Безплатен хляб
Някаква криза поредна чоплела егото на самозабравилото се човечество в онази 2009-та година, която последно е записана в спомените на този мозък. За по-назад може би трябва да потърся специални скенери с друго кодиране. Но оттам към настоящето всичко бе 100% свалено и записано и после го кодирах и разпръснах на хиляди места във виртуалното пространство и няколко никога неизключвани сървърни бази на правителствени, уж недостъпни, институции по цялата планета, и водещи институти, и лаборатории, и къде ли не. Автоматично заложих данните да излизат в различно време в различни сектори върху различни електронни медийни таблоиди, да излизат на екраните на цели нации, да прекъсват медийни шоута и всякакви събития и да опитват да събудят каквото е останало все още живо в потребяващите тази огромна машина за информация, дето с пипалата си движеше посоките на движение на хуманоидите в последните десетилетия. Последно забраних собствения си достъп до всички клетки, които създадох и активирах, миг преди те да заживеят собствен независим живот на последните маяци за човешка свобода и независимост. После се отпуснах за миг и притворих очи. Всичко, което трябваше, го свърших. Оставаше ми само да си пусна за изпращане Луис Армстронг. Имах два пътя: Да чакам и да действам. Ако изберях да чакам или щяха да ме намерят, или щях да свърша, без да съм намерен, или щях да се изкуша. Ако приемех, че няма да ме намерят, значи предварително съм изгубил разсъдъка си. Всичките данни сочеха, че всяка биологична единица се следи и контролира от безчет компютри, специалисти, сателити, наноизлъчватели и импланти и дори собственото ми ДНК всеки миг ме предаваше в ръцете им. Дори да имаше шанс 1:1 000 000 000 това да се случи и да остана незабелязан, какво гарантираше, че това ще е по-дълго от час, ден, седмица? Или дори да е повече. А ако се изкуша? Колко прекрасен е този свят! Може би никога няма да го видя пак такъв през тези очи! Как ми се иска днешните деца да са по-умни, отколкото сме ние! И един ден пак да летят свободни в мечтите си хората! И да могат да правят каквото си пожелаят! И да се усмихват! И да са щастливи! Колко прекрасен е този свят! Дано го разберат свободни и без да са контролирани в мислите и чувствата си! Колко прекрасен е този свят! Трябва да действам! Просто друг вариант няма. Стартирах програмата и стандартният медицински манипулатор, препрограмиран от мен, щеше да извърши процедурата. Този мозък, който ми е бил поставен след катастрофата и който отвори всичките ми сетива, ще бъде надлежно изваден и съхранен в капсула в галактическото пространство, докато информацията от него потрябва някому, а на мен ще ми бъде поставен досущ същия клониран, генно модифициран и изчистен от всякаква информация и следи към миналото, и чувствата, и свободата, и в следващите седмици щях да бъда обучаван от заложените предварително от мен програми, за да стана същия като останалите индивиди, обитаващи тази планета и за да стана неоткриваем и незаличим за специалните части. Това изщракване означаваше, че вече е впръскана упойката и процедурата започва. Сбогом, мой прекрасен свят! За последно може би минават сякаш пред очите ми хората, които всъщност са целия ми живот. Всъщност те са животът на този вълшебен, невероятен, единствен мозък! Едно чувство и една дума изпълва всичко и кънти във всичките ми сетива: О Б И Ч А М В И! На второто щракване вече аз не бях аз и бях на път да се превърна в чисто новичко двукрако творение, подобие на човек с предвидимо бъдеще и никакво минало, а остатъкът от досегашното ми пробуждане щеше да потъне в парите на металния контейнер, миг преди да се включат поддържащите му системи и три минути преди да бъде изстрелян към място, което би намерил само някой успял да възприеме посланията, започващи в този миг да бъгват всички комуникационни спътници, телевизии, програми, мобилни разговори, сайтове, реклами, билбордове, учебни центрове и всяко място, където някое от двукраките използваше очите и ушите си.
В студа и мрака на 2009-та светът тръби навсякъде за спиране на прогреса и изпадане в криза. Голям брой банки и фирми обявяват фалит. Но всъщност най-губещите са обикновените малки хора. Те плащат цената на самозабравянето на големите играчи на борсата. Те губят своите средства в застрахователни компании, акции, осигурителни фондове. Отнякъде излизат бързореагиращи мародери и правят невиждани печалби върху загубите и сриването на общественото благоденствие. Но наказани няма. Няма виновни. Всъщност създалите кризата отново са със самочувствие, този път на спасители от нея. И болната система се възпроизвежда и милиарди се наливат от пусто в празно и се залага следващата криза. Самодоволните, самозабравили се кукловоди, разпределят плячката по висшите етажи и надменно си пият бирата в Лондон, в Ню Йорк, в тайните строго охранявани срещи на мислещите се за богове. Това, което получават като подарък от всички тези места обикновените хора, е нова порция дълг, разпределен на всеки роден и нероден, без въобще до всеки един да е стигнал и полъх от каквито и да е средства. Всичко е потънало някъде. В дълбоката конспирация и дълбоките джобове на лакома шепа векове пиещи средствата на цели нации без всякакви задръжки и морал наглеци. И в тази тъма и студ един ум издига глас и почва да публикува свидетелства срещу лъжците. И почва преследването му. Тайно и явно.
Един. Сам срещу всички. Вложил целия си живот, своя свят, сърцето и душата си, за да спаси човешкото в човеците. Един. Срещу машината за смазване на различните. Тайни и явни, държавни и дълбоко законспирирани служители са пуснати по дирята му. Ослепели и озверели, готови за тридесет сребърника да продадат не един, а цели нации, бандити и ченгета, нещастници и хитреци, различаващи се само по способите и мимикрията си, плъзват като фекали по тръбите на обществото, пръснато на планетата. Ловът е с предизвестен край. Цялата система работи в една посока. Колкото и да е умен, колкото и да е силен и борбен, уловът пада. Ловците на глави приемат чековете си. Жертвата е докарана пред палачите си. Остава само едно: Унищожаването й.
– Всъщност фигурира ли някъде това лице? – една усмивка въпросително поглежда началника на кабинета.
– Не. Всичко е заличено. – изстрелва безличната маска на началника. – Остава и окончателното му заличаване. Всъщност всички документи са предадени и това е свършено. Сега ще приключат процедурата окончателно.
– За моите изследвания точно това ми е нужно. – усмивката е по-скоро на змия, застинала, преди да се стрелне към жертвата. – И колкото по-силен и неконтролируем е духът, толкова по-добре. Толкова повече ще сме сигурни в резултатите.
– Но средствата по проекта са спрени. Значи нашите срещи приключват, приключва и вашата работа по него и всичко потъва в архива. – не по-малко змийска усмивка отвърна от маската-лице на началника на кабинета.
– Тук точно това е от полза на двама ни. – тихо увисна в мига тишина. – Частно лице се интересува от изчезнал, за използването му за експеримент с фатален край върху вече унищожено фактически лице. Нито лицето може да се докаже, че съществува, нито да се оплаче. Отлага се само изпълнената вече на хартия присъда. Полза или загуба само науката може да има. Болка или последствия може да има само върху несъществуващо лице. След като се отчетат данните по експеримента, опитното лице се унищожава. И никога не го е имало. Никой не знае и никога не узнава за това. Вашата работа е свършена, свършена е и моята. И за тези тук никога никой нищо не узнава. – Очите на двамата се спират на току-що поставена купчинка от едри банкноти, която две секунди по-късно потъва във вътрешния джоб на сакото на началника на кабинета.
– Дискретно. – излизайки от стаята изпуска устата на началника. – Никога не го е имало, никога не се е случвало. И ликвидиране след опитите.
– Удоволствие е да се работи с Вас! – усмивката си е свършила работата и жестът й показва надменно самопоставянето й по-високо от посредствеността в този кабинет.
Следват рутинни продължавания на експериментите, спрени от правителството. Фазата и целта им така и не достига етап, в който да се разкрие потенциала им. Само един е посветен в бъдещето и очакванията от тях. Змийската усмивка е техният родител. Преминал в лабораторията от всякакви животински видове през случайни бездомници и търсещ сериозно предизвикателство за доказване на откритието и тезата си. С това лице ще достигне апотеоза на изследванията си. Тялото е изсипано на металния плот от торбата за трупове, в която е транспортирано до последното си местожителство. Упоено и в несвяст то дава възможност да бъде изследвано и разгледано в подробности. Изведнъж усмивката застива и ръката, готвеща инжектирането на химическата комбинация, спира. После очите се присвиват още по-змийски и усмивката се разтваря още по-широко. Друг вариант минава през главата на изследващия.
Лицето стои в приготвената му стъклена стая-клетка. Четири дни никой не се е появявал във взора му. Нито храна, нито вода, нито някакъв признак на живот има около него, освен червено светещите индикатори на вторачените в него камери. На петия ден, в края, след 120 часа без никакъв досег с нищо, една ниша се отваря и в нея има купа течност и един хляб. Почти два часа лицето не помръдва. На третия отива и повдига купата. Помирисва я. Отпива от прозрачната течност. Индикира я и я възприема като вода. После бавно отчупва парченце от хляба и още по-бавно го поставя в устата си и започва да дъвче. После пак и пак. Почти изпразва купата и преполовява хляба.
– Експериментът започна. Лицето приема доброволно и без всякакви протести и съпротива първата фаза. Видими странични ефекти няма – диктуваше изследващият на диктофона, докато наблюдаваше екраните с опитното същество на тях.
Ден след ден експериментът трупа все повече данни и успехи. Лицето вече е зависимо и чака с нетърпение всяко отваряне на нишата и поема всякаква храна и течности, поставени там без първоначално недоверие, опитване на мирис и вкус. След поемане на количествата, на лицето може да се влияе, в каквато поиска посока изследващият. Може да му се поиска да направи каквото и да е и лицето изпълнява. Дори застрашаващи живота му опити водят в една посока: Цялото управление и воля и начин на поведение могат да му се внушат. Необходимото количество химичен реагент може да му се доставя на порции от каквито се изберат интервали и има 48-часово въздействие. Но създаденият и култивиран изкуствено глад и зависимост, и нужда от реагента започва да кара лицето да търси на всяка цена дозата си реагент след 12 часа, и практически организма му никога не се очиства от зависимостта и иска постоянно поглъщането й.
– Питието определя съзнанието – змийската усмивка диктува резултатите на диктофона си. – Но поставянето на реагента в хляба води до още по-голям успех и практически е неразличимо и във вкуса и мириса му.
Постепенно започва експерименти, в които внушава на лицето да избере даден съд или продукт и да го желае с неустоима сила. Поставя различни наименования на един и същ продукт, но лицето избира само този, който му е внушен и не се интересува от другите. После поставя под внушеното име фекалии, препарат за почистване, отрова за гризачи, а другите продукти са ароматна разнообразна храна, но след внушението лицето не поглежда дори ухаещите продукти с различно име и се натравя с погълнатата маса от указаните и внушени имена. Налага се лечение и прекъсване за 72 часа на експеримента. Когато лицето идва в съзнание след това в погледа му има нещо различно. Но не за дълго. Отново започва серията и експериментите. В клетката, докато лицето е било в безсъзнание, е поставен монитор. На него се появява информация и всред многообразието от предлагани продукти се набляга на внушение на един. И лицето точно него избира. Следващия път на пакет от няколко. И точно тях предпочита след внушението. Независимо какви. После се повтаря експеримент с внушени вече други нехранителни продукти. С услуги. С всичко, за което се сеща експериментиращия. После се появяват хора. Кои от кои по-красиви. Умни. Различни. И един на нищо неприличащ. Явно показващ злоба, некомпетентност, болна психика. И след внушението се очаква изборът. И той е точно посоченият. Независимо от превъзходството на останалите избран е най-лошият.
Пресичам и заставам на светофара отсреща, за да пресека и този булевард, когато виждам изстреляла се във въздуха над главата ми въртяща се и летяща точно към мен кола. Това е последното, което виждам. После всичко изчезва и не помня нищо. Тичане. Кръв. Линейки. Доктори. Ръката ми в ръката на моята любима. Думите на другите доктори към нея. Сълзите. Това остава за другите. Аз нищо не помня. Само сякаш почувствах, когато тя реши да се бори и сама да се справи с последствията и да ме върне при себе си.
Отписват ме и я съветват да дари органите ми и да изключат системите. Тя вече не плаче. Търси. Сигурна и убедена е в това, което иска да направи с мен. То е в стиснатите й устни и немигващите, втренчени напред очи. От компютъра пресява информация. После тръгва да обикаля болници. По-точно там, където болните свършват. Тъкмо влиза в една морга и чува гласове. Прикрива се. Докарали са чувал с труп в него. Отварят го и изсипват.
– Тоя още е топъл. – дъвче глас приглушено.
– И жив вероятно. Може да почака да си догледаме мача и да си пукне през това време. – кънти грозен смях в ехото на още по-грозните плочки, опасващи отвсякъде.
Притваря за миг очи и решимостта и вече е прехвърлила тялото върху количка и го тика към празна линейка в края на коридора. Покрива тялото с чаршаф, опипвайки пулса му за миг. Тия вярно не са се шегували. Въпреки огромните дупки от куршуми на гръдния кош и корема имаше едва доловим пулс. Цяло чудо е, че животът не го е напуснал още. Но нужни са още низ от чудеса. Поне още едно. За да стане това, което тя иска е нужно да са съвместими всичките ни жизнени показатели… Но първо е нужна зелена вълна, за да стигне до мен с тялото, докато то има пулс още.
Така се върнах в тялото си и се сдобих с нов мозък. Този мозък. Мозъкът на борилия се с натрапената ни система. Мозъкът на смазания с натрапени експерименти. Кой знае колко време съм бил в несвяст. Цяло чудо е, че въобще съм се върнал на този свят. Нищо не помнех. Години бяха нужни. Гледах един телевизор денонощно в стаята. Тръбички и кабели ме поддържаха. Докато почнах да мигам. Да мърдам устни. После почнаха да ме учат. После разбрах, че тази, най-хубавата лекарка е моята… Аз съм бил най-големият щастливец на света! Как можеше в такъв момент да се предам? Как можеше да я предам?
Гледах телевизора. Почнали да правят генно модифицирани органи, всякакви и мозък дори, съобщаваха. Едни протестираха, други експериментираха и вече съобщаваха за успешни трансплантации. Даваха оперираните. Сигурно и аз изглеждах така. После даваха какво ли не. Съобщаваха, че кризата отминавала. Бедните намалявали. Нямало гладни. Почнали да раздават безплатен хляб. Даваха доволни хиляди как грабят и ядат безплатния хляб. Нещо блесна в главата ми. Нещо стана в мозъка ми. После сякаш само болка остана. И премина, може би от поддържащите медикаменти, вливащи се в мен през тръбичките. Но нещо бе наистина минало през мозъка ми, защото графиките на монитора го засякоха. Така минаваха дните. Съобщаваха за изненадващи резултати и повишаване на акции на компании вчера създадени. Съобщаваха за повишаване на потребление на стоки в хиляди пъти. Съобщаваха за изненадващи резултати в политически избори. И увеличаване потреблението на безплатния хляб. И превземането на пазара на хляба от него. Изведнъж мозъкът ми почна да отделя и разчита рекламите, които водеха успеха след себе си. Всяка от тях бе свързана с новина за небивал растеж и успех. Докато бях залисан в заливащото ме от телевизора, състоянието ми постепенно се беше подобрило толкова, че почнах да сядам и дори ми доведоха физиотерапевт, да ме учи и да ставам. Но най-вълшебните мигове бяха, когато идваше при мен и ме прегръщаше моята лекарка, моята спасителка, моята любима… Това бе нещото, което ме караше да уча и започвам живота си отново. Исках само нея! Исках да съм само с нея! Един ден… Почнах да пристъпвам. Почнах да ходя. Четях. Обучавах се. Поглъщах всичко. А от телевизора казваха, че светът има нов господар. Нов най-богат човек притежаваше вече повечето от него. Аз не обръщах внимание в този миг. Аз бях най-богатият! Имах най-прекрасната жена! И бях жив! И продължавах напред! И всеки ден бе нов успех със стъпката, с крачката увереност!
Бях излезнал от болницата. Пиех поддържащи медикаменти. Но се движех сам. Мислех, че мога да почна да работя нещо. И исках да го кажа на моята докторка като на моя любима. Исках да й благодаря, но осъзнавах колко е нищожно всичко, което можех да направя за нея. Поисках да идем в планината. Не зная защо. Може би ми се струваше красива. Стигнахме там и седнахме на една поляна прегърнати, вперили взор в града долу.
– Никога не съм ти казвала какъв беше преди – прошепна тя в прегръдката ми.
– Какъв? – попитах тихо.
– Ти пишеше… И обичаше да идваме тук… Разказваше ми с часове… Създаваше нови светове… Рисуваше невероятни картини… Обичам музиката на гласа ти! С часове и дни и години мога да те слушам! – очите и ме гледаха от дъх разстояние и не можех да й кажа, че не чувствам и не помня нищо от това.
– Обичам те! – промълвих и зарових смущението си от това, че не съм аз в косите й.
Наистина я обичах! Няма по-прекрасно същество на света от нея! Исках всеки миг на тази планета да бъда както сега прегърнат с нея. Исках да й го кажа. Тя сякаш го почувства. Повдигна прекрасното си лице и ме целуна. Потънах в целувката и красотата й.
Стоях сам с телевизора и мислех какво искам да правя. Тогава, без да искам, се загледах в него. Изведнъж блясъкът като гръмотевица взриви мозъка ми. Болката ме накара да извикам. Срещу мен от екрана ме гледаше едно лице с разтегната широка усмивка, но аз виждах змийското в него. Гръмотевицата сякаш наместваше в миг огромно количество информация, спомени, части от минало в мозъка ми. Докато като фон течаха думите от телевизора…
– Днес ще ви срещнем с най-успелия човек на десетилетието. Кандидатът за президент… – течаха неспирно звуците, докато главата ми сякаш щеше да се пръсне. – Нека Ви запитаме… Как достигнахте от нищо до доверието и подкрепата на над 86% от населението, Вашите избиратели?
– С грижа и любов за всеки избирател – кънтеше пресиленият смях от телевизора.
– Да, знаем какво направихте за всички, започвайки от най-бедните и най-нямащите през кризата… Вие раздавахте и раздавате на всички безплатния хляб! Благодаря Ви от името на всички! – покланяше се водещата. – Но какво Ви струва всъщност това?
– Няма значение какво ми струва, щом в отплата получавам народната любов, а тя е безценна! Тя е стимула ми да давам все повече и повече! – не спираше усмивката.
– Кога мислите да спрете? – продължаваше водещата.
– Не смятам да спирам. Има безброй предизвикателства и цели, които съм си поставил – не можеше никой да не вижда змийската отрова в тази маска-усмивка.
Сякаш всичко се бе върнало в този мозък на мястото си. Вече знаех, че не е моя. Това лице бе последното видяно от него преди моята любима да го прехвърли на моето тяло. Това лице бе изпразнило цял пълнител на пистолет в тялото към мозъка с думите:
– Аз държа на думата си и след като си изпълни предназначението, е време да отидеш, където се водиш и искат всички да бъдеш. Ти си единственото свидетелство за моето оръжие и е време да умреш!
Почнаха да се връщат всички експерименти. Почна да ми призлява от всичката преживяна гадост. Но пред всичко изплуваха купа с течност и един хляб. Докато бях в кома и забрава, мозъкът се бе очистил от влиянието на хляба. Но сега за пръв път осъзнаваше и аз с него, какво всъщност бяха правили с него. Осъзнавах и какво правеха с хората в момента по света. Трябваше ми голяма воля да започна да търся още в компютъра. Да. Всичко бе истина. Този експеримент продължаваше в глобален мащаб.
Империя от влияние и пари бе съградена с помощта на безплатния хляб тихо и безшумно за много кратко време. Всеки, който искаше да печели и да има ефективна реклама плащаше, иначе отиваше и той, и продуктите му в забравата. Стотици продукти и фирми бяха собственост само на един. И всички те бяха с най-големи продажби. Ясно бе на когo са. Всичко бе толкова очевадно! Никой ли не виждаше какво става? Трябваше да го спре. Трябваше с цената на всичко да спаси останалото от света. Иначе нямаше смисъл.
Щом съм писал, пак ще мога да пиша си повтарях и редях мислите си. После ги пратих. Тогава изобщо не помислих, че може да няма незасегнати. После бе късно.
Всичко се повтори за миг. Преследването. Ловът. Този път още по-жестоко. И страшно. Защото първата жертва не бях аз. Бяха разбрали пропуска и небрежността си. И премълчалите за изчезналия труп си бяха признали. И бяха навързали постепенно появата на трупа в друга болница и друга морга. И бяха се разприказвали участвалите в трансплантацията доктори. И ловците-убийци бяха стигнали до моята любима. Бяха я намерили с прерязано гърло колегите й след миг и това бе позволило да я поддържат на системи в момента. Исках да се разкъсам за глупостта си! Исках аз да умра! Но сега нямаше време за това. Обявяваха, че е в мозъчна смърт и искаха разрешението ми за да я изключат. Имаше подсигурени чакащи за органите й. Тя не ме бе изоставила и аз нямаше да го направя. Докато стоях през нощта до нея в тъмното и ту държах ръката й, ту я целувах, компютърът ми работеше и търсеше усилено. После подсигурих клониране на мозъка й и вече разполагах с генно модифициран такъв. Трябваше да я отвлека от болницата преди да убият и нея, и мен тук. Успях някак с много късмет, щастие и магия. Скрих я и извърших всички манипулации, после програмирах обучението. Подготвих за мен и легло до нея. Със същите показатели и програма. После знаете.
Единственото, което се надявах, бе да се събудим и да се запознаем и бъдем отново заедно. Този път завинаги. Чисти. На чисто. Без хляб. Без безплатен хляб. Само тя и аз.