Етикет: Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха Най – после дойде денят. Рано сутринта на 23 юли, още преди да изгрее яркото, сияйно слънце, аз бях разтворила сънливите си очи и бях протегнала ръцете си към тавана на стаята си, в знак на събуждане и събиране на положителната енергия на света, така както правех всяка сутрин, за да се чувствам удовлетворена от предстоящия ден. Закусих набързо и облякох обичайната си любима синьозелена рокля. Приготвяйки багажа си, таблет, джиесем, дрехи, голям дневник, химикали, големи количества вода и храна, Ела, най-добрата ми приятелка, беше на път към къщата ми. С нея сега ще направим първото пътуване във времето, за да спасим света от отровата на омразата и мрака, които разяждат Земята и да предотвратим нейния край. -         Дзън, дзън-н, дзън. Звънецът на входнат...

Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха Слънчевите лъчи едва си пробиват път през гъстия слой от облаци. Силният вятър прекършва дърветата сякаш са от хартия. Гъста мъгла е обвила цялата Земя. Настъпила е мъртвешка тишина. Чува се единствено шумоленето на листата, сломени от вледеняващия вятър. То напомня на тихо шептене, сякаш едва произнесен вик за помощ. Мракът е обгърнал всичко наоколо, но ето че в далечината се вижда едва тлеещ огън. На него се опитват да се стоплят едно единадесетгодишно момче и един белокос старец. Момчето е полуголо, преметнало меча кожа на гърба си. На врата му има странен амулет, наподобяващ на орел. Изработката му е много примитивна. В ръцете си стиска пръчка, с която се опитва да разгори огъня. То поглежда стареца и тихо въздъхва: – Дядо, хайде трябва да продължим. Виж как...

Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха Името му беше Алън Смит. Обикновено име за обикновен човек. Проблемът беше, че той не беше такъв, а от онези, един на сто, които се раждаха със синдрома на свръх-мъжа - XYY. Учените не можеха да си обяснят защо броят на децата, родени с тази мутация, беше нараснал десет пъти и защо агресивността при тези хора рязко се увеличи. Затова, от известно време насам, всеки роден с такава аномалия, беше поставян под наблюдение и смятан за евентуален рисков елемент. Двадесет и пет години Алън живя без проблеми, приемаше предписаните си лекарства с цел да се предпази от гневни изблици. Събуждането беше доста неприятно. Ярка светлина блестеше в очите му и той не можеше да фокусира. Осъзна , че лежи на пода и нещо притиска цялото му тяло - без лявата ръка и главата. Устата...

Когато хората пораснаха

КОГАТО ХОРАТА ПОРАСНАХА   Когато хората пораснаха Мечтите им също израснаха Нависоко, все по-нагоре се целят Все едно в Космоса искат да полетят...   Като малко момче дали И Гагарин е искал в Космоса да лети? Ето – той порасна, нали? И дойде ден – сбъдна своите детски мечти...   Когато хората пораснаха, Бързо с тях порасна и науката. Всички знания се разраснаха И учението, и сполуката.   Една ябълка също расте – на дърво. И идва ден, тя от него пораснала пада, А Исак Нютон просто я забелязва И законът за гравитацията създава.   Когато хората пораснаха, Порасна с тях неусетно и нашият свят – целият. Очи за новости отвориха За мечти големи или нови изобретения......

Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха Били Джо седеше на бара в пивницата „На края на света“ и замислено отпиваше от своята чаша пунш. Погледът му обхождаше с особен интерес стените, които до голяма степен бяха покрити с пъстри картини, изобразяващи керемиденочервени поля, открития космос и, разбира се, брега на океана под онова небе, толкова синьо, че човек направо го болеше да гледа. В главата му се въртеше една идея, която, ако той успееше да осъществи, щеше да му донесе солидно богатство. И както си седеше така, замислен и мълчалив, някой доста болезнено го удари по гърба. - Я гледай ти, самият господин Джо! Каква приятна изненада! Той се обърна и видя нахилената до уши физиономия на Тим Пилигрим, търговецът на летящи чинии – може би най-заможният човек в града. Заради бизнеса, с който се ...

Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха Всеки се ражда, живее и умира, всеки сам пътя си избира, дали да бъде прашинка в небесата, или да върти около себе си Земята, дали да се доказва със знания и умения, или да бъде роб на следващите поколения. В миналото животът е бил прост, никой не си е задавал наболелия днес въпрос: „Има ли живот на Марс, или това е просто фарс”. Животът е бил приет, такъв, какъвто е, и може би хората са живеели добре. Човечеството се развива със всяка изминала минута, науката го следва, плътно и леко надута, хората успяват нови неща да изобретяват. Днес науката е едно състезание, техниката изменя своето съдържание. Новите устройства превземат света и хората ще станат излишни на планетата Земя. Затова учените търсят решение...

Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха     Когато хората пораснат – расте с тях страхът. Когато си дете сякаш е по-хубав светът...   Заслепена от твоята величествена красота, ти, Майко, Родино – за мен едничка си на света! Но поглеждам небето с безброй куб звезди и си задавам въпроса: „Откъде ли сме дошли?”   Земята е животът – светлото небе, а отвъд него е скрито самотно дете. Фобос и Деймос отдалеч го закрилят, но човечеството от световен език не разбират.   Той е отвъд думите, със сърце се говори! Не се учи, като него няма втори! Отново поглеждам небето - дъхът ми спира, а страхът безмилостно в мен напира!   Задавам въпроси на себе си аз: „Има ли живот - животи на Марс?” Егоистът в мен говори: „Животът...

Когато хората пораснаха, когато люлката им стана тясна

Когато хората пораснаха, когато люлката им стана тясна   И вашите ли дядовци разказваха за времето, когато ще сме много и думите, които ще приказваме, едва ли някого ще трогват… За времето, когато ще сме просяци в дворците на разхвърляната слама, а словото под формата на крясъци, ще казва, че сме хора, но сме слаби. За бъдеще, което е предвидено след минало, в излишък изживяно. За бъдеще, което е обидено за всичките нанесени му рани. Разказваха ли старите ви дядовци за дните ви, когато ще сте малки, за старите и новите ви ядове. За липсващата детска залъгалка. Разказваха ли бабите ви някога, че земното кълбо ще стане тясно и бъдеще ще имат само някои, небето за които ще е ясно. Ще дойде време да приготвяме багажа си ...

Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха Земята е като люлка, А човечеството - като малко дете. Там то живее: Играе, плаче и се смее. Но то с времето расте ли, расте и скоро в люлката не ще се побере. Тогава излиза в истинския свят, а той е толкоз голям и на красоти богат! Човечеството планета след планета завладява – безброй нови земи. Търпеливо то ги опознава и забравя за отминалите дни. Но понякога за люлката се сеща и става му толкова смешно: Как едно време там е живяло, как си е играло, плачело и смяло! ...

Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха    Здрачаваше се. Аз и Ема крачехме бавно по плажа. И то какъв плаж - навсякъде имаше отпадъци. Цялата планета беше замърсена, откакто учените се опитваха да изработят машината на времето. Невъзможно начинание. - Погледни. - възкликна Ема. - К..какво е това? - смаяно гледах напред. - Трябва да е кораб. - Не ми прилича на кораб. - Ох, Тереза, нямам предвид плаващ във водата. Това май е космически кораб. - От космоса ... но какво прави насред плажа? - Откъде мога да знам, Тереза?! Попитай екипажа на кораба, не мен. - Добре, добре. Не се ядосвай. - Спокойна съм. Хайде да отидем да проверим. Закрачихме забързано към кораба. Колкото повече се приближавахме, толкова по-голям изглеждаше. Повечето от едната му половина беше във водата. Двете с...