Десетата експедиция
Върховният Главнокомандващ на Телурианската Армия на Освобождението нервничеше. Десетата експедиция към Солус-III бе кацнала преди повече от пет часа, а Космодесантник Втори Ранг Броу все още не бе влязъл във връзка с кораба флагман. Вече девет разузнавачески совалки се приземяваха на отвратително синята планета и очевидно потъваха вдън земя, тъй като всички опити да се свържат с тях удряха на камък. Върховният се видя принуден с неохота да изпрати Броу. Знаеше, че на целия кораб няма по-подходящ от него – първокласен специалист по тактика, лицепроменяне и стелт разузнаване, с цели 14 медала за заслуги пред Армията, взел участие в над сто експедиции из цялата Галактика без нито един провал или каквато и да било издънка. Въпреки всичко обаче му беше съвестно, че го жертва по този начин. Двамата бяха от едно и също люпило, бяха преминали крило до крило през какво ли не, а ако ухажванията на Броу към балдъзата му се увенчаеха с успех, не след дълго щяха да станат и роднини. А никой не изпраща роднините си на опасни мисии като тази на Солус-III. Само Великото Гнездо знаеше какво има там долу, но каквото и да бе то, вече бе погълнало с ненаситната си паст девет превъзходни космодесантника и лакомо се облизваше в очакване на десетия.
Върховният въздъхна и разсеяно се почеса по темето. Многото похабени нерви започваха да си казват думата – перата на върха на главата му започваха да окапват бавно, но сигурно. Бяха в орбита само три цикъла, но за това кратко време бе успял да загуби цели десет. Притесняваше се, защото ако Броу не се върнеше с добри новини, и то колкото се може по-скоро, можеше да се наложи да прибягва до крайната мярка – да обяви Солус-III за карантинна планета и да заповяда отстъпление. А Армията на Телурия не бе отстъпвала така позорно от незапомнени времена, затова перспективата да влезе в историята като първият избягал от две-три хиляди цикъла насам не му се струваше кой знае колко примамлива…
***
Космодесантник Втори Ранг Броу внимателно приземи совалката, без да вдигне и облаче прах, и щателно я покри с маскировъчна холомрежа. Не че някой щеше да успее да влезе в нея, освен ако не разполагаше с абсолютно точна реплика на третия нокът от дясната му лапа, но навиците, придобити в Академията, бяха дълбоко вкоренени в съзнанието му. Беше подбрал мястото за кацане перфектно – населеното място, към което щеше да потегли след малко, бе на прилично разстояние, така че едва ли някой бе забелязал пристигането му, а буйната растителност му осигуряваше великолепно прикритие. Даже нямаше да се наложи да се преобразява веднага: можеше да изчака, докато стигне до аборигенското поселение и на място да реши в каква форма на живот да се трансформира, така че да предизвиква най-малко подозрение у местните. Бордовият компютър услужливо го бе уведомил, че на планетата има 20 000 вида риби, 6 000 вида влечуги, 9 000 птици, 1 000 земноводни и 15 000 вида бозайници. Очевидно последните бяха тукашният еквивалент на разумни същества. Тази информация обаче не му помогна много, защото тъпата машина не бе успяла да даде еднозначен отговор на въпроса кои са доминиращите видове, оправдавайки се с „недостатъчно данни“.
С други думи, имаше шанс 1:15 000 да улучи, ако пробваше напосоки. Ето защо трябваше да разузнае по-обстойно. Надали щеше да е кой знае колко трудно – опитът му от стотиците предишни експедиции му подсказваше, че трябва да види кой вид е най-многоброен, кой показва признаци на разум и кой видимо подчинява волята на останалите.
Когато стигна до населеното място, забеляза как един от видовете бе буквално навсякъде: представителите му очевидно не бързаха заникъде или бяха в нещо като обедна почивка, защото не си даваха много зор, а се бяха наизлягали където им попадне, хапваха, занимаваха се с лична хигиена или просто отдъхваха, зяпайки околните. Броу се усмихна. Мисията се очертаваше лесна. Не знаеше какво е принудило останалите му девет колеги да се провалят, но той лично нямаше намерение да се излага.
Набързо се трансформира в един от аборигените и смело закрачи по пътя. Маскировката му очевидно нямаше слаби места, тъй като местните го изглеждаха лениво за частици от секундата и отново се завръщаха към онова, което правеха, преди чужденецът да премине пред очите им. Сега трябваше само да открие къде е командният пункт на врага, да огледа за възможни пречки пред евентуалната инвазия и да съобщи на Върховния данните, които да му помогнат да планира Освобождението.
Вървеше небрежно по улицата, когато изведнъж дочу шепот:
– Пст! Броу! Броу!!! Ела насам!
Не повярва на ушите си. Кой на това гнусно парче скала можеше да знае името му? Огледа се насам-натам, но не видя никого, освен една доста голяма групичка аборигени, разплули се лениво пред вратата на една от къщите. Реши, че му се е причуло и продължи да крачи напред. Повикът обаче се повтори:
– Хей, Броу! Проскубан лернит такъв! Не се прави на глух, ами ела насам!
Броу закова на място и се обърна бавно към лежерната компания. Единият от тях му намигна и за части от секундата, за да не излага на излишен риск маскировката си, се преобрази на телурианец.
– Кори! Мътните да те вземат, какво правиш тук? Мислех, че си мъртъв… Върховният се притесни, че може да са те разкрили заедно с останалите…
– О, жив и здрав съм си! Останалите също – ето ги Вайл, Риу, Сонт, Мири… цели и непокътнати.
Другите му кимнаха с достойнство. Броу се обърка:
– Искате да кажете… тоест… значи сте дезертирали преднамерено?!!
– Момче, зарежи тия военни клишета – потупа го по рамото покровителствено Кори. – И преди ни беше писнало да обикаляме Галактиката и да освобождаваме тоя и оня, обаче когато пристигнахме тук, разбрахме, че сме попаднали в рая. Тук ни обожават, хранят ни, радват ни се… Няма войнишки дажби, няма учения, няма „марш на скок“ из покрити с лед или разтопена лава планети… Не знам за вас, момчета, ама аз не мърдам от тук!
Останалите го подкрепиха с доволно мърморене.
– Хранят ви? Кой в името на Сатурновите ями ви храни? Казвате ми, че местните са дресирали низшите видове да им носят доброволно храна, така ли? – съвсем се оплете Броу.
– Не, приятелю, грешно си разбрал. Това, в което сме се трансформирали, далеч не са най-разумните същества на тази планета… и въпреки това по някаква странна логика именно те са истинските господари на това място. Онези двукраките работят, трупат пари, бъхтят се, за да прокарват пътища и да строят къщи, а този вид се възползва от всичко това и живее наготово. Но независимо от факта, че на практика това си е паразитиране, онези не се противят, а даже с удоволствие им предоставят всичките си блага…
– И как става това?
– Ще видиш, тихо сега, че идва една от онези.
Броу се опита да се държи естествено като останалите от групичката. Не беше трудно – просто трябваше да се излегне мързеливо на една страна и да наблюдава с премрежен поглед как двукраката се приближава.
– О, какво си имаме тук… Ново приятелче, а? Ела тук, мъничкото ми…
Тя го вдигна и го притисна до гърдите си. Броу се притесни, но останалите, които лакомо нагъваха храната, която бе донесла двукраката, му кимнаха да не се тревожи. Тя започна да прокарва ритмично ръка напред-назад върху гърба и главата му. Усети, че в него напира някакво странно чувство. Не можеше да го определи с точност, но със сигурност не беше неприятно. Беше… беше… Успокояващо.
Той отвори уста, опитвайки се да каже нещо.
Вместо това – изненадващо и за самия себе си обаче – се размърка.