Когато хората пораснаха, когато люлката им стана тясна
И вашите ли дядовци разказваха
за времето, когато ще сме много
и думите, които ще приказваме,
едва ли някого ще трогват…
За времето, когато ще сме просяци
в дворците на разхвърляната слама,
а словото под формата на крясъци,
ще казва, че сме хора, но сме слаби.
За бъдеще, което е предвидено
след минало, в излишък изживяно.
За бъдеще, което е обидено
за всичките нанесени му рани.
Разказваха ли старите ви дядовци
за дните ви, когато ще сте малки,
за старите и новите ви ядове.
За липсващата детска залъгалка.
Разказваха ли бабите ви някога,
че земното кълбо ще стане тясно
и бъдеще ще имат само някои,
небето за които ще е ясно.
Ще дойде време да приготвяме
багажа си – със него и децата.
(И корабите няма да са с котви,
щом рибите подреждат се на ято.)
Когато хората пораснаха,
когато люлката им стана тясна.
Ненужни са ракетите и думите,
това, че сме достигнали Луната…
Че ние назовали сме и лунното
кълбо… Че назовали сме Земята…
Забравят се медалите и лаврите
дори в информационната ни ера.
Изчезнем ли – подобно динозаврите,
по черепите кухи ще ни мерят.
Разказвахте ли, както си припомняме,
че някога ще стъпим на Луната
и стъпката човешка ще е спомен,
по-ценен за човека и от злато.
Че с цялото ни сляпо прогресиране
ще стигнем неизвестност необятна
и, колкото машини да дресираме,
прогресът ще ни бъде непонятен.
Че стъпката оставена от хората,
ще бъде само хладен отпечатък.
(В човешкия си връх да се престорим,
че можем да отидем и нататък.)
Когато хората пораснаха,
когато люлката им стана тясна.
И хората извърнаха главите си
далеч от почернялото си минало,
в посока на надежди и на скитане.
В посоката, в която ще заминат.
Зарязал всичко, дето е история,
човекът ще се втурне към небето.
(В човешкия си връх да се престорим,
че бъдещето дава ни обети.)
Уроците на нашите религии
и притчите на нашите пророци,
овчарите, които са ни стригали,
а ние сме мълчали непорочно…
и всичко е забравено без спомени.
Лицата на обръгналите хорица
ще бъдат пак в последните вагони.
А старите, оставените столици,
в пейзажна тишина ще се изронват.
Ще плъзнат пак омразните човечета
(земята за бедняците ще бъде),
богатството и в космоса е вечно.
(Земята за бедняците е твърда.)
Ще стигнем тъй мечтаната планета
на групи(и със нова сегрегация).
С критериите нови, за клането,
сълзите ни ще бъдат за овации.
Ще върнем пак за малко колелото
към лагера, към кладата, бесилото,
а може по-назад към безпилотен
контрол над първобитната ни сила.
И златото ще стане пак на огън,
а нефтът ще се хвърля без водата.
Когато хората са твърде много.
(Когато братята убиват братя).
Но даже без различна предистория,
ще може бъдещето да премислим,
и нека да не е такъв развоя.
(И бъдещето нека има смисъл.)
Когато хората пораснат.
Когато люлката им стане тясна.
Разбрали, че отсъства сляпа истина,
че няма недостойни и достойни
в живота и безбройните му листи,
че всеки се превръща във покойник,
за хората, превърна се планетата
във символ на прераждане на волята,
във извода, че вече им е светнало
за нуждата от смяната на ролите.
Че може и да бъде по-различно.
(Но трябва ли да чакаме промяната?)
Не трябва ли прогресът да е личен,
дори с цената на идейната измяна?
Ще трябва ли да сменяме планетата?
Не може ли да променим живота си?
През дните, във които ще се радваме,
във времето, когато ще сме цели.
С провалите на нашето разпадане.
С успехите на общата ни смелост.
Когато вече няма срастване
между дивото и бясното.
Когато хората пораснат.
Когато люлката им стане тясна.