Несмутени от нищо, фотоните
се стрелкат в хаос край мен,
докато се въртя неспокойно в леглото,
с надежда да дойде новият ден.
Някъде в тъмното се сблъскват галактики,
изчезват в себе си черни слънца,
а през прозореца наднича Луната
зад перде от стара, протрита басма.
Свободата да бъда различна
е вече трудно да оценя.
Ти каза „никога“ ― това е всичко,
за което мога да мисля сега,
а искам да мисля за онези пространства,
които не мога да доближа,
но сърцето ме връща обратно към утрото
и ме изпълва с тиха тъга.
Простото „не“ ме е свързало здраво
със Земята, на която си ти,
а душата ми иска пак да е скитница,
както някога, преди да се появиш.
Но слънцата са там… и фотоните ―
това, над което нямаш никаква власт.
Те имат достатъчно време да чакат
кога отново ще се върна при тях.