Марс, обич моя
Ира се материализира на тясната скална площадка в подножието на връх Рок.
„Минута и двайсет секунди преди него!” – помисли си тя със задоволство и чукна с показалец върху лявата си ръкавица, за да скрие часовника. Тук, на върха на света, войната не беше всичко. Мисията, оцеляването, това, на което я бяха учили, се разтваряше в чистотата на въздуха. Свобода и вечност.
„Вечност!” – натърти тя в мислите си. С наноботите в тялото й, беше почти вечна. – „Ако някой импулсен бластер не целуне тила ми.”
Хората от миналото нямаха привилегията да живеят дълго. Поне това знаеше от колекторите. Болести, рани, катострофи, едно чупливо като кристален сервиз човечество. И все пак, по нищо не личеше онези човеци да са пазили живота си повече от сегашните. Не го прекарваха в тренажори и обучения за оцеляване.
„Да те има не е всичко, което искаш.”
Ира пусна погледа си по хребета. Стори й се страшно, толкова млада да се пита омръзнал ли й е почти вечният живот.
– Войниците на алианса.
Гласът, който я вкамени, приятен и млад, идваше откъм тила й.
„Не е той!”
Ира изви бавно врат, без да помръдва тялото си и вдигнатите във въздуха ръце. Не виждаше оръжието, опряно в гърба й, но видя нападателя. Млад, висок и много слаб. В големите му, тъмни очи блестеше любопитство. Предпазната сива качулка скриваше челото и устните му, но това, което се виждаше, издаваше изтънченост.
– Не си Ласо.
Ира бавно свали ръце. Обърна се внимателно срещу дулото, което все още я заплашваше. Беше инпулсен бластер. Ако нападателят натиснеше спусъка, нищо не би могло да я спаси.
„Не може да е Ласо.”
Куриерът, когото очакваше, бе оцелял повече от десет години с това име. Трябваше или да е много стар, или да е недосегаем.
„Ако се е коригирал… Защо не? Някои от по-старите вече го правят.”
– Няма да дойде. Този, когато търсиш.
Непознатият притвори очи.
– Ти ли го уби?
– Не съвсем.
– Той носеше…
– Знам.
– От федерацията ли си?
– Не.
– Защо им помагаш?
– Не на тях, помагам на този твой Ласо.
Ира трепна. Тя дойде по-рано. Как така изпусна всичко?
– Помогнах му да си тръгне. Вече го няма.
Ира остана втренчена в бластера му. Можеше да се бие. Можеше да опита да избяга, макар това да й гарантираше бърза смърт. Оцеля по-дълго от доста други войници, именно защото намираше невъзможни варианти за измъкване в подобни ситуации.
„Винаги има изход.”
Очите й се вдигнаха към неговите. Големи, черни блата, преливащи от печал.
– Готов съм. – Той свали оръжието. Тя нападна светкавично, въпреки усещането, че не бива. Плъзна се покрай него отляво. Изненада в гръб. Не, отново срещна лицето му.
„Толкова бърз?!”
– В битките няма смисъл. Няма победител.
– Всичко е битка.
Ира се шмугна покрай рамото му с лекострели в ръце. Пак лице в лице и инпулсният бластер целуващ гърдите й.
– Кой си ти?
– Някой.
Опит за измъкване и бластер в гърба.
– Нямаш име?
– Името е доверие.
– Защо не ми вярваш?
Тя се разтвори във въздуха. Материализира се встрани от него. Той беше пред нея за по-малко от мигване.
– Можеш да ме убиеш по всяко време.
– Не вярвам на някого, когото смятам да убия.
– Защо дойде на срещата?
Тя отстъпи крачка от дулото на инпулсния бластер.
– За да убия войника на алианса. Това е отговор, нищо лично.
– Можеше да ме убиеш веднага.
Той притвори очи, но не свали бластера.
– Не очаквах да си жена. Толкова малко красота има в света ми. Естествена, жива красота, дори когато се каниш да убиваш.
Ира изчака да надникне отново в ирисите му. Сега в тях видя само себе си. Малка и изплашена.
– Пратиха мен, защото съм… най-добрата. Сама трябваше да се справя. Бързо и лесно.
Той свали бластера. Очите му я жалеха. Тези огромни, топли очи не носеха смърт. Ира се изплаши. Искаше да умре сега. Не искаше да потъва още и още в този поглед.
„Така хубаво и така страшно.”
– Убий ме! – Тя прибра лекострелите си и стисна с две ръце дулото на инпулсния бластер. Опря го в гърдите си. – Убий ме сега! Аз съм войник на алианса. Живях, за да сея смърт, и ще умра от инпулсен бластер. Така трябва.
– Обичаш войната.
– Какво друго?
– Има много повече.
– Няма.
Ира отвърна поглед от очите му. Затвори своите, но все още го виждаше. Беше поела твърде много от него в себе си.
– Убий ме, по дяволите!
– Искаше ДНК-то от рапса. Затова чакаше куриера.
– Алиансът го искаше. Аз съм само пратеник.
– Ангел?!
Тя отвори очи. Трябваше да го погледа, преди да умре. Да го запомни.
– Ангел на смъртта.
– Аз съм Марс – каза той. – През последните десет години ме наричаха Ласо.
Тя трепна. Не от изненада. Беше разбрала, преди той да й го каже.
– Вече не е важно.
– ДНК-то им трябва, за да убиват. То ще повреди наноботите в телата на врага. Когато погубите федерацията, ще унищожите и себе си. Винаги става така.
– Ласо си отиде – сети се Ира. – Убий ме! Така няма да има повече смърт. Войната ще продължи без нас. Без ДНК-то от рапса. Нали това искаш?
– Исках го.
– Обрал си федерацията с помощ от алианса. Някой се е жертвал за теб.
– Някои и не за мен.
– Да, ДНК-то. Сега изборът е само твой.
Очите му бавно се склопиха. Беше красиво, мълчаливо „да”. Тук, на купола на света. Ира прие топлината, с която я дариха сетивата й. Да се преизпълни с Марс, преди да умре, беше щастие в чиста форма.
– Ще трябва да се криеш. Ще се обречеш на самота много дълго време.
– Докато хората пораснат.
– А мислехме, че сме големи.
Тя въздъхна. Той беше прав за всичко.
– Ако умра, ще ти осигуря преднина.
– Ако живееш…
– Няма да си сам, но ще ни намерят. Все някога. Аз съм войник на алианса.
– Смъртта е…
– Начин да те отнеса от тук – Ира се засмя, стисна ръцете му и плъзна палци към спусъка на бластера.
– Не спирай единственото добро, което ще направя.
Той я гледаше, а ужасът изпълваше очите му.
– Има много повече от войната – прошепна Ира. – Сбогом, обич моя!