Сливане
Стига да искаш, то аз ще ти кажа и друга легенда
вещо и хубаво — ти пък във свойто сърце обмисли я: —
как боговете и хората имат един и същ корен.
Златния век най-напред сътвориха за смъртните хора
вечно безсмъртните, дето в Олимп обитават дворците.
Стана това, на небето когато царуваше Кронос:
хора с безгрижни сърца си живееха както безсмъртни,
нито познаваха труд и нещастие, ни ги грозеше
жалката старост, а все неизменни в краката, в ръцете
черпеха в пира наслада, от всички злини надалече.
Теогония, Дела и дни. Омирови химни
Хезиод
Не помня откога съм тук. Изглежда ми като миг, а всъщност много време отмина откак Големият брат изпълни небето над мен. Усещам сивото луничаво лице да хапе огнения връх зад гърба ми. Не е нужно да се обръщам, знам го. Всъщност няма значение, времето е относително. Дори за мен, а аз съм никой – един от многото. Един от безчет Синове на Майката, или поне бях … процесът е започнал. Не ме е страх, подготвен съм за този момент. Най-важният ден в живота ми!
Днес е моят амер – та, денят на моето Сливане. Иска ми се да вярвам, че съм достоен, така достоен, както бях, когато дадох обета си. Макар съвсем да не съм длъжен да го правя: това е, което си мисли майка ми (а може би и всички в селото); не съм длъжен, та аз дори не съм Войн. Не ми харесва да я виждам така самотна и съкрушена, но обетът ми е даден. Никой не застава между Синовете на Майката и тяхния амер – та, и двамата го знаем. О, тя го приема, но страда – ужасно е за един син да вижда как умират цветовете на майка му! Чудя се дали Тя заслужава това страдание, а може би именно такива мисли ме правят недостоен да се слея? Самият аз съм поизгубил цветовете си. Засега синьото и охрата, но в мига преди да се слея, ще изчезнат и останалите. Но майка ми, тя е красавица, наследил съм повечето си цветове от нея.
Помня деня, в който й казах за решението си, цялото й същество избледня и за един кратък миг бях сигурен, че тя ще изчезне. Като светлинка, събрала всичката си сила да проблесне, а после да се стопи в мрака. Отдъхнах си, когато се върна. Бях млад и глупав, радвах се, че се е върнала, че приема нуждата ми да се слея, но майка ми, тя не беше същата. Пак бе красива, но някак далечна, сякаш вече се бе сбогувала с мен. Познах по цветовете й, по прекрасните й изтънели цветове. Никога не повдигнах въпрос за това, а и тя не проговори, просто гледахме мрака, пълзящ в лазурните й нишки, и страдахме мълчаливо. Случва се да я видя, каквато беше някога – тюркоазено синя с разпръснати в светлата сърцевина златисти лунички. О, Майко, така ми липсва смеха й, нейният ярък заразителен смях от светли зелени вълни и седефенорозови облачета дълбоко в ефирните й краища! Никой друг в селото не се смее така. Е, може би само Мер – Су, тя е коралово-червена, а когато се смее, в нея танцуват пухкави сребристи камбанки. Мер – Су, моя прекрасна невъзможна любов, чудя се бих ли те обичал толкова, ако не бе съвършено превъплъщение на Майката? Бих ли обичал и теб, тъй както обичам другите Й Дъщери, ако цветовете ти бяха съвсем обикновени – златисто-оранжеви като на Мер – Тан или пък розово-антрацитни като на Мер – Дис? Ако не бе изпълнена цяла с присъствието Й? Тези мисли ме плашат, късат от волята ми да изпълня обета си.
Струва ли ми се или напоследък Мер – Су идва твърде често при нас? Ще ми се да не го прави, до нея майка ми е като оловен сив облак, а от това ме боли и трябва да бягам. За да не виждат онези, които обичам най-много, слабостта ми, колебанията, разяждащи моето тъмновиолетово, задушено от светлия аквамарин на гнева, или пурпурните нишки в сърцевината ми, пламнали до огън. Ти ме чакаш, Мер – Су, винаги ме чакаш – да се завърна при теб след бягствата си виновен и смирен. Да приема прошката ти … Майко! Това боли повече от вината! Не бих го признал, но се радвам, че Мер – Су е до мен за обредите към Майката. Чувствам енергията да тече по нишките ми по-силна и по-чиста, а знам, че и нейните лунички светят по-ярко, когато заедно се свързваме с Нея. Имам нужда от тези вечери. И се страхувам от тях – единствените моменти на съмнение в съдбата, която сам начертах.
Майка ми е доволна, радва се на всяка малка отстъпка, на всяка отровна глътка страх, които неохотно разкривам пред нея. Не може да го скрие, виждам го в розово-златистите спирали на надеждата й, избуяли за един миг в мрачната й сива сърцевина. Надява се да се откажа от амер – та, да дам обет на Мер – Су. Това е отчаяна дива унизителна надежда, но не мога да я виня, аз съм единственото й дете, роден Син на Майката, всички нейни деца са Войни. За мен, само за мен, не съществува задължение да се подлагам на амер – та. А би било толкова по-лесно за всички, ако съществуваше. Без болка, без вина. Дори и те отслабват. С приближаването на края на подготовката ми усещам все по-малко от моята реалност и повече от безмерния свят на Майката. Тя се погрижи за това. Все още виждам нащърбените кафяви линии на гнева на майка ми, но странно далечни, притъпени, сякаш не аз, а друг живее живота ми. Не се тревожа за обичните ми, майка ми ще има още много Деца, а Мер – Су … Мер – Су ще се свърже с Мер – Инас, така е правилно. Бих искал да мога да видя дъщерите й – огненочервени, изпълнени с присъствието Й, и все пак с насмешливите сребристи камбанки на Мер – Су.
Мислите ми се реят, избледнели са, както са избледнели и цветовете ми. Личността ми потрепва, рехаво свързана с тялото в безплътна нишка етерна светлина. Скоро ще се слея. За последен път съм Мер – Дин, син на Мер – Аса, Син на Майката. Ако пожелая, още сега ще прекъсна снопа лъчиста енергия, която задържа съществото ми в тази реалност. Ще имам ли смелост да довърша това – трябва ми повече време, още време, твърде бързо е. Вероятно бих знаел какво да очаквам, ако бях Войн. Моят наставник не ме предупреди и аз не попитах, възможно е сам да не е бил наясно. Помня гнева му, когато поисках да ме обучи – грозни лъскаво черни експлозии, накъсали светлата кафява сърцевина на мръсни отровно жълти парцали.
Мер – Авес … Лудост е, казваше, светотатство, обида към Майката, никога не би работил с мен, аз нямам етерни спомени. Без спомените на Войн никой не би издържал сливането, никой, убеден е в това. Благодарен съм му, той единствен се съгласи да ме учи. Мер – Авес, Учителю, време е да разбера отговора! А така бих искал и ти да узнаеш! Трябва да се сбогувам с теб, тъй както се сбогувах с майка ми и Мер – Су. Със спомените за тях, макар телата ни вече да са се сбогували. Моите спомени са съвсем обикновени – простички спомени, изпълнени със самия Живот, с веселие и ухажване и младежки задявки, с любов и приемане. Нищо от това не би ми помогнало днес. Нищо от обучението ми не е могло да ме подготви за това, което ще се случи, преди да е изтекъл този ден. Когато Братята – Големият и Малкият, се срещнат в оранжевочервеното небе над мен, ще трябва да прекъсна последната брънка живот, свързала личността ми с отслабналото ми тяло. Трябва да го направя сам. Ако не ми достигне смелост да довърша започнатото, ще го направи Майката и тогава ще умра. Ще изчезна безславно опозорен и сам, докато личността ми попие в пурпурната скала и тялото ми изсъхне, останало без живеца си.
Страхувам се … Аз, Мер – Дин, безстрашният, се страхувам, както никога през живота си. Страхувам се от себе си. От моята слабост и от позора ми. Мер – Авес – името дърпа като с невидимо въже образа му в съзнанието ми – моят оранжевокафяв, непоклатим като червените скали под мене наставник. Спомените му свършват тук, винаги тук, на това място, когато Братята, огромни и заплашителни, увисват над притъмнялото небе в очакване. Не може да ми каже повече, той е само Учител, спомените му са заключени. Зрението ми е замъглено и болезнено. Изтекло е заедно с цветовете ми, едва улавям очертанията на предметите. Сега не ми е нужно да виждам, знам, че е време. Големият и Малкият брат са вече тук, чувствам го по огненото дихание на Майката – преминало е като гореща лава по нишките ми, но не е за мен, приветства Братята. Чакат ме, Майката чака мен, а аз не мога. Аз съм просто един самозван страхливец. Дълбоко в сърцевината ми нещо се къса и пищи.
Вихрушка от цветове …
(… Ще имам красива смърт …)
Сърцевината ми пулсира и расте.
(… О, Майко, ще боли …)
Нишките ми скърцат, замръзнали и твърди. Разтеглям се, трябва да догоня пясъчната пустиня, разцъфнала в мен. Златистият пясък дращи низините ми, в тялото ми никнат плата и зреят котловини, изпълват ме цял, дъвчат с каменните си усти меката ми смъртна обвивка. Разтеглям се (… Това ли е? Това ли чаках?…), ще следвам високите планини, разпукали ръждивата ми плът. Сам съм … огромен, жив, туптящ, необятен… СВЯТ сред море от космически мрак. Не се страхувам, спомените се връщат. Бил съм тук, познавам това място … помня рождението си. Помня звездата отсреща: огнена, нажежена до бяло. Помня лъчите й, топящи лицето ми. Самотно проблясване за добре дошъл. (… Хубаво е да се завърнеш …) Виждам я така, както не съм я виждал никога преди. Без пурпурния ореол, който замъглява образа, без розовите отблясъци на яркото небе. Сега ще се завъртя. Стар съм и бавен, кой знае защо това ни най-малко не ме притеснява. Монотонното бръмчене, жужащо по нишките ми, постепенно се усилва. Чувам го от известно време, слабо, все още твърде слабо, по ръба на мислите ми, силикатни, пъплещи мудно в сърцевината ми от червени базалти и хематит. Бил ли съм някога тъй тежък и неподвижен? Трябва да погледна надолу. Трудно е … Гледам себе си през хиляди очи. Плътта ми се дипли в обширни кафяви каньони и стръмни ръждиви скали. Ето го селото, ритуалът по свързването скоро ще започне (… Селото? … ритуалът …)
Споменът отеква в мен, отскача в скалите ми, ехото му мигновено попива в разширяващи се концентрични кръгове. Надничам като крадец – запечатани кръгове от нечий чужд живот. Моят живот? Майка ми и баща ми, тя – светъл аквамарин със златисти лунички, той – тъмновиолетов с блестящозелените нишки, вплетени в розовата сърцевина … О, те са прекрасна двойка! Какви ли ще бъдат децата им … Аз съм добър, добър, добър. Мога да се слея! … Червената Мер – Су развеселено полюшва камбанките си „За какво ти е да си Войн? Ще се откажеш ли от дара на живота, преди да си го получил? Ще забравиш ли залезите, кротките пурпурни залези на споделена енергия? Ще се откажеш ли от мен?” Споменът изчезва. Винаги съм бил тук, помня рождението си. Помня звездата да смуче от соковете ми, докато плътта ми се свие до ситен пясък. Помня изгреви и залези – повече, отколкото мога да преброя. Помня мрака, моята люлка, с хладната длан върху нагорещените ми скали.
Бръмченето нараства. Чувам … мисли? Не са мои, но не са и съвсем чужди. Сякаш безброй съзнания са вплетени в моето. Разумни, осъзнати, мислещи съзнания, дремещи във всяка клетка от масивното ми тяло. Потъвам в отразения им шепот: „… ще ви пазим и ще ви защитаваме. Ще ви нахраним с енергията си – за да живеете. Ще ви напътстваме – за да отгледате в любов малките си. Ще ви обичаме – като се откажем от себе си. Ще ви топлим – в студените нощи. Ще ви разхлаждаме – в горещите дни. Ще ви приемем – ако пожелаете безсмъртие. Ще бдим – ако изборът ви е тленността. И винаги ще помним – вие сте наши Деца …”