ПЪРВИТЕ СТЪПКИ НА ЕДНО КОСМИЧЕСКО СЪЗДАНИЕ
Всичко започна много отдавна. Разликата беше покъртителна. Виктор се радваше, че съществува, искаше да опита от всичко, да отиде навсякъде. Първите няколко пъти пътуванията представляваха огромна трудност за него. Бяха му и доста отегчителни, защото продължаваха прекалено дълго. Но гледките бяха толкова прелестни и неописуеми, че Виктор превъзмогна ненавистта към пътуването. Искаше му се час по-скоро да се материализира, за да се докосне до всичко красиво и неповторимо. Виктор имаше право – наистина гледките бяха приказни и много различни. На всяко място материята бе неизразимо чудна. Тук имаше само газове, които сътворяваха спиращи дъха пейзажи в различни цветове, на друга планета съставящите я твърди елементи се бяха прегрупирали по начин, оформящ шарена мозайка, за която всеки би измислил история, било то за пътуване във времето, за принцове и принцеси или за мистични същества. На трето място беше смесено – газове и твърди елементи изграждаха формите. В подобни области бяха скупчени почти всички портали за пътуване във време-пространството. Панорамата бе единствена и неповторима. И ако на една планета светещото тяло залязваше като образува красив пейзаж, то на друга – междугалактическите ветрове с омайни звуци обгръщаха нагорещената й и готова да пламне обвивка, сътворявайки ярък и запомнящ се спектакъл.
Съществата, които имаха способността да разпознават нотите, бързо ги записваха и сътворяваха произведения. Други, които можеха да видят красивите пейзажи, създаваха картини. Именуваха ги и ги представяха пред широката публика. По този повод в галактиките не рядко възникваха спорове, дали това, което се случва, е правилно. Все пак творбите не бяха напълно измислени, а бяха почерпани от определена космическа трансформация. За да няма твърде много разногласия, вселенският съвет взе решение, създадените етюди да бъдат оценявани като авторови прозведения, тъй като единици бяха тези, които можеха да се докоснат до космическото съвършенство. Дори само поради тази причина творците трябваше да бъдат отличавани като талантливи.
Виктор си мислеше, че галактиките са толкова много и се притесняваше, че няма да има възможност да ги посети всичките, въпреки желанието си.
Противно на мълвата, която обикаляше галактиките, че на всички планети има живот, че са пренаселени и не се знае към какъв изход ще доведе този проблем, за Виктор пространствата, които посещаваше, бяха напълно безлюдни, без живи същества.
„Усети ги!” – му нашепна някакъв глас. „Как да усетя материалното?” – ядоса се той, вследствие на което предизвика ураганна буря в големи мащаби.
„Учи се!…”
Той не обърна внимание на чутото – непознат за него глас вземаше отношение по неговите важни въпроси и се бъркаше в мислите му, които, така или иначе, бяха отегчителни и неразбираеми. За него нищо, което кажеше гласът, не беше важно.
Виктор не се задоволяваше само с гледки на различни материи – той желаеше да ги докосне. Искаше му се и самият той да е такова съвършено същество, изградено от материя. Дори да бе единствен на планетата! Мечтаеше да има и материална форма, а не както бе сега – една симпатична (както той сам се определяше) светлинка, която много често светеше в различни цветове. Но къде ли можеше да осъществи желанието си?
Разбра, че няколко планети предоставяха бленуваното удоволствие. Сети се, че това бяха единствените места, на които бе успял да види обитаващите ги същества. И тъй като не знаеше кога ще приключи всичко (както между впрочем нямаше представа как и защо е започнало), реши да не губи повече време и се насочи към една от тях.
Информираха го, че открили съвсем наскоро нова галактика с няколко от планетите, които го интересуваха. Нещата там обаче все още не били уредени докрай, имало доста неразбории, често възниквали спорове за подредбата на звездите и повечето планети. Не всичко било организирано както трябва. Галактиката се оказала доста по-голяма от първоначалните проекти. Поради тази причина имало и постоянни взривове – за да бъдат смалени планетите, но след всяка нова експлозия планетите се увеличавали с една или вече създадените се сдобивали със съседи, които да обикалят около по-големите. Галактиката нямала и официално име.
Виктор искаше пълни удобства. Чутото за новата галактика го отказа напълно да се приближава към нея. А и пътуването щеше да бъде дълго и изморително за такива като него. „Не, благодаря!” – учтиво отказа Виктор на агента, който му предложи почивка на новото място. Той беше категоричен, че се нуждае от завършен комфорт и тръгна в противоположна посока – към най-старата и най-добре уредена планета. Там се материализира и започна новото си съществуване.
Колко приказно бе всичко! Виктор не спираше да се смайва. Хубаво му бе да знае, че може да се докосне до всичко, което поиска, да общува с подобни на него, да усеща различни аромати, носещи се около него и около останалите, да бъде навсякъде и никъде. Дълги сини растения бяха провиснали от почвата до небето. По тях всеки можеше да се катери и да достига до желаните висини, а лилаво-розовата небесна маса позволяваше на всеки, достигнал до нея да я оформя по различен начин. Стигнеше ли до най-високата точка или до края на растението, всеки, при желание от негова страна, можеше да се пусне и да политне – по-лек от перце. Това правеше Виктор през цялото време на престоя си. Денем и нощем. Накрая му доскуча и си тръгна. Не искаше да си губи времето повече. „Изследвах това, което си бях поставил за цел – обясни на междугалактическия вятър той. – Единственото, за което съжалявам, е, че не можах да взема нищо със себе си за спомен!” – тъжно приключи Виктор и точно преди вятърът да успее да му отговори, гласът отекна в пространството.
„Спомените не са за очите, те са за духа!”
Виктор се афектира от станалото – заминаваше си, не можеше да вземе нищо със себе си за спомен, а гласът се опитваше да се намеси в живота му в най-неподходящото време. Ако в миналото това предизвиква само ураганна буря, в настоящия момент Виктор неумишлено започна да руши всичко около себе си. От небето не спираха да падат всякакви видове комети – големи и малки, ураганни ветрове блуждаеха с неимоверна сила, обезформяйки всичко, до което се докоснат, чуваше се силен тътен. В резултат на Викторовото негодувание планетата се взриви и изчезна. Случилото се предизвика още няколко взрива на планети, близки до тази, на която Виктор се ядоса и в крайна сметка една галактика (говореше се, че е най-старата) изчезна за миг. По една или друга причина Виктор не взе със себе си нищо за спомен. „Май трябва за в бъдеще да бъда малко по-внимателен с тези мои изблици на ярост – тихо заключи Виктор – Уупс!”
„Упс” беше единственото, което остана на онова място. За „упс” говореха и всички туристи години по-късно. С течение на времето те му измисляха все по-научни наименования и от едно просто възклицание, то се превърна в академичен термин – У Пе Ес – причината за огромния взрив, затрил най-старата галактика.
Виктор се запъти към дома, като се стараеше никой да не разбере какво е сторил. Но нещата бяха устроени така, че всички вече знаеха за него и големия му яд. Бе изправен пред вселенски съд, пред който нямаше какво друго да направи, освен да поеме отговорността за станалото и да изтърпи наказанието си. То беше кратко и ясно – да се запъти към новата галактика и там да избере една планета, на която да живее известно време. „Идеята не е толкова лоша!” – оптимистично заключи Виктор. „Подобно наказание е знак, че ще продължа да съществувам.” – успокоено въздъхна пред междугалактическия вятър той . „Ето една добра новина! От друга страна занапред ще трябва да контролирам емоциите си.” – замисли се Виктор. „Но не! – припряно продължи разсъжденията си. – По-скоро само яростта, тъй като останалите емоции са хубаво нещо. Прекрасно е да чувстваш!” Виктор не предполагаше, че няма ни най-малка представа от вселенските закони. Но за всяко нещо си имаше време и място…
„Само пътят е в повечко…” – тихо продължи разговора вятърът. „Няма значение, новото приключение ме зове.” – приключи темата Виктор. „Дали не би да са ти поставили наказанието, за да научиш нещо?” – подтикна го към разсъждения вятърът. „Учене? Какво?!… Що за идеи ти минават?” – присмехулно отговори Виктор. „Това са странни мисли, които трябва да прекратя, защото ме подтискат. Достатъчно ми е само да избера къде да отида и какво да бъда. Трябва да разгледам проспектите, останали от онзи агент” – важно обясни той.
„Сега ще ти ги метна.” – отзова се вятърът.
Казаха му, че трябва да побърза. Не трябваше да отлага повече. Виктор се опита да противоречи, но осъзна, че е сам и около него няма никой. Вятърът също беше изчезнал. Ориентира се мигновено – избра планета, поставена на трето място. „Не, по-скоро нещо друго?!” – чудеше се Виктор.
„Нямаш повече време да мислиш!” – прекрати раздвоението му онзи глас, който му донесе толкова проблеми и който бе в основата на всичко лошо! Последствието от чутото беше малка метеоритна буря в една далечна, изоставена галактика.
„Внимавай! Ще те наблюдавам!” – предупреди го гласът. В този момент Виктор осъзна сериозността на проблема си – гласът щеше да го съпътства, където и да се намираше, каквото и да правеше! Натъжи се, не можеше ли просто да си съществува, без да има последствия, ако обърка нещо?! – с надежда изпрати запитването си към центъра на Вселената той.
„Ти обърка доста неща!” – засили тревогата му гласът.
Виктор спря да мисли и тръгна към планетата. Вече беше закъснял. Пътуването продължи дълго и затова пътьом уреждаше някои въпроси. Той разбра, че, за да бъдеш на тази планета, трябва да измислиш, какво ще правиш, че там забравяш за себе си и „куп други глупости от този род” – смееше се той заедно с междугалактическия вятър почти през цялото пътуване.
Всички знаеха, че междугалактическият вятър е чудак, който обича да се шегува. Докато Виктор се забавляваше с „купа глупости”, кикотенето на вятъра произтичаше от проявеното невежество на събеседника му, който не осъзнаваше, че точно тези „куп глупости” всъщност ще му помогнат да живее по-лесно и да не прави толкова грешки като миналия път, че за едно такова току-що създадено същество като него, все още толкова примитивно в емоциите си, точно това беше най-подходящата планета за съществуването му. Планета, ограничаваща свободата и възможностите на съзнанието, направена за такива като самия Виктор – невежи създания, които вярваха, че знаят и могат всичко, които нямаха желание да се развиват и не обичаха да мислят. Те не биваше да бъдат оставени на това ниво. Такива бяха законите. Затова планетата трябваше да им помогне да надградят себе си именно с помощта на „купа глупости” , зададени още на входа й.
Виктор започна да живее там, на Земята. За пръв път беше човек.
Вече беше живял на други планети, в които преобладаваше материята и имаше понятие какво да прави. Знаеше какви са нуждите на материалните същества – те трябваше да задоволяват изцяло потребностите на телата си, на обвивките, в които бяха затворени душите им.
От неговия вид имаше още няколко и всички те живееха в пещера. Сутрин ходеха на лов, който продължаваше цял ден. Вечерта носеха плячката, след което я изяждаха. Не говореха, защото не можеха, разбираха се с отделни звуци, които издаваха. И защото не комуникираха помежду си изобщо, Виктор имаше остатъци от знания за предишните си приключения. Сети се, как живееше на онази планета, която разруши. Сети се, че месото можеше да се яде и по друг начин, а не само сурово, както правеха абсолютно всеки път. Не се сети, как да направи онова нещо, което ще преработи месото. После чу гласа, който го упъти. За пръв път той се зарадва на този глас – бе напълно щастлив. Хората, с които живееше, също се радваха на новата придобивка.
Виктор искаше да говори с другите, да им казва това, което мисли, но не знаеше как да го направи. На онази планета всичко ставаше просто така – от само себе си. А тук не знаеше какво да каже, даже и да искаше, не знаеше как да завърти езика, да нагласи устните си. По-голямата част от останалите също искаха да живеят по-добре от настоящото си съществуване. Виктор не спираше да повтаря желанието си – денем и нощем. Една вечер той спеше дълбоко. Беше болен, имаше треска. В просъница се видя как говори. Събуди се веднага и рязко отметна завивката си. Все още сънен, с висока температура и без да иска, но и без да се съпротивлява, погледна към нещото, което обработваше месото да има по-добър вкус, топлеше ги, когато им е студено и разпръскваше светлина, когато бе тъмно и изрече първата си дума – ОГЪН! Не осъзна какво каза, все пак имаше треска, но му се стори доста забавно, тъй като когато правеше така, че да изговаря думата, езикът му докосваше небцето и го гъделичкаше. Той се смееше и не спираше да повтаря – „огън, огън, огън” , а в резултат на доброто си настроение и положителните емоции оздравя! В миг се досети, че така правеха на онази планета, когато говореха, досети се за самия механизъм. Отново бе щастлив! В чест на случилото се, Виктор реши да нарече нещото, към което гледаше, ОГЪН. „Каква забавна дума само – мислеше си той. – Дано да не я забравя до утре. Трябва да я запиша някъде. ДА Я ЗАПИША ЛИ?! Що за небивалица е това? Хм… едва ли трябва да знам, по-добре да заспивам. Огън, огън, огън. Каква весела дума, закачаща те с език!” Заспа. А на другия ден обясни (всъщност отне му ден и половина) на останалите за огъня. Оттук-нататък вече бе по-лесно. Думите започнаха да идват сами една след друга. Всеки се включваше във важния творчески процес. Той преминаваше по следния начин: сутрин, когато едната част от групата тръгнеше на лов, започваше да облича в думи всичко, до което им се докоснеше погледът. Другата част също не стоеше безучастно и със скръстени ръце. Докато вършеха различни видове работа, свързана основно с пещерата, те, подобно на съжителите си – ловци, назоваваха заобикалящите ги неща, а вечер всяка група обучаваше другата за новите попълнения в общия им речник. Разбира се ловците знаеха много повече, отколкото стоящите в пещерата, тъй като виждаха нови образи всеки ден. От друга страна запасът от думи, който беше наложен от ловците, като че ли никога не потрябва на стоящите в пещерите…
И ето как след един тежък ден на лов и измисляне на думи, които назоваваха различните видове животни, прибирайки се в пещерата, един ловец, който цял ден бе мълчал, протегна ръка, изправи единия си пръст към един от стоящите в пещерата и бързо и силно извика: „ЧОВЕК”. Всички се смаяха, тъй като никой не очакваше от този да мисли. Сега обаче се засрамиха. Разбраха, че понякога мълчанието е много по-важно, отколкото така интересното и ново за всички говорене. Но това осъзнаване бе за много кратък миг. След което настъпи еуфория. „Човек, човек, човек” – заповтаряха всички. Но този, когото бяха нарекли човек, видимо обиден, прекъсна крясъците им. Отново настъпи тишина. Протичаше мисловен процес. „Човекът” по подобен начин използва пръстите си, за да посочи изобретателя на новата дума. Отново тишина. И изведнъж – нова дума: „НЕЧОВЕК”. Радост! „Нечовек, нечовек, нечовек, нечовек” – деряха се всички. А Виктор беше в центъра и с приповдигнат глас заключи, че тези, които стоят в пещерите и готвят, се наричат „човек”, а тези, които ловуват и са по-силни от човеците, са „нечовеци”. Всичко бе наред и денят можеше да приключи. Вечер човеците и нечовеците правеха неща, за които никой така и не се сети да измисли дума. Но в резултат на това нещо, те ставаха все повече и повече. Новите попълнения наричаха „деца” и те бяха такива до момента, в който се превръщаха в човеци или нечовеци.
Виктор бе горд. До голяма степен той беше виновен за хубавите неща в живота на всички. Привърза се към всеки свой съжител и не искаше да си тръгва от Земята. Но една прекрасна сутрин, когато голямото огнено кълбо току-що се показа иззад „голямата човешка подутина, облечена в трева и храсти” (хълмът), точно преди да тръгнат на лов, Виктор реши да облекчи нуждите си. Отдалечи се повече, отколкото трябва и докато извършваше това, за което бе дошъл, долетя една непозната и невиждана дотогава птица, спусна се към него и го изяде.
Бедният Виктор! Защо ли трябваше да си избира точно такава смърт?…