Пораснахме
Сблъсък и огън, и прах – истински ад.
Роди се от нищото малка звезда,
а с нея – планета прекрасна – Земя.
Космически замисъл бе отредил
малкото късче скала
да стане люлка на
цивилизация.
Понякога яростна, бясна
сърдита фучеше,
друг път мила, прекрасна
с топъл дъжд ни поеше.
Отгледа ни като свои деца –
Снизходителна, на моменти до болка добра.
Уви не признахме това.
Теглеше ни нагоре, напред.
Като неблагодарни деца
разперихме своите крила…
Пораснахме… напуснахме люлката!
Кой може да ни вини?
Все пак имахме свои мечти.
***
Не сънуваме вече хоризонти червени
Вече всеки ден са пред нас!
Нали покорихме червения Марс –
стана той наша гордост и страст.
И изведнъж, без да щеме,
на сътворението поехме тежкото бреме –
свят след свят завладяваме,
нови създаваме,
из космоса летим без умора,
но не бива и за миг да забравяме,
че сме хора.