Съдба
13. 05. 2102
Изминаха два месеца, откакто навърших седемнайсет години. Времето тече… скоро целият ми живот ще се промени. Мечтая да се бях родила в друго време, някога в миналото, когато нещата са били по-простички… Когато цялата Земя е била населявана от хора, когато още е имало свобода, изкуство, танци… Нашият свят загива. Откакто пътуването в Космоса е станало нещо, което е достъпно за всички, 65% от населението на Земята се е разпръснало в различните краища на Галактиката, скрито в космическите станции, наречени „Гръм“. Но кой би ги винил, нашият свят се разпада…, унищожен е от вечния консуматор – човека. Останалото население е обединено под едно общо кралство, с владетел баща ми, който е един от дванайсетимата членове на Съвета. Това е организацията, която контролира цялата човешка раса.
Започнах този дневник, защото ако умра, някой някога ще го намери…, ще намери и частица от мен вътре в него. Моите мисли и желания, моята история.
Преди две десетилетия започна война между хората и котонарите – раса, създадена от хората в експеримент, който е излязъл извън контрол. Те са свръхинтелигентни същества с необикновени способности, които много приличат на хора, но се различават с бледата си кожа, черна коса и лилави очи. След като са били прогонени от Земята, те са се заселили на станция, построена на Марс. Те са зли същества, които трябва да бъдат унищожени и според договора, сключен между Съвета и котонарите, наследниците на двамата главнокомандващи, трябва да се изправят един срещу друг в двубой, който да реши изхода на войната. Това се прави, за да се избегнат масови кръвопролития. Победителите взимат всичко… включително и Земята, а победените трябва да напуснат нашата Галактика завинаги. Ако някой главнокомандващ има повече от едно дете, се тегли жребий. Аз имам по-голям брат Сам и по-малка сестра Ария. Днес е денят, в който ще разберем кой от нас ще се бие. Страх ме е…
− Каси, виждала ли си ми синята рокля? – както обикновено, малката ми сестра нахлу в стаята, без да почука. – Мисля да съм с нея довечера. Ти какво ще облечеш?
− Не сега, Ария, заета съм – намръщих се раздразнено. Не разбирах защо се вълнува толкова, че някой от нас ще бъде изпратен да се бие до смърт.
− Ти винаги си заета – нацупи се тя. – Страх ли те е?
− Може би малко – признах си.
− Мен също, но го правим за доброто на човечеството. Дори и някой от нас да трябва да се жертва. Ако те победят, ще загубим всичко. Те са зли и трябва да дадем всичко от себе си, за да ги спрем.
− Предполагам… – тя беше само на петнайсет, а вече беше по-отговорна от мен.
− Е, с какво ще се облечеш? – усмихна ми се закачливо.
− Мисля да е черната рокля… – отвърнах замислено. – Тя е подходяща.
− Добра идея – Ария кимна в знак на съгласие.
***
13. 05. 2102
От утре започва подготовката ми за двубоя с избрания наследник на главнокомандващия на хората. Чудя се дали всички са глупаци, които мислят само и единствено за своето благо? Най-вероятно… Времето на хората и тяхната разрушителна глупост изтече. Сега е нашето време, времето на котонарите. Ще избавим света от хората и ще го построим отново. Няма начин да ме победи човек, особено с моите способности.
Днес е осемнайстият ми рожден ден. Довечера ще се състои ритуалът, в който ще получа новото си име. Традиция е, когато някой навърши осемнайсет, да получава ново име, отговарящо на личността му. Чудя се, какво ли ще е моето…
− Дани, време е за ритуала – дрезгавият глас на Руфус – моя треньор, ме извади от транса ми и ме върна обратно на Марс.
− Да, добре – съгласих се и тръгнах след него.
− Струваш ми се разсеян. Всичко наред ли е? – попита ме загрижено той.
− Д-да. Просто се питах кой ще бъде моят опонент?
− Още не се знае, скоро ще бъде теглен жребият, но така или иначе нямаме право да знаем, а и двамата не трябва да се виждате до боя.
Аз кимнах и продължихме мълчаливо към ритуалната зала, намираща се точно до тренировъчната, която беше доста мащабна и подготвена за всякакъв вид тренировки, тъй като всеки от нас имаше различни способности. Въпреки че моята дарба е Биокинеза, което означава генетично препрограмиране, т. е. аз мога да променям собствените си гени – да сменям цвета на очите и косата си, да регенерирам клетките си, това далеч не е единственото, на което съм способен. Изучил съм над петдесет вида бойни изкуства. Това за обикновения човек би било невъзможно, но за нас, които използваме шейсет процента от мозъка си, е напълно достижимо.
− Дани, нали не се страхуваш от двубоя? – попита ме Руфус колебливо.
− Не, разбира се. Който или която и да е, ще размажа глупавия вредител – усмихнах се пренебрежително. Бях уверен на сто процента в думите си.
След като церемонията приключи и аз получих новото си име Кай, реших да изляза да отпразнувам някъде сам. За своя сигурност промених цвета на очите си на зелен и се качих на космическия си кораб.
***
− Чук-чук, Каси! – Сам нахлу в стаята ми със закачлива усмивка, залепена на лицето му. – Време е за жребия, готова ли си?
− Вие с Ария за врати не сте ли чували? Обикновено трябва да почукаш, преди да нахълташ! – скарах му се, ядосана, че всички си влизаха когато поискат.
− Е, спокойно де – думите ми явно изобщо не му бяха направили впечатление… както обикновено. Тази ленива и закачлива усмивка не слизаше от красивото му лице, което редовно го забъркваше в любовни драми. – Нищо не е станало.
− Дразниш ме – изръмжах предупредително, а той се разсмя. – Както и да е, готова съм, да вървим.
− Много си красива с тази черна рокля. Подчертава русата ти коса и сладките ти тъмносини очи – опитите му да ми се подмазва винаги ме разсмиваха. И този път не беше изключение.
− Да тръгваме – усмихнах му се и двамата се запътихме към церемониалната зала на най-горния етаж.
Когато пристигнахме, всички се бяха събрали. Този, който щеше да изтегли жребия, беше Виктор Даниелс – първи съветник на баща ми и втори по ранг в Съвета, който отговаряше за всичко. Всички важни решения се взимаха от тази група високопоставени хора. Баща ми беше просто нещо като говорител.
− Както знаете, днес сме се събрали тук, за да изберем нашия герой, който ще се изправи срещу котонарите. Аз бях удостоен с честта да изтегля името на този наш спасител, който ще се бие до смърт за благото на човечеството – спокойният глас на Виктор направо ме зашемети. Как можеше да го каже толкова спокойно? Все едно обсъждахме кой да избере вечерята, а не кой да бъде обречен на почти сигурна смърт. Сърцето ми биеше лудо, докато той бъркаше в златната купа с листчета. Вече нищо не съществуваше – само купата. Той извади едно синьо листче, сгънато на две. Бавно го вдигна към лицето си и го разгъна. Не можех да чуя какво казва, единствено виждах устните му, които се мърдаха. Кое име беше казал? Огледах се. Всички ме гледаха втренчено. Аз ли? Аз ли щях да умра? Потърсих очите на Ария, после на Сам. Те ме гледаха, изпълнени със съчувствие. Усетих как една сълза бавно се търкулва по бузата ми. Това не можеше да се случва.
− Каси, добре ли си? – усетих нежната ръка на брат ми на рамото си. Пулсът ми започна да се нормализира, а шумът в ушите ми намаля. Погледнах го. Имаше нещо различно в погледа му. За първи път го виждах сериозен и загрижен.
− Д-да – отвърнах безизразно, – имам нужда от чист въздух.
Обърнах се и излязох. Трябваше да се махна. Качих се на моя мини космически кораб „Сън 8“ и се отправих към Клуб „Зонос“, който се намираше на космическа станция близо до Калисто, втория по големина естествен спътник на Юпитер. Там поне никой не ме познаваше. Надявах се.
− Какво ще пиете, госпожице? – попита ме барманът, когато се настаних удобно на стола точно срещу него.
− Коктейл „Черната дупка“, моля – отвърнах разсеяно и се загледах в една точка на плота.
− Идва веднага – усмихна ми се той дружелюбно и се отдалечи.
Какъв ли беше този противен которан, срещу когото трябваше да се бия? Не исках цялото човечество да зависи от мен. Не беше честно!
− Барман! – провикна се някой и ме извади от транса ми. – Една „Черна дупка“, моля!
− Добре! – отвърна барманът и продължи да смесва разноцветни течности.
Чак сега забелязах, че през два стола от мен седи някой. Беше момче на около осемнайсет – деветнайсет години, с катранено черна коса, която контрастираше с бледата му кожа. Той явно усети, че го гледам, защото се обърна към мен и ме погледна въпросително. Очите му ми спряха дъха. Тревистозеленият им цвят беше толкова наситен и съвършен, че за миг се изгубих в тях. Никога не бях виждала по-съвършено момче.
− Заповядайте, двете „Черни дупки“ – гласът на бармана ми подейства като кофа студена вода в лицето и аз най-накрая се осъзнах и отклоних поглед от момчето. Сигурно изглеждах като пълна глупачка, която го зяпа като невидяла. Реших да съсредоточа цялото си внимание към коктейла си.
− Защо ме зяпаше преди малко? – подскочих стреснато, когато кадифеният глас на момчето прозвуча точно до ухото ми. Обърнах се към него и с изненада установих, че той някак си е седнал до мен, без да го забележа.
− А-аз… такова… се припознах – излъгах. – И не съм те зяпала! Просто не бях сигурна дали не си един познат, но явно не си.
− Аха – той очевидно не ми повярва, но не каза нищо повече. – Не е обичайно за момичета на твоята възраст да се лутат из космическите заведения сами. Какво правиш тук?
− Празнувам. Пък и какво те интересува къде съм? И за момчетата не е обичайно да се разхождат тук сами. Обикновено сте на групички. Ти какво правиш тук? – сопнах се аз и повдигнах брадичка.
− Аз също празнувам. И обичам да съм сам. Чувствам се… спокоен – усмихна се той.
− Аз просто се опитвам да избягам от проблемите си – признах.
− Разбирам какво имаш предвид – горчивата му усмивка ми подсказа, че не бях единствената с проблеми. Това ме накара да се почувствам по-добре. Имаше нещо много успокояващо в погледа му. Имах чувството, че ще ме разбере каквото и да кажа.
− Е, кой си ти? – попитах. Не бях от най-милите нито от най-тактичните хора, но честно казано, не се и опитвах. Който не ме харесва такава, каквато съм, да си гледа работата.
− Дани – отвърна той и наведе леко глава на страни, – а ти си?
− Сара – излъгах. Не исках никой да знае коя съм. Не исках и аз да знам коя съм. Тук щях да бъда Сара – обикновено момиче с нормални проблеми.
− Приятно ми е – намигна ми той. Дълго време стояхме така и си говорихме. Никой не задаваше въпроси за живота на другия и от къде е. Говорихме само за това как се чувстваме и… колко сме самотни. Той беше същият като мен и затова ме разбираше. Когато разговорът ни свърши, защото ставаше много късно, аз се отправих отново към тъжната реалност.
Всички ме чакаха, разтревожени да не би да съм направила някоя глупост. Ария се втурна към мен в момента, в който влязох в стаята си.
− Добре ли си? Толкова се притеснихме! – тя се метна на врата ми и захлипа.
− Добре съм – отвърнах й нежно и я притиснах силно към себе си. Останахме така няколко мига, след което я пуснах. – Ще си лягам, изморена съм.
− Д-добре тогава. Ще те оставя – каза тя и се насили да се усмихне, но в очите й се четеше, че иска да остане при мен. Страхуваше се.
− Ария, можеш да останеш да спиш при мен, ако искаш – намигнах й приятелски аз. Лицето й грейна от щастие.
− Да! Отивам да си взема нещата – тя хукна към стаята си. Колкото и да ме дразнеше на моменти, тя беше най-прекрасната и сладка сестра на света.
Тази нощ беше особено странна, защото през цялото време сънувах Дани. Не ми излизаше от главата и не можех да си обясня каква е причината. Разговорът с него ми беше подействал по-добре, отколкото предполагах. Все още бях ядосана и изплашена, но осъзнах, че предпочитам да съм аз, отколкото брат ми или сестра ми. Това ми даваше сили. Утре, когато започваха тренировките, щях да дам всичко от себе си.
***
Когато се прибрах, всички спяха… за мое щастие, разбира се. Поне няколко часа никой нямаше да ме пита къде съм бил и какво съм правил. Никой нямаше да ми навлиза в личното пространство, опитвайки се да управлява живота ми. Искаше ми се да имам свой живот, да съм свободен да правя каквото искам.
Лежах в леглото си и си мислих за всичко… и някак си лицето на Сара постоянно се появяваше в съзнанието ми. Чудех се дали е човек? Не, не би могла да бъде – те са тиранични, жестоки и глупави. А тя е мила, красива и умна. И ме разбира. Исках да я видя пак. Естествено, шансовете да се засечем отново са едно на милион, но сърцето ми май не разбира от математика. Бях намерил приятел, а за него това беше най-важното. Болеше ме, че трябваше да я излъжа, но нямах избор. Ако само бяхме свободни и не трябваше да се крием, всичко щеше да е различно. Щях да направя всичко възможно да победя в този двубой… мисълта за Сара щеше да ме води.
***
− Къде е Сам? – попитах докато закусвахме. Беше необичайно за него да пропусне закуска.
− На Луната с приятели. Тръгнаха рано, защото щяло да има концерт на група „Озон 33“ в басейна Южен полюс – Ейткън – каза Ария и захапа една филийка с мармалад.
− Аха.
− Знаеш ги момчетата какви са… – повдигна рамене тя. – Трябва и ние да празнуваме! Да излезем само двете по женски. Какво ще кажеш?
− Да празнуваме? – засмях се. – Какво по-точно искаш да празнуваме?
− Има ли значение… просто искам да прекарваме много време заедно от сега нататък – усмихна ми се мило тя. Колкото и да се опитваше да го скрие, аз виждах тъгата в очите й. Това, което не можа да каже беше „ Искам да прекарам колкото може повече време с теб преди да те загубя“. Разбирах я и затова си замълчах.
− Ами, добре, щом искаш – отвърнах. – Къде ще ходим?
− Има парти с някакъв нов диджей от „Гръм 23“ на име Мок. Казват, че щяло да бъде епично и всички ще ходят! – очевидно беше много развълнувана, защото, без да се усети започна да вика. Вече малко започвах да се съмнявам в мотивите й да иска да излезем.
− Кога е? – попитах, опитвайки се да я надвикам.
− О, ами след два дни. На „Гръм 10“ – тя погледна към мен в очакване на реакцията ми.
− На изоставената станция!? – възкликнах изненадано аз. – Ти, добре ли си? Никой не ходи там, забранено е! Пък и няма шанс да ни пуснат.
− От кога бунтарката Каси спазва правилата? Пък и кой е казал, че ще питаме – намигна ми заговорнически тя. – Ще кажем, че отиваме в игралния център за боулинг или на 10 „Д“ кино…
− Не мисля. Сега не му е времето да те обуздавам, Ария. Всички очакват от мен да съм отговорна.
− Знам – въздъхна тя и излезе от стаята.
Това беше денят, в който щяха да започнат тренировките ми. Бях нервна, притеснена, все още малко ядосана и много развълнувана.
Тренировките ми продължиха около четири часа. Бяха доста изморителни и разнообразни. Тренирахме фехтовка, карате и стрелба с лък. Горе-долу усвоих това, което ми показаха. Естествено, това бяха три удара по карате, няколко нови позиции във фехтовката, която беше любимият ми спорт и тренирах от три години вече, и как да опъвам лък. Утре щях да уча как да стрелям с пистолет и как да мятам лазарен диск. Знаех, че щях да прекарам всичките си дни до двубоя в упражняване на тези пет дисциплини, но нямах представа, че ще е толкова трудно. Треньорите се отнасяха към мен като с робот. Това ме вбесяваше.
На следващия ден беше същото. Идваше ми да им се разкрещя и да ги замеря с нещо, но не можех. Ядосана на всичко това, аз се запътих с бърза крачка към стаята на Ария.
− Излизаме – нахлух в стаята й и затръшнах вратата след себе си. – Да вървим на това парти, за което говореше. Имам нужда от почивка.
При тези мои думи очите й светнаха и тя веднага се изправи, развълнувана от новината.
− Йей! – извика радостно тя. – Но нали няма да ходиш така? Ще те преоблечем! Хайде да вървим в стаята ти, само да си взема и моите неща.
Тя грабна една чанта с козметични продукти и една лилава рокля от гардероба си и обу черните си пантофи. Сестра ми не обичаше токчетата, също като мен.
След като се оправихме, облякохме и гримирахме, двете тръгнахме по коридора с леки стъпки. Движихме се като нинджи, за да не ни хванат. За щастие, наоколо нямаше никого и ни беше доста лесно да се измъкнем незабелязано. Качихме се на моя „Сън 8“ и потеглихме към изоставената станция „Гръм 10“. Никой не знаеше защо точно е изоставена, но имаше най-различни слухове, че там живеел откачен сериен убиец, който причаквал жертвите си, че имало някакъв смъртоносен вирус, че е обладана от духове… Хората са много изобретателни, когато стане дума за измисляне на такива истории.
Когато пристигнахме, купонът вече беше в разгара си. Ария не беше преувеличила, когато каза, че всички щели да са там. Имаше толкова много хора, че не можех да дишам. Всички се блъскаха и подскачаха в такт с музиката, а аз се озовах сплескана между тълпата. За разлика от мен, сестра ми много се забавляваше. Докато се огледам, тя вече беше срещнала приятелките си и танцуваше с тях. Някой ме изръга с лакът в гърба. След още няколко минути вече не можех да издържам. Проправих си път към групичката на Ария, която не беше на повече от метър от мен, но този метър ми се стори като цял километър. Как можеха да се набутат толкова хора в такова малко пространство?!
− Ария, отивам на чист въздух. Ще те взема след два часа, става ли? – провикнах се аз, за да може да ме чуе.
− Два часа? – тя направи разочарована физиономия. – Нека са три?
− Добре, три – предадох се. – Но не прави глупости и не закъснявай!
− Добре! – тя ми махна, доволна от победата си и продължи да танцува с приятелите си. Аз се отправих отново с кораба си към клуб „Зонос“. Това беше единственото място, на което правеха любимия ми коктейл „Черната дупка“.
За моя изненада в заведението имаше само пет човека. Явно всички бяха на глупавото парти, на което не издържах и петнайсет минути. Седнах отново на бара и си поръчах коктейла. И отново неговият образ изплува в съзнанието ми. С него беше толкова приятно и отпускащо да се говори. Жалко, че нямаше да го видя пак.
Докато си пиех коктейла, обмислях оставащия си един месец. Трябваше да направя много неща през него – да тренирам, да излизам насам-натам, да довърша онази рокля, която бях започнала да шия за Ария и да върна откраднатите от Сам списания. Това беше нещо като традиция при нас. Той ми крадеше книгите и дневниците, а аз му крадях списанията. За негова жалост обаче аз бях много добра в намирането на неща, но неговите списания си оставаха скрити. Милият глупчо така и не се сети да ги потърси в библиотеката.
− Да не ме следиш? – нечий смях ме изтръгна от мислите ми и аз се обърнах рязко, което доведе до падането ми от стола. За моя най-голяма изненада зад мен стоеше Дани.
− Не! Какво правиш тук? – възкликнах изненадано и усетих как на лицето ми се появява усмивка. – Не очаквах да те видя отново.
− Нито аз теб – засмя се той и седна до мен.
− Какво правиш тук?
− Ами, скарах се с приятел и исках да се махна за малко – повдигна рамене той. – Ами ти?
− Със сестра ми отидохме на някакъв купон, но аз не можах да издържа и я оставих с приятелките й. Ще я взема след два часа и половина – обясних.
− Ясно. Аз също не обичам купоните. Предпочитам усамотението – призна той и се усмихна.
− И аз. Обичам да съм сама с някоя хубава книга или стар филм далеч от всичко. Далеч от войни, задължения, проблеми, хора и ангажименти. Иска ми се да имах повече време за себе си. Баща ми постоянно ме праща на някакви уроци и изисква някакви неща от мен – реших, че е най-добре да не навлизам в подробности какви са уроците и кой е баща ми.
− Разбирам те. При мен е същото – той ме погледна състрадателно. – Но в крайна сметка нямаме избор. Понякога трябва да правим каквото ни казват.
− Имал ли си чувството, че собственият ти живот не ти принадлежи? – попитах внезапно.
− Да! Толкова често си мисля за това, че вече съм започнал да го приемам – той въздъхна горчиво и ме погледна. – Май ми четеш мислите.
Засмях се. Да, той определено знаеше как да ме разведри. Говорихме си дълго на най-различни теми като изкуство, история, кино, книги и проблеми от ежедневието ни. Времето излетя някак неусетно и дойде време да тръгвам.
− Аз трябва да вървя – казах с нежелание. – Е, радвам се, че те срещнах отново.
− И аз се радвам – усмихна се Дани и ме погледна несигурно. – Ще се видим ли пак?
− Ами… – въпросът му ме изненада, защото не очаквах да ме попита, – може би.
Аз му се усмихнах дяволито.
− Ще дойда утре вечер по същото време – казах точно преди да изляза.
− Ще съм тук – кимна той доволно.
Ария ме чакаше, цялата зачервена от танците. Беше изморена, но много весела. Явно беше прекарала добре. През целия път на връщане ми разказваше колко било хубаво и колко бил добър този диджей, а аз се правих на заинтересована и й задавах въпроси. Бях в добро настроение и нямах търпение да стане утре вечер.
Следващите няколко дни прекарвах в тренировки, а вечерите – с него. Стояхме с часове и се смеехме, говорихме си и се забавлявахме. Докато се усетя, той се превърна в най-добрият ми приятел. Реших, че мога да му вярвам за всичко… включително за истинската си самоличност. На следващата ни среща щях да му кажа.
− Каси! – Сам за пореден път нахлу в стаята ми, без да чука. – Трябва ми едно от списанията, които ми сви. Между страниците съм забравил един много важен лист с пароли.
− О, да. Добре, че ми напомни – усмихнах се аз и му посочих една червена кутия на пода. – Връщам ти всичките списания. В онази кутия.
− Връщаш ми ги? – изненаданото му изражение премина в невярващо. – Къде е уловката?
− Няма уловка – отвърнах спокойно. – Искам да ти ги върна, защото после няма да си ги намериш сам.
Знаех, че всяко споменаване на двубоя беше болезнена тема за цялото семейство, но това беше истината и всички трябваше да свикнат с нея… включително и аз.
− Искаш ли да поиграем на карти? – това беше въпрос, който никога не съм очаквала от него да ми зададе. С брат ми не прекарвахме много време заедно.
− Да, защо не. Само да си инсталирам играта на таблета – аз понечих да си взема светлозеления таблет, който ми подариха за Коледа. Беше най-новият модел с „3Д“ екран.
− Не, имам в предвид с истински карти – той извади едно тесте стари хартиени карти. Сам не обичаше технологиите. За него те бяха болест, плъзнала по човечеството, която ни кара да забравим наистина важните неща и ни прави зависими.
− Добре – усмихнах се. Явно това, да бъдеш избран за двубоя, си имаше и добра страна.
− Е, какво става с теб? – попитах го докато играехме. – Нещо ново?
− Принципно не бих ти казал, но този път ще направя изключение – каза той със сериозно изражение. Явно вече ме беше отписал. – Аз… срещнах някого.
− О? – бях приятно изненадана от новината, че някой бе успял да привлече вниманието на незаинтересования ми от нищо брат.
− Казва се Моника. Истината е, че по-миналата седмица не отидох на концерта, а бях с нея. Разхождахме се из руините на Токио. Знам, че е забранено, но ми писна от тези правила. Те не водят до нищо добро. Учат ни да бягаме от планетата си, да унищожаваме и да продължаваме напред. Учат ни, че не сме виновни и нищо не можем да направим. Учат ни да сме консуматори, да сме слаби. Нямаме нужда от такова управление. Имаме нужда от промяна.
Седях и го гледах изненадано. Не можех да повярвам, че брат ми ми каза това. Той официално се обяви против системата.
− Какво? – накрая не издържа на мълчанието и невярващия ми поглед.
− Никога не съм вярвала, че ти и аз ще сме на едно мнение за нещо – казах накрая и се усмихнах. – И аз мисля, че е време да променим нещо. Не, не нещо. Всичко.
− Какво би направила ти? – блясъкът в очите му ми подсказваше, че с него вече се бяхме превърнали в заговорници срещу властта. В това число и срещу собствения ни баща, което малко ме притесняваше.
− Бих направила всичко, за да възстановя загубената ни планета. Да построя наново градовете, да засадя гори, да създам нов начин на живот, чрез който хората да се превърнат в нещо повече от консуматори. Да създават и възстановяват всичко, което рушат. Ами ти?
− Бих потърсил мира. Край на безсмислените войни, край на жертвите и унищожението.
− Това е хубава мечта – аз му се усмихнах топло и за първи път се почувствах близка с него.
− Може би някой ден ще ги осъществим.
− Може би… – отвърнах замислено. Чудех се за какво ли мечтае Дани.
След като приключихме разговора и играта на карти, Сам си взе кутията и се запъти към стаята си, а аз останах сама, потънала в мисли. Утре щях отново да се виждам с Дани. Нямах търпение да му разкажа всичко.
Тренировката ми мина доста бързо, макар и изморително и дойде време да се приготвям за излизане. След като минах през душа и си изсуших косата, както правех всеки ден, си облякох тъмнозелената блуза и черните дънки и си взех раницата. За моя изненада подраних за срещата ни с двайсет минути. Седях спокойно и чаках, пиейки червен сок от горски плодове… или по-скоро консерванти и оцветители с вкус на плодове. На ум упражнявах какво точно щях да кажа и си представях как протича разговорът ни.
− Здравей – прошепна познатият, успокояващ глас в ухото ми. Аз се усмихнах и се обърнах. Той стоеше зад мен и ме гледаше с весел поглед. Явно не само аз имах новини.
− Знаеш ли – започнах аз когато ни донесоха напитките, – вчера осъзнах нещо.
− Така ли? – той повдигна вежди и ме погледна заинтересовано – Какво?
− Ти си най-добрият ми приятел – усетих как се изчервявам и забих поглед в чашата пред мен.
− А ти си моят – каза нежно той и се засмя.
− Е, в такъв случай е време да ти кажа коя съм.
− Както и аз на теб. Цялата истина – той се огледа дали някой не слуша, но нямаше никого наоколо. – Кой е пръв?
− Ами, нека бъде едновременно. Така ще е най-интересно – намигнах му весело аз.
− Добре. Едно, две, три!
− Аз съм принцът на котонарите.
− Аз съм принцеса.
Двамата проговорихме едновременно. Първите няколко секунди никой от нас не можеше да проумее какво бе казал другият, но постепенно думите отекнаха в главите ни. Отново и отново, докато не ги усетихме с цялата им тежест. Двамата стояхме като ударени от гръм, втренчени един в друг. Никой не беше очаквал това от другия.
− Ти си – започнах аз невярващо.
− Котонар – довърши той.
− Как е възможно… та аз ти споделих най-съкровените си мисли. Никога не съм предполагала, че може да си… котонар – зави ми се свят.
− А аз не исках да повярвам, че може да си човек – призна той.
− Но винаги съм знаела, че вие се отличавате с лилавите си очи и черна коса. Твоите очи са зелени.
− Това е, защото всеки от нас владее някаква кинеза. Например баща ми владее телекинеза – умението да местиш предмети с ума си. Моето умение е биокинеза, което е генетично препрограмиране. Имам контрол над гените си, за това промяната на цвета на очите за мен е лесна.
− Разбирам.
− Мразиш ли ме? – гласът му беше горчив, но изпълнен с разбиране.
− Иска ми се – признах. – Така би било много по-лесно.
− Права си.
− А ти мразиш ли ме? – не се сдържах да попитам.
− Не. Не те мразя. Шокиран съм – отвърна ми толкова спокойно, че някак имах чувството, че всеки момент ще рухне.
− От какво?
− Винаги съм мислел хората за глупави, повърхностни консуматори, които обичат само себе си – той ме погледна неразбиращо, – а ти си точно обратното.
− Такива сме, не грешиш. Но сме и много повече. Нашият свят е объркан и загубен. Хората живеят в илюзия, от която не могат да се отърват. Но въпреки всичко те са способни да се учат, да обичат, да се променят. Трудно е да достигнеш до сърцето на всеки един, защото пътищата, водещи до там, са многобройни и различни – искаше ми се да знаех как да достигна до тях. След кратка пауза го погледнах със същото неразбиране, с което ме гледаше и той.
− А нас винаги са ни учили, че котонарите са зли гении, създадени в експеримент, излязъл извън контрол, които трябва да бъдат унищожени.
− Е, не сте дори близко до истината. Наистина сме създадени чрез експеримент, но той е бил доста далеч от неуспешен. Опитвали са се да развият мозъците на група доброволци на повече от десет процента, тъй като нормалният човек използва само осем процента от мозъка си. За тяхна изненада обаче експериментът е бил повече от успешен. Успели са да развият мозъците им до четиридесет и шест процента. В първите няколко дни всичко било наред, но после се случило нещо неочаквано. Изведнъж мозъците им започнали да се доразвиват, достигайки до шейсет процента. Гените им започнали да се променят – косата, очите, кожата. Тези същества били много по-умни от хората и те се изплашили, защото не можели да ги контролират. Нито тях, нито способностите им. Опитали се да ги избият, но голяма част от тях успели да избягат и да сформират ново общество. Те вече не били хора. Децата им се раждали със същите черти и способности, което ги правело заплаха за човечеството. Така започнала войната – обясни ми той.
− Явно и двамата сме били излъгани – засмях се горчиво и го погледнах.
− Явно да – кимна тъжно той. И двамата мълчахме. Никой не знаеше какво трябва да направи. И изведнъж го проумях.
− Чакай малко. Ако ти си принцът, значи с теб ще трябва да се бия след пет дни – не можех да си поема дъх. Целият ми свят се срутваше.
− Права си – възкликна той шокирано. Явно не бях единствената, която загрява бавно.
− И сега какво ще правим? – сълзите се стичаха по лицето ми и замъгляваха зрението ми. Бях изгубена. Не знаех какво трябва да направя… нито как да го направя.
− Не знам.
Аз се обърнах към него и го погледнах в очите. Той също плачеше.
− Може би е най-добре да спрем да бъдем приятели…, иначе би било непосилно и за двама ни да изпълним дълга си – сърцето ми се свиваше все повече с всяка изречена дума.
− Да, права си. Ние сме врагове – виждах болката в очите му. Беше равна на моята.
− Сбогом – не можех да издържам повече. Хвърлих парите, които държах за питиетата на масата и си тръгнах. Исках да остана сама и да крещя. Не исках да сдържам всички тези чувства в себе си.
Прибрах се, обляна в сълзи и се затворих в стаята си. Не исках да виждам никого. Исках просто да потъна някъде.
− Хей, Сис. Една игра на карти? – Сам отново нахлу бодро в стаята ми, готов да се настани и да играе карти до късно през нощта.
− Махни се – казах и се разхълцах наново. Бях разбита на парченца, които не можеха да бъдат залепени отново.
− Какво е станало? – усмивката му беше заменена с разтревожено изражение.
− Не искам да говоря за това – казах през сълзи и забих нос във възглавницата.
Той приседна до мен на леглото и ме погали закрилнически по косата.
− А аз мисля, че точно от това имаш нужда – каза нежно той. Никога не го бях чувала да ми говори така. Но истината беше, че наистина имах нужда да поговоря с някого, а той беше най-добрия вариант.
− Срещнах някого – започнах накрая. – Човек, който ме разбира напълно. Той се превърна в най-добрият ми приятел и най-силната ми опора.
− Но? – той повдигна вежди очаквателно. Поколебах се дали да му кажа истината, но реших, че няма да разбере.
− Но не можем да сме приятели повече, поради доста основателни причини, за които нито той, нито аз сме виновни. Това е всичко, което мога да ти кажа – аз отново забих носа си във възглавницата и захлипах още по-ожесточено.
− Държиш ли на него? – Сам повдигна брадичката ми, за да ме гледа в очите, докато му отговарям.
− Да.
− Вярваш ли му?
− Да.
− Тогава няма значение кой е, какъв е и какво стои между вас.
− Ако знаеше за какво става въпрос, нямаше да говориш така – поклатих тъжно глава.
− Каси, може да не сме близки, но с теб винаги сме имали това умение, да се разбираме без думи – изражението му бе строго и решително. – Мислиш ли, че бих те предал, ако ми кажеш?
− Не – признах и снижих поглед, засрамена.
− Тогава ми кажи.
− Не мога. Ако го изрека на глас, имам чувството, че ще рухна – въздъхнах и го погледнах. Погледът му бе изпълнен с разбиране и съчувствие.
− Знам, че ще вземеш правилното решение – той ми се усмихна мило и излезе, оставяйки ме отново сама. Следващите четири дни ми минаха като в мъгла. Дойде времето за последната ми среща с него.
− Готова ли си да сразиш врага? – потупа ме окуражително по рамото един от треньорите ми.
− Какво? – отвърнах разсеяно. Още не можех да осъзная, че всичко това се случваше.
− Дъще, вярвам в теб. Гледах тренировките ти и мога да кажа, че ще го отнесеш заедно с цялата му подла и ужасна раса още първите десет минути от боя – засмя се баща ми. Думите му някак си ме ядосаха.
− Успех – Сам и Ария ме прегърнаха сърдечно един по един.
− Вземи правилното решение, Каси! – прошепна Сам в ухото ми. Аз го погледнах, шокирана и малко изплашена.
− Ти знаеш?
Той не отговори, а просто кимна. Брат ми беше по-умен, отколкото предполагах.
Някакви хора ме завлякоха нанякъде, облякоха ме в странен защитен костюм и ме въоръжиха. Треньорите ми ме обикаляха и ми даваха последни съвети, които аз не чувах. Не чувах нищо. Сякаш гледах телевизия без звук. Всичко се случваше прекалено бързо. Преди да се усетя, се бях озовала на голямо игрище, заобиколено от стъкло, а зад мен и пред мен имаше нещо като балкони, на които стояха хора. От едната страна хора, а от другата – котонари. А той беше пред мен, хванал някакъв меч. Решителният му поглед ми подейства като плесница и аз се опомних. Беше време да сляза от облаците. Хванах своя меч и му отвърнах със същия решителен поглед. Той се спусна към мен с ужасяващ вик. Аз успях да отбия първия му удар, но с втория ме одраска леко по рамото. Схватката между нас беше повече от напрегната. Бях ядосана. Исках да му се развикам, но не можех. Нападнах го. След дълго време нападане и отбиване на удари и двамата кървяхме, останали без дъх. Разделихме се за малко, за да си поемем въздух и отново се спуснахме ожесточено един към друг. И двамата боравехме добре с меча. Бяхме се впуснали в сложен танц от движения и удари, в края, на който се намирахме лице в лице, с опрени в гърлата мечове. Сега всичко беше въпрос на бързина и решителност.
− Какво чакаш? – попита ме той изведнъж – Давай!
− А–аз… – заекнах, – не мога.
− Защо? Просто трябва да натиснеш малко по-силно – той ми говореше нежно и насърчително. Това още повече ме обърка.
− Да умреш ли искаш? – възкликнах невярващо.
− Да.
− Не мога – заявих категорично.
− Защо? – извика той ядосано.
− Защото… – чудех се какъв е отговорът. В продължение на дни се питах точно това. Погледнах го. Очите му вече не бяха зелени, а бледолилави. Но той беше същото това момче, с което се запознах, на което разкрих мислите си, в което…
− Защото те обичам.
Не можех да повярвам, че ми отне толкова време да осъзная, че пред мен стоеше същото онова момче, в което се влюбих. Тълпите и от двете страни избухнаха. Вече не ме интересуваше, защото бях взела правилния избор.
− Аз те… – целувката му ми попречи да довърша, но и нямаше нужда.
− Сега всички ни мразят – усмихна се той.
− На кого му пука? – засмях се аз. Чувах, приближаващите от всички страни хора. Двамата се разбрахме само с поглед и опряхме гърбове, хванали мечовете си и готови за бой.
− Какво се случва тук? – изкрещя Виктор и лицето му почервеня от гняв.
− Няма да се бием. Стига толкова войни. Котонарите далеч не са това, което казвате – заявих. Вече не се страхувах. – Те са мили, умни и добри! Ние сме лошите и ние сме тези, които се нуждаят от промяна.
− Промил й е мозъка! – Виктор посочи Дани с пръст обвинително. Устните му трепереха от ярост. – Добре тогава. Щом ти няма да изпълниш дълга си, аз ще го направя вместо теб!
В ръцете на Виктор се появи пистолет. Той го насочи към Дани. Не знаех какво да направя. Затворих очи ужасена. Чу се силен изстрел и изведнъж целият свят притихна. Насилих се да отворя очи. Сърцето ми се сви от болка, гняв, объркване и още хиляда чувства наведнъж. Сам лежеше окървавен пред Дани. Всички се бяха втренчили невярващо в него.
− Сам! – аз се спуснах към него. – Какво правиш, идиот такъв?
− Какво, да не би да искаше да видиш любимия си мъртъв? – засмя се той.
− Не, но… – паниката ми ясно си личеше по гласа ми.
− Те искат някой да умре, Каси. А аз няма да допусна малката ми сестричка да страда – беше сериозен.
− И ти реши да се жертваш? – паниката ми преминаваше в яд. Не можех да повярвам, че брат ми беше толкова глупав. Той не отговори, а отново просто ми се усмихна.
− А вие, глупаци, как може да седите така? – обърнах се ядосано към тълпата от висшестоящи на чело, на която стоеше Виктор. – Всичко е по ваша вина! Повече няма да ви слушам. Оттук нататък аз сама определям съдбата си.
− Каси… – баща ми направи някакъв опит да ме вразуми, но знаеше, че е късно. Вече не можеха да ме контролират.
− Кай, кое е това момиче? – обади се някой от групата на котонарите, стоящи близо до Дани.
− Запознахме се в деня, в който разбрахме, че ще се бием. Естествено, никой от нас не предполагаше, че другият е враг. Сближихме се много и май накрая… се влюбихме – усмихна се Дани и ме погледна.
− Чакай, значи не се казваш Дани?
− Не – той поклати глава. – Аз съм Кай.
− Аз съм Каси – представих се. – Можете ли да помогнете на брат ми?
− Аз съм лекар! – един мъж в бяла престилка се спусна с бързи крачки към брат ми. След като го прегледа, ми се усмихна. – Ще оцелее.
− Благодаря ви – при тези негови думи един огромен камък ми падна от сърцето.
− Нека сключим примирие! – обърнах се аз към хората си. – Виждате ли, че те не са лоши! Защо тази омраза да управлява света ни?
− Не! – казаха всички в един глас. Твърдият им тон ясно ми даде да разбера, че нямаше какво да направя. – Каси, вразуми се! Ела при себеподобните си и ние ще ти простим.
Аз отдох до Кай и демонстративно го хванах за ръката.
− Тогава сбогом! – отвърнах им студено. Кай ме стисна силно за ръката и се обърна към своите.
− Не тръгвам никъде без нея – заяви той.
− Това е противно на всичките ни убеждения, Кай. Не можем да я вземем с нас – каза спокойно котонарският главнокомандващ.
− Тогава сбогом, татко – Кай ме повлече към своя кораб, който, за моя изненада, беше доста голям.
− Чакайте! – извика някой след нас. Обърнах се. – Идвам с вас.
− Ария? – това определено не го очаквах.
− И аз не искам вече да съм част от тази война – тя се затича към мен и ме хвана за другата ръка.
− И аз идвам! – помаха ми все още лежащият на пода Сам. Двама котонари се приближиха към него и го вдигнаха. Той се стресна, но не каза нищо.
− И ние идваме, Кай – заявиха те и дойдоха при нас.
− Аз също! – каза лекарят, който прегледа Сам. Изведнъж вече не бяхме само аз и Кай. Бяхме около трийсет човека – както хора, така и котонари. Заедно, обединени. Качихме се на кораба на Кай и потеглихме. За мое щастие, всички бяха прекалено шокирани, за да реагират.
− И сега какво? – попита ме той несигурно.
− Сега сами избираме съдбата си. Заедно ще изградим един нов, по-добър свят – усмихнах се. – Ние ще бъдем промяната.