Невидимо присъствие
Океан от трева. Как го наричат хората? Поляна. Поляната се намира в тих жилищен комплекс. Надали столица. Градът е малък, не бръмчат двигатели. Около мен няма нищо, което да ми напомня на дома − всичко е напълно човешко, спокойно и крехко. Построено. Преглъщам уплахата в корема си − все още не съм свикнала да пътувам чрез съня. Все още не успявам да се отърся от чувството на тревога и безпомощност винаги когато съм на Земята.
Успявам да се опомня бързо и се заглеждам в декора. Трябва да са някъде там, недалече от мен. В някои сънища се случва така, че трябва да ги търся. Ходя пеша няколко пресечки, оглеждам се за знаците − миризма на захарен памук във въздуха, силен парфюм, остатъчен смях. Любовта не е трудна за разпознаване и в края на улицата сама те намира.
Сега е още по-лесно − те са точно пред мен, на около пет метра. Седнали са на върха на ниска, зелена могила и са преплели крака. До тях има бутилка вино. Усмихвам се на себе си и на симетрията. Предстои им най-хубавият момент − бутилката е все още ¼ пълна.
Той я гледа в очите, докато тя говори съсредоточено и жестикулира с ръце. Изражението й е одухотворено. Да можеха да се видят отстрани колко са красиви, когато са влюбени. Ако се напрегна достатъчно, бих могла да разбера историята, която разказва, но засега ми стига само да ги гледам. Понякога, когато тя се обърне и заговори на въздуха, той се наклонява към нея и с поглед търси устните й, за да разбере какво е казала.
Не посягат към червеното вино и бих казала, че са от дълго време на могилата. Достатъчно поне, за да навлязат в атмосферата, която би им позволила онзи тип близост, която винаги сънуваме. Ние никога не сънуваме неловките свалки, забързаните разговори или разкъсаните въздишки. Не сънуваме и края на връзката. Ние сме в кулминацията, в най-застиналото време.
И сега те напълно са забравили за виното. Не си гледат часовниците. Не откъсват поглед един от друг и най-вероятно не забелязват, че започва да вали. Сетивата им са концентирирани един в друг и са недостижими − от времето, от пространството, от всичко останало. Влюбените. В кулминацията на любовната емоция. В онзи момент, в който ако със смъртността си биха могли да умрат, нямаше да съжаляват за нищо, нямаше да им мине през ума да съжаляват.
Присъствала съм на любовни кулминации в различни години от животите на хората. Преди два месеца сънувах това, което хората наричат ‘чудо’ − възрастна двойка се открива след години, когато жената е на смъртен одър. Тя никога не се е влюбвала пак така. Но не е потърсила отново изгубената си любов. Той също не е достатъчно смел да й се обади, въпреки че единственото му желание е да се ожени за нея. Така и не се жени. Никога.
Накрая тя постъпва в болницата, в която работи дъщеря му. Останалото е съдба, според хората. Ние знаем, че това е енергийно поле и е невъзможно да не се случи. Те са се търсили цял живот − не физически, но това в крайна сметка няма значение. Мислите са по-важни, те чертаят обстоятелствата, които невидимо някой ден се случват, привидно съвсем случайни. Истината е, че няма нищо случайно и че всичко е написано от мислите на хората. Но хората вярват само на това, което могат да видят с очите си. Ние ги превъзхождаме в това отношение.
Ние сме извънземни. Поне в онзи смисъл, че не сме родени на земята, не сме дело на цивилизационния процес, който се е случил на земята и нямаме нищо общо с хората, освен едно нещо: можем да ги наблюдаваме, докато се влюбват силно, в сънищата си. Когато спим, ние изпитваме най-голямата наслада: съзнанието ни пътува през времето и пространството, за да стигне до красота, която ни е отказвана постоянно в живота извън Земята. Нищо не може да се сравнява със сънищата ни; докато виждаме зараждащата се любов, смелостта на влюбените, ние изпитваме огромно удоволствие и вдъхновение, но същевременно несравнима самота.
Ние не можем да бъдем видени. Навсякъде сме и сме в будно състояние, с две широко отворени очи и постоянно напрегнати сетива, които не изпускат нито една дума и нито една целувка. Ние сме постоянните зрители на любовни филми, за нас човешкият живот е като киноекран, на който по цели нощи се прожектират романтични класики; единствената разлика е, че ние сме свидетели на живия живот, с цялата му виталност, която никое изкуство не може да предвиди.
Всичко, което можете да си представите, съществува. Ние го сънуваме. На английски език думата dream има две значения − сън и мечта. Предполагам, истинската идея е, че когато сънуваш, ти се намираш в най-дълбокото кътче на съзнанието си, в което въображението създава жива реалност. Там, където нищо не е невъзможно и възможното е красиво.
Тя му разказва за свой сън, странно, хората често правят това. И те сънуват, но не като нас. Понякога сънищата им са пълни с горчилка и невидими страхове. Те се спускат над тях като проклятие, когато луната е обла и блести най-силно. Имат форма на лепкави чудовища и миришат на обилната пот, която облива спящия. Понякога хората сънуват най-големите си страхове, неща, които не желаят никога да им се случват. Дебнат ги зад ъглите. Крият се в непознатото − в погледа на случаен минувач или в заглавие на битов вестник. Хората се страхуват често от сънищата си. Ще ви кажа една тайна: понякога и ние се страхуваме от сънищата си. За нас те също са непозната територия, ние сме обречени да не изпитваме любовта, която сънуваме. За сметка на това я възприемаме като далечна галактика и гледаме към нея с благоговението, с което хората гледат вечер звездите; и със страха, който ги изпълва при мисълта за тяхната смърт.
Тя говори за умрелия си баща. Той държи лицето й в ръце и с върха на пръстите си докосва стичащите се сълзи. Тя го обича все повече и повече. Той го чувства и я обича обратно, обича допира на сълзите по пръстите му.
Приближавам се, за да чуя. Докосвам обувката й и инстинктивно се отмествам назад. Отварям устни и гълтам малко въздух. Искам да се извиня. Усмихвам се облекчено на собствената си глупост. Все още не съм свикнала да не ме чуват. Кой кого гледа сега? Понякога се чувствам все едно съм в телевизор и хората са ми спрели звука. Натиснали са копчето, защото не искат да ме слушат. Стената между мен и тях е дебела и непробиваема, има цял свят между нас, просто ги наблюдавам през стъкло, нищо че се намираме на десетки светлинни години едни от други. На това може човек спокойно да му каже ‘срив в комуникацията’.
Всъщност ние не сънуваме толкова често. Сънуваме рядко. Лукс е да попаднеш на Земята и да наблюдаваш кулминационен любовен момент. Приблизително човечеството се състои от няколко милиарда души. Във всеки един момент някъде се случва нещо уникално − момент на взривяващо щастие, което насища въздуха с надежда, а тя се издига нагоре и стига чак до горните слоеве на атмосферата, а после в космоса − и достига до нас под формата на частици и вълни.
Така получаваме сигналите от едно друго време и едно друго пространство, а те са толкова силни, толкова могъщи, че имат способността да живеят трайно под формата на енергия, складирайки се в паметта на Вселената. Това са истинските моменти и те никога не изчезват. Това са моментите и които самите хора пазят запечатани в съзнанията си цял живот. Много други незначителни събития избледняват, но споменът на две държащи се ръце е толкова ясен и толкова силен, че ако можеше да се трансформира в електрически вълни, щеше да захрани голям световен град, например Токио, за една седмица.
Хората не осъзнават силата си. Това са невидимите процеси, случващи се в главите им, отвъд границите на познаваемата, доказуема фактология. Но те усещат невидимото − и когато са сами с мислите си, отправят поглед към звездите с лице, обляно от благодарни сълзи и страдат, и се молят, защото се съмняват; защото вярват; защото знаят, че не са сами. Защото те не са сами. Те са научени да обичат винаги друг, а най-често мечтаят да обичат непознатото, колкото и да ги плаши.
− Знаеш ли какви бяха последните му думи?
−Какви? − още една сълза се стича в приветливата му мъжка длан.
− Няма нищо по-готино от това да летиш със самолет − тя се усмихва през сълзи, в момент на търсен катарзис. − Съжалявам, че не успях за един последен път да отлетя нанякъде… − прихлипва тя и го хваща за ръцете още по-силно. – Моля те, прегърни ме, моля те…
Той само това и чака и я обгръща с ръце и около тях се обвива облак червен въздух. Става топло. Приятно топло. Двете им тела създават горещо защитно поле. Точно в този момент, в който той я държи, а тя плаче на рамото му, нищо не може да им се случи. Дори и метеорит да падне от небето, защитното поле ще го отнесе на километри от това място. Любовта спасява постоянно човешки животи.
− Аз… аз му дължа един полет, знаеш ли…? Той не успя да полети в последния си миг, може би е трябвало така да приключи живота си, в небето, насред облаците, където всъщност прекара целия си живот, където… − сълзите отново нахлуват от мозъка в очите й и тя се вкопчва още по-силно за синята му риза. Полето около тях е великолепно и постоянно се уголемява, обгръща ги като ореол и вече се издига над половината поляна. На никого на тази поляна не може да се случи нищо лошо, докато полето действа. Жената с кучето не го знае. Нито пък приятно разсеяния господин, който точно преди малко щеше да настъпи изпражнението на кучето. Една кола успява да се измъкне от дупка-капан, която в нормални обстоятелства би отнесла поне няколко псувни и главоболия.
Светът е малко по-добър, защото две влюбени деца са се прегърнали. Защото тя му разказва най-интимната си тайна и той я стиска здраво, колкото силно може да се обича един човек.
Наоколо се стъмва. Ореолът около тях блести със златисто-червени оттенъци. Сядам на тревата и се заглеждам в него. Красиво е. Сякаш милиони фойерверки догарят в един и същи момент.
В този момент се случва нещо странно, неочаквано. Никога не бях виждала човек в полет. Хората не могат да летят, изобретили са си самолети, балони, дори космически кораби (за да осъществяват комуникация с нас), но сами не могат да разперят ръцете си и да полетят. Все още са безсилни пред гравитацията.
Той пада бързо. Силата на защитното поле забавя падането му и то не е свободно, във физическия смисъл на думата, изглежда по-скоро разтеглено в пространството, като на забавен кадър. Заради въпросното разтегляне, човекът изглежда като анимиран, с по-дълги крака от обикновено, по-причудлива форма на тялото и сякаш е направен от гума. Наблюдавам феномена със затаен дъх и нямам време да се замисля, че той пада право към земята, където ще загуби живота си, превръщайки се в безжизнена и изтичаща материя.
Но тогава нещо още по-странно се случва. Енергийното поле се е разраснало толкова, че на три метра над земята, той просто се спуска по сферичната му повърхност меко като на пухен матрак.
Чувам далечен шум и накъсани думи, едно обещание, родено след целувка.
− Ще летиш. Обещавам ти, че ще летиш.
Мъжът е тупнал на земята и се оглежда невярващо около себе си. Гледа невредимите си лакти, дънките си. Ключовете му са паднали настрани от него, той ги взема в ръка и ги заоглежда с налудничавото изражение на излекуван болен.
Във вестниците на следващия ден ще пишат, че се е случило същинско чудо, мъж паднал от шестия етаж, без абсолютно никакви фрактури и счупвания. Цял целеничък! Все едно се е спънал в ръба на прага на банята си!
Същинска мистерия? Какво ли би могло да го е спасило? Късмет? Чудо?
Усмихнах се, а същевременно усетих клепачите си влажни.
Време беше да се събудя.