ИЗВЛИЧАНЕ
Димитър стоеше на покрива на над стометровата сграда леко разкрачен и скръстил ръце зад тила си. Главата му беше изпъната назад, очите му – вперени към звездите и така изглеждаше като човек, който се взира в нещо и дори го вижда. Всъщност Димитър чакаше и докато чакаше си мислеше. Как се стигна до тук? Къде сбърка този свят? Какво очаква човечеството? Небостъргачът беше гордостта на живота му. Тази сграда се превърна във венец на усилията на няколко поколения да изградят един успешен и устойчив бизнес. Една малка империя, която да дава хляб на способни и верни хора и техните семейства. Място, където всички да се чувстват спокойни и да работят така, че да изпитват радост от постигнатите резултати. Това беше мечтата на Димитър и тя му беше предадена от баща му и дядо му. Така и не успя да я осъществи. Не му позволиха. Ограбиха го. Преди броени часове подписа договора за продажба. Наложи се. Богатствата на рода му се топяха със скоростта на светлината в последните десетина години и той едва успя да съхрани сградата, за да може сега да я продаде. Парите му трябваха, за да завърши проекта. Всеки момент трябваше да се появи и човекът, който щеше да му донесе последното парче от пъзела и … сбогом, свят.
Как се стигна до тук? Къде сбърка този свят? Какво очаква човечеството?
2050-та беше юбилейна година за расите на Земята. По всичко личеше, че може и да е последната. Всичко започна преди около стотина години, още при прохождането на онази организация, която после нарече себе си Европейски съюз. Като че ли още тогава заразата плъзна не само в Европа, а и по цели свят. Зароди се нова класа в човечеството, която с годините прерасна в раса. Растеше с бързи темпове, защото се самовъзпроизвеждаше. Нарекоха себе си демократори. Основното им занимание беше политиката. Всъщност те изродиха смисъла на тази дума. Умееха да говорят много добре. Говореха използвайки много и сложни думи и не казваха нищо. Носеха скъпи костюми, работеха в луксозни офиси и пръскаха пари на едри порции. За да могат да вършат всички тези неща, те имаха нужда от друга раса и си я създадоха. Нарекоха ги лумпенари. Демократорите говореха надълго и нашироко, лумпенарите им ръкопляскаха неразбиращо всеки ден и после ги преизбираха във властта. За награда лумпенарите получаваха много пари макар и на малки порции през годините на целия мандат. Заразата беше плъзнала по целия свят и епидемията се разрастваше бързо. Расата на лумпенарите набъбна до седемдесет процента от човечеството, демократорите изкуствено поддържаха своите проценти до двадесет. Останалите десет процента се падаха на работарите, третата раса. Те бяха тези, които въобще произвеждаха каквото и да било, трудеха се и се опитваха да останат нормални като предците си, хората.
Димитър беше работар. Работари бяха баща му, дядо му и поколенията назад, за които имаше родова история. Ставаше все по-трудно човек да не се прелее в редиците на лумпенарите, но здравият разум отхвърляше подобни изкушения. Беше трудно, защото данъците, с които демократорите ги облагаха достигнаха деветдесет и пет процента. Това беше цената на издръжката на двете господстващи раси и работарите я плащаха еднолично.
Злото беше навсякъде. Десетилетия управление на демократорите бяха направили лъжата добродетел. Кражбата се толерираше и дори имаше специални училища за крадци. Проституцията беше надминала в пъти по престиж професиите на юристите, лекарите и учителите. Браковете между човеците бяха забранени, почти всички деца се отглеждаха в комуни, а в редките случаи на осиновяване се даваше предимство на гей двойките. Църквата беше в много силни връзки с демократорите. За няколко десетилетия успяха да потулят изцяло Библията и бяха възстановили практиката по индулгенциите, които вече съвсем не беше ясно какво осигуряват на притежателя си. Представите за добро и зло бяха унищожени. Демократори и лумпенари вегетираха в своеобразна симбиоза на гърба на работарите и така светът вървеше към своята пропаст.
Световната икономическа криза от 2007-2015 година беше като леко порязване в сравнение с дълбоката рана, която се беше отворила сега в плътта на човечеството. Още тогава обаче Димитър видя опасността и създаде организацията. Нарече я „Спасение”. Повече от тридесет и пет години тя имаше един единствен проект. Кръстиха го „Извличане”. И проектът, и фондацията бяха дълбоко засекретени. Това беше най- мащабната конспирация в историята на човечеството. Членовете на „Спасение” наброяваха малко над сто четиридесет и четири хиляди души. До един работари. Успяха да заблудят другите две раси и за развитието в изследванията на Марс. Казаха им, че там няма и не може да има живот, нито пък да се черпят каквито и да било ресурси. Убедиха ги, че Марс може да се използва само за сметище. Така оправдаваха полетите до там. Изхвърляха контейнерите по път и, кацайки на червената планета, незабавно се заемаха със строежа. За тридесет и пет години работарите от „Спасение” бяха успели да пригодят за живот област, с размерите на София, около кратера Гейл и да построят огромен град. Всичко беше готово за „Извличане”.
Димитър обхождаше с поглед вечерна София. Тя отдавна беше спряла да расте. Старееше. Старееше цялата държава. Топеше се. Населението на България се беше стопило до пет милиона души. Хората масово емигрираха с надеждата да намерят по-добър живот, но злото беше обхванало целия свят. Нямаше къде да се скрие човек. Емиграцията не помагаше. Всъщност можеше и да помогне, ако надскочи земните измерения. Затова построиха града. За да избягат, да емигрират на Марс заедно с всички работари от „Спасение” и да изградят живота си наново. Щяха да изоставят демократорите и лумпенарите на Земята, която изживяваше последните си дни.
„Извличане” се случи за два дни. Девет мощни кораба излетяха с по-голямата част от работарите. Десетият щеше да излети последен. Димитър щеше да отпътува с него, но не и преди да вземе книгата, не и преди да дочака един човек. Като лидер на организацията, Димитър успя да убеди управителния съвет, че трябва да изградят нова конституция, нов морален кодекс и да възстановят разбирането за добро и зло, което самите работари бяха на път да забравят. Той осъзнаваше нуждата от здрава основа, на която да изградят обществото си и това най го тревожеше през последните години. Една сутрин се събуди с много ясна и спокойна мисъл. Беше сънувал баба си. Милата жена, която си отиде още когато той беше на шест години. В съня му изплува последната им среща. Тогава милата бабка му четеше от… Библията. Малко преди църквата да успее да я потули тотално. Тревогата в ума му изчезна и отстъпи място на една твърда увереност, че е решил дилемата. Рационалният му ум тутакси включи на бързи обороти и той набра за видео връзка номера на най-добрия си приятел и свой заместник в Управителния съвет на „Спасение”. Георги беше повече от приятел. Той не беше и брат. Георги беше съдба, дясна ръка… и лява. Този, който винаги е на разположение, за всичко, и върши работа без отказ или засечка. Бяха израснали заедно и първите спомени на всеки един от двамата включваха другия. Димитър и Георги бяха като една плът и един дъх. Бяха твърде различни и се допълваха перфектно. Димитър имаше размах на мисълта, а Георги – безпогрешност на действието.
— Тръгвай да търсиш Библията — изстреля Димитър в микрофона.
— Ще ми трябват пет години — отвърна Георги след около пет секунди. Не задаваше въпроси. Беше свикнал с глобалните виждания на Димитър и имаше многократна възможност да се убеди, че не говори празни приказки. И двамата бяха свикнали „Извличане” да е обсебило ежедневието им и той разбираше, че Димитър е открил основата, за която говореха през последните години. Приготви се и отпътува. Пет дълги години минаха в очакване за Димитър и в търсене за Георги. През последната година Георги не се обади нито веднъж. При последния им разговор му каза, че има нужда от спокойствие, и че продължава да търси. Обяви му среща точно след триста шейсет и пет дни на покрива на фамилната гордост.
Димитър включи електронния си бинокъл и го видя. Приближаваше пеша към сградата, изненадващо прегърбен и леко състарен. Точен в обещанието си, както винаги. След десет минути вече се прегръщаха след пет годишна раздяла.
— Донесе ли я? — нетърпеливо попита Димитър.
— Съмняваш ли се? — усмихна се Георги и му подаде овехтялата и полуразкъсана книга.
Димитър прибра книгата и го хвана под ръка.
— Хайде! Само нас чакат и отлитаме, завинаги!
— Мите, аз оставам — прошепна с разтреперан, но твърд глас Георги.
— Как така оставаш? Ти луд ли си, бе? За какво бяха тия години труд, мъки и какво ли не? — остра болка обземаше сърцето му, защото знаеше, че не може да промени намеренията на своя приятел.
— Мите, намерих книгата още преди година. От тогава я чета, препрочитам и мисля, за това което пише в нея — продължи Георги. Всичко е било напразно. Спасението е тука, на тази земя, и не е далече.
— Ти си се побъркал, бе — вече крещеше Димитър — този свят до няколко дни ще се самоизяде, ще се пръсне като гноен цирей. За какво бе, Жоре, се бъхтихме цял живот, за какво похарчихме наследството на цяла семейна империя — вече почти хленчеше той…
Познаваха се от деца. Първите спомени и на двамата включваха другия. Димитър знаеше, че решението на Георги е окончателно и няма да се промени. С огромна буца, заседнала в гърлото, той го прегърна, взе Библията и тръгна към мястото, от където щеше да излети десетият последен кораб за новия свят. След няколко крачки се спря, обърна се и впери влажни очи в приятеля си. Това най-вероятно беше последната им среща, все пак.
— Обичам те, Жорж! Какво се случи с теб…? — простена Димитър.
— Всичко е наред, Митак, върви. Аз оставам да чакам Христос!