлебари, писатели, дори укротители на змии! Прати им неколцина от Твоите Ангели – вещи в корекцията на прегрешения и безумия от миналото.
Знам, че съществуват, тия могъщи Ангели, много пъти са се намесвали досега, щом е трябвало. Да няма повече в историята, а и в бъдещето също, никакви ядрени бомби – атомни или водородни. И експлозии в електроцентрали, работещи с атом, да няма! И аварии в тях да няма!
Иначе радиация и рак, тая зловеща двойка, ще продължава да коси без ред – невинност, зрялост, приятелство, майчина любов…”
(5). Миг преди вратата да рухне, душата на раб Божи Болгарели бе осенена от озарение свише:
− Кой си ти, странни човече, та се осмеляваш да учиш Бога какво трябва да се направи?!
− Аз съм нищожна частица от Космическия Разум, от Мрежата на Знанието, простираща се до безкрай в пространството и времето… – бе отговорът. Частица от тебе, Господи!
* * *
Когато най-после здравеняците от Специалните Слуги Господни – изпотени и страшни, успяха да разрушат вратата, вътре нямаше никой. Никакъв еретик!
Намериха в жилището само множество уреди – с неизвестно предназначение, нуждаещи се от вещото око и опита на експерт. Както и самоделно електрозахранване, което все още работеше безотказно.
− Мамка му! – обобщи емоционално, по своему, брат Никодим.
− Къде изчезна тоя глупак!
По-късно се разбра, че някаква инсталация от намерените в апартамента, осъществява успешно студен ядрен синтез при лабораторни условия, годна да послужи като прототип за по-мащабни действия.