Паднал от Марс
– Ти да не си паднал от Марс? – попита събеседника си Иван.
Петър, когото чакаше, закъсняваше порядъчно – както винаги, разбира се – и за да не скучае, той бе приел да се поразговори със случайния си сътрапезник. Кожата на човека бе с определено зеленикав цвят, но Иван не мислеше за себе си, като за arbiter elegantiarum[1], така че не си позволяваше да отправя забележки относно модните тенденции. Харесваше му на човека да е зелен, нека си бъдеше зелен.
– Чак пък „паднал” – прозвуча нещо като уморена обида в гласа на зеленикавия. – По принцип обаче си прав. Оттам съм?
– От…ткъде „оттам”? – едва не се задави с блъди мерито си Иван.
– От Марс – отговори невъзмутимо събеседникът му.
– Да, бе?!? – измери го с невярващ поглед Иван. И добави баналното, за да спази принципа „на абсурда – с абсурд”: – Аз пък съм от Венера.
– Така ли?!? – зарадва се учудено зеленикавият. – Много ми е приятно.
И премина веднага на въпроса, който изглежда най-много го тормозеше:
– Как се справяш с тукашната бюрокрация?
– А-а – проточи Иван. – Справям се някак си.
И веднага се изруга наум, че лъже толкова безскрупулно, защото, на практика, въобще не се справяше. С едно нищо и никакво разрешително за отваряне на някакво си незначително магазинче вече два месеца го мотаеха от общината. „Ама ще видят те!” – закани се пак наум Иван, без да уточнява какво точно щяха да видят и кои са онези „те”, защото второто и без това бе ясно.
– Ще имаш ли нещо против да ми помогнеш тогава и на мен? – попита го плахо случайният му сътрапезник.
Иван веднага застана нащрек. Не обичаше никак този въпрос, защото в повечето случаи бе свързан с разходи от негова страна, а финансовото му състояние не бе от цветущите.
– Зависи за какво – отговори предпазливо той.
– Да се справя с тукашната бюрокрация – поясни зеленикавият.
– Хм… – придаде си замислен вид Иван и проклинайки се отново наум, този път за любопитството си, попита: – Какъв ти е проблемът?
– Ами аз, виждаш ли… – започна непознатият, – съм посланик на Марс на Земята. Така и не мога обаче да пробия през тукашната администрация и да си уредя среща с по-издигнат представител на властта. Което, както разбираш…
– А, стига бе! – прекъсна го Иван. – Ти сериозно ли?
А наум си помисли: „Само с луди си бях нямал работа”.
– Съвсем сериозно – отговори зеленикавият. – Опитах най-напред с държавата, в която се приземих… Тази, която според вашите представи се намира на два континента…
„Русия” – помисли си Иван.
– … Стигнах до някакъв отговорен фактор на средно ниво в правителството, който така се разсмя, че щеше да падне от тежкарския си стол зад бюрото си, и ме отпрати с думите: „Ха, ха, ха. Много смешно. Ама наистина, много смешно. Благодарете на американския президент от името на нашия за шегата! Ха, ха, ха”. След което дори достъпът ми до това правителствено ниво бе прекъснат – завърши с тъжен вид случайният му събеседник.
– И? – пленен от разказа, че някой друг също може да има проблеми с бюрокрацията, Иван дори забрави да се наругае пак за любопитството си.
– След това посетих страната, заемаща почти един континент…
„САЩ” – помисли си Иван.
– … Правителственото ниво, до което стигнах там, бе почти същото – продължаваше зеленикавият, – но реакцията бе малко по-различна, макар и резултатът да бе почти същият. Някакъв сухар ме прие, изслуша ме внимателно, след което ми каза: „Вижте какво, господине! Ние тук се занимаваме с много по-сериозни неща, като това да спасяваме света, а вие ни занимавате с някакви смешки. За тези неща си има определени места. Наричат се театри и клубове. Така че – ако обичате – ги пробутвайте там, а не при нас”. И ме отпрати.
– А в ООН-то не опита ли? – продължи пък с любопитството си Иван.
– Ако имаш предвид организацията ви, самоопределила се като нещо подобно на планетарно правителство, опитах и още как – отговори му събеседникът му. – Там, първо се засмяха, после станаха сериозни, после пак се засмяха и… ме отпратиха…
– Без каквото и да е обяснение ли? – попита Иван и едва не си прехапа езика, усещайки се изведнъж, че води някакъв абсурден разговор. След това обаче веднага се поотпусна, сещайки се, че абсурдните разговори на чашка не са чак толкова неприемливо нещо.
– А, обясниха нещо, ама толкова засукано, че съм сигурен, че на специалистите ни по междувидови комуникации ще им отнеме цял век, за да го разгадаят. Единственото, което разбрах от цялото им словоизлияние бе: „А бе, ти да не си паднал от Марс?”
– Мда… – почеса се по главата, въпреки че въобще не го сърбеше, Иван. – Проблемът ти наистина е сложен… Просто не знам какво да те посъветвам… Освен да… Точно така… Опитай в някоя от големите мултинационални компании, осигуряващи части, логистика и каквото още е необходимо там на космическите ни програми! Те са прагматични хора и би трябвало да те разберат.
– О-о… – възкликна зеленикавият. – Въобще не се бях сетил. Много благодаря за съвета! Веднага се заемам…
И се изниза иззад масата, като не забрави да хвърли на нея банкнота, която, както установи впоследствие Иван, многократно надхвърляше стойността на изконсумираното от тях двамата плюс това, което щяха да изядат и изпият с Петър, който в този момент се настаняваше на масата.
– Какъв беше този? – попита Петър.
– А, някакъв, паднал от Марс – махна с ръка Иван и започна да излага проблема си с общината пред приятеля си, имащ връзки в нея.
* * *
Маститият бизнесмен, който по същество се явяваше президент на борда на директорите на компанията, слушаше внимателно зеленикавия и дори си водеше бележки със златния си „Паркър” в бележник с позлатени корици. Освен това благоволяваше да кима в съгласие от време на време. След като посетителят му приключи, той остана замислен за няколко мига. После позвъни на секретарката си и се надигна иззад огромното си бюро.
– Много ви благодаря, че се обърнахте към нас – избоботи той, подавайки масивната си лапа на зеленикавия. – Ще обсъдим в борда на директорите как да ви помогнем и ще се свържем с вас. Мис Престън – обърна се към секретарката си той, която стоеше чинно до вратата. – Изпратете господина и си запишете данни за връзка!
Още преди да се затвори вратата зад гърбовете на секретарката и посетителя му отляво на бюрото му се отмести една секция от масивната библиотека и от нея излезе неугледно на вид сиво човече с контрастиращ на вида му скъп марков костюм.
– Какво мислиш? – попита го президентът на борда на директорите.
– Поредният ненормалник с поредната си фикс идея – измърмори презрително човечето и се доближи до барчето в ъгъла на кабинета, където си сипа два пръста и половина уиски в искряща кристална чаша.
– Хм… – изхъмка бизнесменът. – Мислиш ли?
– Убеден съм – отсече сивото човече, допълвайки в чашата си сода и лед.
– Аз пък мисля, че трябва да сме малко по-предпазливи – също втвърди тона си президентът на борда на директорите. – Евентуални дипломатически отношения с някакво правителство на Марс, колкото и абсурдно да звучи, могат сериозно да навредят на печалбите ни от космическите проучвателни програми.
И натисна отново бутона на интеркома на бюрото си.
– Мис Престън, бихте ли извикали шефа на охраната? – полупопита, полунареди той.
– Веднага, шефе! – прозвуча гласът й от малката решетка на интеркома.
* * *
– Джонс – обърна се президентът на борда на директорите на компанията към влезлия строен и як мъж в скъп спортен костюм, – видяхте ли току-що напусналия ни посетител?
– Лично, не, шефе, но със сигурност физиономията му е записана от охранителните камери – отговори запитаният.
– Чудесно! – зарадва се лениво президентът на компанията. – Вземете данните му от мис Престън и до утре…
И той прекара красноречиво дланта си пред гърлото си.
– Разбрано, шефе – отговори шефът на охраната и напусна кабинета.