Лабиринт
Момичето бе на четири години. Косата й бе сплетена на плитки. Имаше рани по колената. Крачетата й неистово ритаха. Дърпаше се и не искаше да влезе. Над широкия претрупан с украси вход бе написано „Лабиринт – кът за детски игри”. По-надолу, с готически букви в триъгълник със знак внимание – „Гарантираме, че вашите деца ще пораснат бързо при нас”. От другата страна в подобен триъгълник пишеше – „Един час при нас е цяла вечност”.
Колкото повече майката и детето приближаваха входа, толкова повече детето пищеше.
– Дора, млъквай! – кресна и майката. – Спри веднага. Защо не искаш да влезеш?! Виж, вътре е пълно с други деца! – Майката виждаше, че детето не я слуша и я дърпаше настойчиво. – Влизай! – викна й. Като стигнаха, избута дъщеря си вътре.
Сложиха номерче на детето. Дадоха едно и на майката.
– Това е всичко – каза и служителката, след като взе номера на кредитната й карта. Майката се засуети. Попита има ли още нещо и кога трябва да се върне, за да си я вземе.
– О, когато искате – отвърнаха й – тук имаме храна и вода, имаме всъщност всичко – специални упражнения, игри и най-добри специалисти. – Може да я оставите, колкото искате. Минимумът, знаете, е една година.
– Знам – отвърна майката.
– Разбира се – може да я оставите и повече; ще порасне по-бързо – добави усмихната възпитателка.
Майката се отдалечи. После се върна за малко, погледна през стъклото какво става вътре и видя из лабиринтите да щъкат стотици деца. Вътре бе плетеница от уреди, въжета, стълби, игри, бутафорни детски къщички, стаи за обучение. На една от стените имаше панел с дозатори. Децата отиваха често до там, наливаха в термочаши, които носеха със себе си и пиеха. Изглеждаха бодри и заети с нещо. Нямаше плачещи деца. Ще се развесели и Дора, помисли си Паула. Ще порасне. Освен това, каза си ядно, какво по дяволите мога да направя, такъв е законът.
Паула се разплака. Стисна юмруци и ноктите и пробиха кожата. Принудиха я. Искаше да се върне и да грабне Дора. Искаше да я измъкне, но знаеше, че не може. Знаеше, че ще стане по-лошо. Децата вътре все пак изглеждаха добре – изглеждаха си като съвсем нормални деца. Просто порастваха по-бързо.
Сети се как незабелязано станаха нещата. Приеха закона за фалита на гражданите без много шум. Хората, подобно на фирми, трябваше да отговарят за своите задължения. Човеците позагубиха малко от красотата си – като физически лица, красота нямаше особено значение – така бе написал мъжът й в една статия. Бе писал, че хората за държавата са физически лица и в това си качество, красотата им, физическа или душевна, е без особено значение. Това нямаше как да му го простят. Пристра̀стен си, бяха му казали колегите от вестника – ти си един от тези, които имат задължения. Знаем, че имаш ипотека. Ти си жалък длъжник. До гуша си затънал – каза му главният редактор – ти си от тия бедняци, които са вечно фалирали и затова пишеш срещу закона. Нямаме място в редакцията за теб. Уволниха го. После го изпратиха, в духа на новия закон, в мината с дванайсет часов работен ден – със заплатите си на писач нямаше как да си плати дълга. Паула я оставиха. Трябваше да си гледа детето. Трябваше също да заведе детето в дома за акселерация. Получи безплатни билети за полета до Марс.
Тоя закон не е съвсем лош, обясни семейният адвокат на Паула. Защитава донякъде и гражданите. Ами виж, всички тия длъжници са в тежест – те са един разход за държавата. По този начин законът им дава отсрочка двайсет години – за двайсет години с дванайсет часа труд мъжът ти все ще погаси нещо. Дъщеря ти ще порасне в клиниката за акселепация по-бързо. Ще започне работа и тя и ще си изплатите дълга. Ясно е като бял ден – децата на длъжниците трябва да порастват бързо и да почват работа, адвокатът завърши консултацията си почти тържествуващ. Дай им детето, за да не ти го отнемат завинаги.
Точно след година Паула се върна в клиниката, за да си вземе Дора обратно. Видя, че сградите са се увеличили. Под главния купол имаше сфери докъдето й стигаше погледа. Заведоха я до отделението на дъщеря й. Дора й се видя пораснала. Едва се сдържа да заплаче пред нея. Не бе дете на пет години, а изглеждаше поне на дванайсет. Подаде й делово ръка. Гледаше я странно.
– Откъде да знам, че ти си моята майка? – попита Дора.
– Как откъде? Та ние сме като две капки вода. Виж се. – каза й Паула.
– Откакто съм тук знам, че всички хора си приличат, – отвърна Дора – който е различен го дават на докторите.
Извикаха Паула на гишето. Подписа документите, че получава детето в добро физическо и умствено здраве. След година трябваше да я доведе пак и после още веднъж. Още две пъти за по една година и ще е готова, казаха й. Ще имате един пораснал индивид, един напълно завършен човек, готов да работи и да се включи в живота. Тук при нас нещата стават бързо. Паула не отговори. Върна се при Дора и я взе.
– Ела, моето момиче – приласка я Паула – Ела, да си идем в къщи.
– На Земята ли?
– Да.
– Ще се връщаме ли пак? – попита Дора.
– Още два пъти.
– Защо? – попита детето.
– Такъв е законът – отвърна Паула.
– Защо, кажи ми, не разбирам. Защо летим от Земята до тук и после пак се връщаме там.
– Тук порастваш по-бързо. Затова.
– Как така? – попита Дора.
– Това не мога да ти го обясня, но слушай – дръпна я близо до себе си – някои държави са толкова бедни, че всичко което имат, е пари – каза и тихо на ухото.
– Остарявам ли по-бързо, мамо?
– Порастваш, детето ми. Това е всичко.
– Не усещам нищо.
– Човек си е винаги същия, не се притеснявай – каза й Паула.
– Какво искаш да кажеш?
– Спи, спи, детето ми.
През целия полет Дора се гушкаше в нея. Бе дълго пътуване до Земята.
Марс бе известен с това, че не става за живеене. Оказа се обаче, че е идеалното място за клиниките за акселерация. Организмите там, отделени от биоинформационното поле на Земята, започваха да се развиват ускорено. Биополето на Земята организира, но и пречи – бе обяснил създателят на клиниките за акселерация, проф. Майер – то е щадящо и консервативно. На Марс организмите са в стрес. Те знаят, че това място не е за тях и бързат да завършат жизненият си цикъл. За всеки организъм е важно да мине през пълен цикъл. Мухите еднодневки са чудесен пример. Те бързат да имат поколение и остаряват в един ден. Те имат къс времеви хоризонт. Когато се налага, трябва да скъсим и нашия.
Майер бе лежал в затвора няколко пъти за нехуманни практики в неговите клиники, но после го освобождаваха, пращайки го на все по-отговорни постове. Нямаме време за церемонии, обичаше да казва Майер. Имаше предвид поверените му пациенти, но не довършваше изречението. Терапиите на Майер имаха резултат и това се харесваше по-нагоре.
След година Паула отново получи безплатните билети до Марс и заведе Дора в клиниката. На Земята бе изпратена до летището от кварталната полицейска кола. Районният инспектор искаше да е сигурен, че заминават. Случаите на отлъчване и на бягство от клиниките бяха зачестили. Клиниките на Марс, шушукаха на Земята били извън контрол.
Дора и Паула бяха настанени в едно предверие да изчакат. Персоналът се суетеше наоколо. Нещо не бе в ред. Зад стъклените витрини старци и деца тичаха из клиниката. Всички бяха в детски дрехи. Шарени дрехи, някои вече парцаливи. Скъсани, съдрани от ръце и нокти, не излинели, а нови. Блестящи и цветни.
На пейките до Паула майки чакаха да посрещнат децата си. Медицински сестри в униформи им довеждаха децата от лабиринта, а те се дърпаха и не искаха да ги вземат. Това не е моето дете, тръскаха глави родителите и плачеха. Моето е малко. Друго е, не е това. Намерете го, моля ви, ето това е номера.
В залата влезе професор Майер. Паула го бе виждала по телевизията. Тук на живо бе чорлав и страшен. Мокри петна бяха избили по челото му.
– Спрете тая лудница! – крещеше Майер. – Какъв е тоя цирк.
Старшата медицинска сестра се приближи до него. Посочи му едно дете и каза:
– Ето вижте. Говорих ви за това. Доскоро бе още малко, а сега, за седмица само вижте как е пораснало. Майка му дойде и не го иска. Нещо не е наред, докторе.
– Без паника. Проверете храната и дозите. Въведете ред! Всичко това може се очаква – каза по-скоро на себе си. – Природата бута табута.
Майер понечи да си тръгне. Погледът му се спря на Паула и Дора.
– Вие за какво сте тук? – попита ги.
Паула се зачуди какво да отвърне. От това, което ставаше наоколо, гърлото й се беше свило.
– Тук сме за втория курс акселерация – Паула реши да е официална с този страшен човек.
– Елате с мен – заповяда им Майер.
Качиха се в асансьор, които ги качи в най-високата част на купола. Професорът ги заведе в кабинета си. Помещението не бе стая, а по-скоро зала с подредени край стените прозрачни контейнери. В контейнерите имаше животни, които щъкаха насам натам. В центъра на залата имаше дълга редица от стативи със закачена апаратура по тях. Тук-там проблясваха волтови дъги и лазери.
– Долу видяхте неща, които не трябваше да видите – каза им Майер. Не очакваше отговор и продължи. – Мислите, че са се объркали нещата? Не. При мен нещата никога не се объркват. Те просто са такива. Според Файнман една система няма само една история, а всички възможни истории. Това, което се случва е друга възможна история и там, драги мои, професор Майер е само зрител. Аз отговарям само за една от възможните истории. И то на една от възможните планети. Ясно ли е?
Дора понечи да каже нещо, но Паула я стисна за ръката.
– Реализмът – продължи Майер – зависи от модела. Нашите мозъци събират данни от сетивните органи и правят модел. Моделът, драги мои, може да е напълно грешен. Но да приключа… Ще подпиша бележка, уважаемо госпожо – погледна почти приятелски Паула – че дъщеря ви не подлежи на акселерация. Така ще ви оставят на мира и може да си живеете спокойно.
Майер седна зад бюрото си, извади един формуляр, накара Паула да му издиктува данните на Дора и попълни нещо. Подписа го и подаде листа на Паула.
– Ти, моето момиче, – каза на Дора – си напълно пораснала. Приятен път обратно.
Двете изчакаха обратния полет в купол, който бе замислен като парк с изкуствено езеро. Около езерото имаше широка пясъчна ивица, а след нея треви и храсти, някои от които бяха от самоизграждащи се нанотръби. Една група деца пристигна за часа по физкултура. Децата сложиха спортни екипи и затичаха боси по пясъка. На Паула и се стори, че стъпките на децата в пясъка се уголемяват все повече и повече и на другия край на езерото децата дотичват вече пораснали. Това е една от възможните истории, помисли си Паула. Прегърна Дора, облегна се на нея, заопипва я с ръце, все едно не се доверяваше на очите си. Дора бе висока колкото баба си. Бе някакво нейно копие. Бе по-млада, но не много.