Ветропоказател
Много малко от нас се замислят за тъжните и страшни неща, които се случват на другите хора. То е, защото много малко от нас всъщност са хора…
Името й беше Валентина. Имаше лакирани в червено нокти и ярко червило на устните си. Тя бе неземно красивата жена, която живееше в апартамента срещу този на Димитър.
Той не беше от ония мъжаги, които с чара си сразяват женските сърца. Имаше малка дъщеричка, за която се грижеше сам. И макар че често забелязваше многозначителните погледи на жените върху себе си, на този етап предпочиташе да се прави на разсеян.
За майката на малката Чери той не говореше. От толкова време дори не беше си спомнял за нея, че май наистина бе успял да я забрави. Това му носеше удовлетворение и, най-вече, така необходимото му спокойствие, защото, всъщност, беше писател. Само дето работата му нямаше нищо общо с писането на книги, разкази или поезия. Мисията на писателите, като Димитър, беше къде по-важна и отговорна – той трябваше да открива ЧУДОВИЩАТА сред хората. Защото всичките земни общества бях тайно инвазирани от същите тези чудовища, които подло се криеха в човешки облик.
За да разпознава едните от другите, сиреч да заема този отговорен пост, човек трябваше да бъде много специален, по-точно − той трябваше да е окончателно, непоправимо и безвъзвратно мъртъв. И съвсем не в духовния смисъл на думата (там, напротив, всичко си беше съвсем наред). Малко след инвазията хората разработиха този метод за съживяване на мъртвите. Не беше особено етично, но пък беше успешно. В противен случай би било против всички закони, земни и интергалактически, едно създание да сочи с пръст друго и да го изпраща на сигурна смърт.
Чери все още не знаеше истината за баща си. И как би могла − та той си изглеждаше съвсем жив. Разбира се, терзаеха го всички екзистенциални въпроси, присъщи на социална единица, като препитание, сметки и прочее. И все пак, главната задача на Димитър бе да наблюдава и да открива. Той бе олицетворение на човешката мечта − “За чиста от чудовища Земя!”
Звучи, може би, малко като геноцид. Е, то си е! Но хората отдавна не мислеха за това по този начин. Срещу всякакви угризения и скруполи от този род се изправяше тежко основание – те бяха чудовищни създания и окупираха земята.
Що се отнася до индивида Димитър, той също си имаше важна причина да приме въпросната «служба» − в противен случай дъщеря му щеше да остане сама, без някой да го е грижа за нея. А Димитър обичаше Чери прекалено много, за да мисли за добруването на собствената си карма.
Процесът на “писателстване” бе доста сложен и продължителен. Изискваше дълго наблюдение, точна преценка и нулева емоционалност. Преместиха Димитър в този апартамент, за да писателства за Валентина. Но той намираше все по-трудно да пише за нея, без да мисли за изящните й дъгли и фини пръсти или уверената походка на красива, истински секси жена…
− Тати! Тати! − детски крясък се разнесе из цялата къща и прекъсна ступора на Димитър, заблял се през кухненския прозорец.
− Чери?! Добре ли си? Какво става? − той светкавично притича до входната врата, където малкото момиче седеше с изцъклени от ужас очи.
Прегърна я силно и я отнесе на ръце в кухнята, където я постави върху плота:
− Сега се успокой, Чери, и ми разкажи какво ти се е случило − Димитър инстиктивно опипваше главата и ръцете й за наранявания.
− Имаше един мъж в метрото… − тя си поемаше въздух на пресекулки и здраво стискаше ръката на баща си − …той… той излезе от тунела и тръгна да ходи по…
− Миличка, не ставай абсурдна, а ми кажи какво наистина видя.
− Но аз го видях, видях го… той ходеше по въздуха, тати − момиченцето изхлипа още веднъж и заплака.
Димитър се вцепени за няколко секунди, след което целуна малката русолява главичка на Чери и със скорост, недостижима за обикновен човек, събра най-необходимия багаж. Само след няколко минути се почука на вратата. Очакваше го. Отвори и високият тъмен мъж бързо влезе в антрето.
− Не можеш просто така да изоставяш мисията − тихо, но ядно му каза мъжът.
− Дъщеря ми е видяла летец, знаеш какво означава това!
− Със или без летец, твоята работа е дълг, който трябва да изпълняваш. Знаеш какво следва в противен случай!
Димитър впери поглед в мъжа, изпълнен с цялата омраза, на коята един мъртъв можеше да бъде способен.
− Тогава ми подсигури допълнителна охрана − процеди през зъби той. − Щом летаците са започнали да се навъртат насам, време е разобличим чудовището. Нали никой от нас не иска да рискува масова общопланетна истерия!
− Добре, добре − мъжът извади цигара и я запали жадно, – има нов доклад от Дупката.
− По-дяволите дупката − горната устна на Димитър трепна нервно. − Да не я бяха разкопавали никога, тая Царичинска помия. Превърнаха живота ни в непрестанен кошмар.
− Малко късничко е вече да правим такива отсъждания. Други взеха решенията, които трябваше да бъдат на всички ни − странният мъж се подсмихна горчиво и хвърли цигарата през кухненския прозорец. − А ти гледай да свършиш работата.
− Съжалявам ви, всичките живи − успя само да каже Димитър. – Поне, като съм мъртъв, знам, че ужасяващото подобие на свят вече не е мой дом!
− Такива като теб нямат право изобщо да говорят за дом.
− О, Матей, само ако знаеше, колко грешиш…
… Сега трябваше да ускори процеса по идентифициране на чудовището. Търсеше само една усмивка – никой човек вече не се усмихваше, не и в израз на радост – правеха го само чудовищата.
Летаците бяха още една усложняваща подробност, способна да прерастне в огромен проблем. Те бяха неизбежен резултат от пристигането на чудовищата на Земята, нещо като онези паразити, които се хранят от гостоприемника си. Ако скоро не откриеха чудовището в този район, летаците щяха да съберат достатъчно сила да приведат в действие своя план за инвазия…
Та сега работата на Димитър се състоеше в това, да накара една жена да се усмихне. Не че не го биваше да очарова жени – правеше го без проблем още от времето, когато беше жив. Но това може би беше единствената жена, която той не искаше да види усмихната, просто защото искаше да продължава да я гледа… Беше писателствал много пъти преди, но за пръв път можеше така добре да опознае обекта. И неизбежно се питаше, вече твърде настоятелно, дали някога някое от чудовищата реално всъщност бе наранило някой. А отговорът беше също толкова неизбежен и шокиращ − НЕ! Напук на стелещата се мълва…
На поставения пред свършен факт Димитър обаче не му оставаше нищо друго, освен да изпълнява. За да остане жив. Поправка − за да остане!
− Трябва да се махнеш! − минаваше три сутринта, когато той почука на вратата на Валентина.
− Моля?! − тя стоеше сънена срещу него, наметнала копринен халат, който очертаваше нежно формите й.
− Знаеш много добре кой съм − той се приближи до нея и усети топлото й кехлибарено ухание. − Както аз знам какво си ти. Няма да те преследвам, само се махни! Все още нищо не мога да докажа, така че имаш време да избягаш.
− Скоро вашите военни няма да могат вече да задържат летаците и положението ще излезе извън контрол − първоначалната изненада в погладе й бързо се смени с безкрайна тъга. − Така се случи и на нашата планета…
− Сега не е време за обяснения. Моля те, просто бягай!
− Ние не искахме нищо друго, освен да ни оставите на мира − тя огледа коридора и за миг погледна в тъмния си апартамент. − Съжалявам за това, което са ти причинили − жената обгърна с ръце лицето му и плахо допря устни в неговите. След броени секунди изчезна и остави само кехлибарено ухание след себе си…
… Истината е, че тази история не води до никъде. Тя все още няма край. И да, оставя читателя с апокалиптичното усещане за непоправимо счупено стъкло. Защото живеем в свят, чиято реалност е въпрос на гледна точка. И ще бъде така, докато ние, човеците, не решим, че е дошло време да разберем кои сме, откъде идваме и накъде отиваме.