Закуска
― Абрексот абрексат спитири мотиииии! – изкрещя предводителят на преследвачите ми, които в същия момент минаха покрай подобието на дърво, зад което се бях скрил. Затаил дъх, слушах отдалечаващите им се стъпки и се притисках до дънера, който непрекъснато променяше цвета си. Когато прецених, че вече не съм в опасност, излязох на широкия розов път, огледах се и се втурнах в обратната посока, към залязващите пет слънца, дотолкова симетрично разположени на хоризонта, че очевидно след малко щяха да се скрият точно зад петте върха, които вече се обагряха в зелено. Знаех, че трябва да побързам, докато още има светлина, затова тичах с всички сили и се молех да не срещна никого преди да е настъпила нощта. Така мина около половин час. Изведнъж видях пред себе си странни проблясъци и веднага спрях, ослушах се и като не чух нищо смущаващо, продължих напред, но вече бавно и внимателно. След малко установих откъде идваха въпросните проблясъци – пътят свършваше в огромно езеро, пълно с оранжево-червена течност, което наглед стигаше до планината с петте върха, които вече бяха погълнали наполовина слънцата. Нямах избор, затова нагазих в езерото и заплувах. Течността имаше вкус на камък и миришеше леко на пушек. Изведнъж попаднах в невидим водовъртеж и в следващия момент вече бях под повърхността, където, колкото и да е странно, можех да дишам. Още по-странно беше, че пред мен се появи същество, което приличаше на огромна шишарка и ми каза с човешки глас: „Време е за закуска!” Тези думи се запремятаха като ехо в главата ми, докато аз се премятах из оранжево-червената течност. В следващия миг видях над себе си лицето на майка ми, която ми казваше: „Хайде, миличък, време е за закуска, пак ще закъснеем за детската градина!” Лицето й изчезна, както се беше и появило. Преди да успея да осъзная какво се случва, започнах да чувам (разбира се, продължавах да плувам), отначало отдалеч и приближаващи се постепенно, множество гласове, които говореха един през друг ― някои тихо, други по-високо, трети крещяха. След миг, като смяна на фокус на камера, видях над себе си много познати лица ― все колеги от космическата мисия на Марс, на която бях отскоро. Те се бяха надвесили над мен и ме питаха дали съм добре, а аз, като се огледах, осъзнах, че лежа на пода в столовата.
― Какво стана? – попитах, леко изплашен.
― Явно си стъпил на бучка масло, паднала от чинията на някой, докато си отивал към масата си ― каза Стенли.
Огледах се отново. Около мен имаше парчета от чиния и пръснати остатъци от закуска. След кратко недоумение, изведнъж започнах да се смея с глас и колегите ми се присъединиха. ”Абрексот абрексат спитири моти” – мина през ума ми.