Серумът
– По дяволите, докторе! Мислех, че като си плащам, никога няма да чуя възражения от Ваша страна!
– Умолявам Ви, г-н Санторини, не правете сцени…
– Предполагам, знаете, че не сте незаменим! Още утре мога да отида при д-р Базил от Манчестър или при д-р Петров от Санкт Петербург… Дали според Вас те ще се опитват да ми пробутват същите боклуци като Вас?
– Но, г-н Санторини… уверявам Ви, че навсякъде по света е така… Просто улучихте лош момент – запасите от серума са на привършване… трябва ни известно време, за да извлечем необходимото количество…
– Искате да ми кажете, че успяхте да откриете ваксини против рак, СПИН и грип,но не можете да синтезирате един прост серум???
– Така е, г-н Санторини. За съжаление серумът LV-1974 не може да бъде произведен в лабораторни условия. Необходимо е извличането му директно от човешки донор – а в световен мащаб останаха само 39 души, в кръвта на които присъстват антителата LX. Уверявам Ви, че дори докато разговаряме, колегите в Центъра правят всичко възможно, за да ускорят процеса по екстракция на серума, но, както вероятно се досещате, ако подходим невнимателно и прибързано, рискуваме процедурата да завърши с летален изход за донорите…
– В момента ми говорите на странен език, докторе. Нека Ви го кажа по моя начин – ако до утре вечер в 18:00 ч., за когато е запланувана срещата с бъдещата ми съпруга, не получа необходимата доза от серума, ще се погрижа никога повече да не видите пациент с моя социален индекс. Както знаете, всички носители на Клас „Y“ поддържаме връзка помежду си и за мен няма да е особено трудно да Ви направя такава антиреклама, че и най-обикновена домакиня, Клас „R“, няма да дойде при Вас дори за пластична операция. Доставете ми серума обаче в срок… и тогава, гарантирам Ви, парите никога няма да са проблем нито за Вас, нито за внуците Ви. Ясен ли съм?
– Да, г-н Санторини… Ще направя всичко възможно… Няма да Ви разочаровам…
– Чудесно. Утре очаквам обаждане от Вас… и колкото по-рано дойде то, толкова повече нули ще бъдат изписани зад сумата, която ще получите.
Разяреният пациент се врътна и тръшна вратата на излизане. Докторът се подпря на шкафчето с лекарствата и изтри потта от челото си. Беше му дошло до гуша от пациенти като този… мислеха си, че като имаха социален индекс „Y“, трябваше да получават всичко като с магическа пръчка, без значение колко трудно бе да изпълниш капризите им… Мислено проклинайки се защо, по дяволите, не стана банкер или програмист, той на бърза ръка проведе няколко разговора с колеги от тази и другата страна на океана. Както и очакваше, отвсякъде чу едно и също: трудности със снабдяването, намаляла реколта, повишено потребление… Да му се не види, всички бяха тръгнали да се женят по едно и също време! Законите на Мърфи продължаваха да важат с пълна сила дори в постатомната ера.
Един от колегите му обаче му подхвърли интересна идея. Бил дочул от приятел, а той от жена си, а той от познат, който се кълнял, че казва истината, че някъде далеч в планините на Румъния се разполагала тайна черноборсаджийска организация, която издирвала хора с антитела LX в кръвта и без знанието на властите и Центъра ги държала затворници с цел култивиране и екстракция на серум, продаващ се на баснословни цени на черния пазар. Не беше много достоверно – легенди като тази се носеха из цял свят, като в крайна сметка се оказваха лъжа – но въпреки всичко беше длъжен да опита.
Пътуването с пневматичния експрес бе сравнително кратко, но неприятно. Докторът за пореден път се убеди колко противни и гнусни могат да бъдат хората, натъпкани в обществения транспорт. Докато наблюдаваше всички „Н“, „R“ и „N“ статуси, които воняха, кашляха, плюеха по пода и се държаха като животни, се стараеше да не позволи на погнусата да се отрази на лицето му и си мислеше как ще се снабди със собствен глайдер, щом веднъж получи хонорара за утрешната работа. Дай, боже…
Когато пристигна в странния град, чието име не можеше да произнесе, камо ли да запомни, не му беше особено трудно да открие пътя към изоставената резиденция на един от тукашните диктатори, където според информатора му се намираше нелегалният Център. Банкнотите от 10 терана, които раздаваше щедро, помагаха на местните с лекота да преодоляват и езиковата бариера, и вроденото си недоверие към чужденци. Далеч по-трудно бе да премине покрай внушаващата респект охрана на резиденцията, която дълго и щателно го претърсва за скрити холокамери, микрофони и други полицейски джаджи. Дори лекарският жетон не го спаси от някои доста унизителни процедури. В края на краищата обаче го съблякоха почти чисто гол, връчиха му докторски комбинезон за еднократна употреба и в съпровождение на две от горилите най-накрая го вкараха в зданието.
Вътре цареше почти спартанска обстановка, която бе в странна хармония с външния вид на постройката – сурова, без излишни украси, почти подтискаща и депресираща. Вкараха го в някаква стая, която очевидно бе кабинетът на завеждащия институцията лекар, макар че нищо в мебелировката не подсказваше това – маса, два стола и сейф с биометрична защита, вграден в една от студените каменни стени. Докато разглеждаше наоколо, в стаята влезе нисичък плешив мъж с очила и с докторски жетон, забоден небрежно на бялата престилка.
– Д-р Бианки? Приятно ми е – д-р Петреску… Разбрах, че имате бизнес предложение за мен… – още с влизането си премина той направо по същество, без да увърта излишно.
– Мой клиент е готов да плати солидна сума за пет дози LV-1974 извън стандартната процедура. Без официалности, без бумащина – просто сделка между две взаимно заинтересовани страни.
– Пет дози… хм… доста трудна, но не и невъзможна работа. Всичко зависи от сумата, с която Вашият клиент е готов да се раздели. Нека я обсъдим, става ли?
След половинчасови дебати, на моменти преминаващи в махленска кавга, д-р Бианки се убеди, че всичко, което разказваха за хората от Източноевропейския Концерн като слухове, е абсолютна истина. Пазаряха се като цигани. Най-накрая обаче стигнаха до сума, която удовлетворяваше и двете страни.
– Удоволствие е да се прави бизнес с Вас, колега – стисна ръката му д-р Петреску. – Насам, ако обичате…
Дълго вървяха из някакви подземни коридори, които, както словоохотливо обясняваше колегата му, били прокопани в недрата на самата планина заради параноичния страх на екс-диктатора от революции и преврати. След близо 15 минути лутане стигнаха до масивна стоманена врата, която повече подхождаше на бункер, отколкото на парамедицинско заведение. Румънецът поднесе китката си до ключалката, скенерът прочете данните от имплантирания RFID-чип и послушно избръмча, давайки разпореждане на ключалката да си даде малко почивка.
Залата, в която влязоха, беше доста скромна, като се има предвид вратата, която блокираше достъпа към нея – д-р Бианки очакваше пред очите му да се разкрие подобие на пещера със съветски междуконтинентални балистични ракети, а вместо това съзря уютен салон с масивен дъбов паркет, звукоизолирани стени и вградени в тавана енергоспестяващи лампи, които разпръскваха мека и ненатрапчива светлина над подредените в пет редици болнични легла. Около тях се суетяха около дузина доктори, никой от които нямаше лекарски жетон на престилката, както и две-три медицински сестри, по всяка вероятност също лишени от лиценз.
Хората, които бяха налягали по койките, бяха от различен пол, възраст и раса.Това, което ги обединяваше, бе изтощението, което прозираше през всяка пора на телата им, изнурените очи, които безжизнено гледаха към тавана, както и масивните колани, с които бяха привързани към леглата. Трупове, които изкуствено бяха поддържани живи, а не хора, помисли си д-р Бианки, но остана безмълвен – нямаше смисъл да рискува астрономическия си хонорар за нещо толкова тривиално като обикновени човешки чувства.
Спряха се до едно от леглата. Към него бе прикован около четиридесетинагодишен европеид, чиито гърди се надигаха и отпускаха веднъж в минута. Очевидно самото дишане му доставяше трудност. Изглеждаше така, сякаш бе уморен от самия живот… или поне онзи ерзац, който милостиво му бяха предоставили румънските медици.
– Това е един от най-плодовитите ни донори – ухили се самодоволно Петреску.
– Очевидно е един от последните, в чиято кръв антителата LX направо врят и кипят. Дава около 10 дози на седмица, което си е направо рекорд, като се има предвид, че от жените, които на теория би трябвало да са като дойни крави, извличаме по доза на месец. Жалко, че нямаме повече като него.
– За количеството разбрах. А как стои въпросът с качеството?
– Уверявам Ви, колега, че серумът, който добиваме тук, е с над 97% гарантирано действие. Естествено, всички се хвалят с подобни цифри – и онзи касапин от Берлин, Мюлер, и Жуниор от Бразилия, който не може да събере две и две, но се прави на много учен… Само че при нас тези цифрички идват със сертификат. Плащаме луди пари на онези от Берн, за да ни сертифицират под масата, но, честно казано, струва си.
– Значи казвате, че всичко ще е наред и няма да има рекламации?
– Д-р Бианки, ако Вашият клиент си инжектира серума и не почувства истинска, неподправена, старовремска любов, която ще изглежда реална за всеки един W-скенер из цялата Земя, аз лично Ви гарантирам, че съм готов да легна на операционната маса и сам да си направя лоботомия. Не мога да назовавам имена, но… миналия месец при нас дойде доста високопоставено лице – от самия Планетарен Сенат, ако ми позволите да вметна лека пикантерия. Щеше да се жени за статус Клас „Z“… Клас „Z“!!! Предполагам, знаете какви са проверките там – W-скенер, ядрено-магнитен резонанс, пълна кръвна картина, която не може да мине пред Сватбената Комисия без подписа на трима независими експерти… Но въпреки всичко това господинът вече месец е щастливо женен и се радва на нормален семеен живот, необременен от вечни проверки на Инспекторите, от подозрителни погледи от страна на тъщата и от душевни терзания от страна на съпругата си.
– Добре, убедихте ме.
– Няма да съжалявате за избора си, колега! – засия Петреску и поднесе китката си към малкото бяло шкафче, почти незабележимо сгушено в ъгъла. Ключалката избръмча електронното си приветствие и вратичките се отвориха. Румънецът внимателно прегледа лепнатите листчета с дати и индекси и избра пет от пневматичните спринцовки, които бяха подредени по лавиците като за парад. Тържествено ги връчи на д-р Бианки:
– Заповядайте! Надявам се и друг път да работим заедно!
– Дай, боже, да имам постоянно такива клиенти – усмихна се горчиво лекарят и се запъти към вратата. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, точно в този момент не искаше никакви пациенти повече. С хонорара, който щеше да вземе утре от богатото парвеню, можеше да си позволи да се пенсионира, да се оттегли в някоя малка държавица от Островния Конгломерат и до края на живота си никога повече да не изпитва нито морални скрупули, нито жалост, нито състрадание. И, естествено, сам. Никога нямаше да допусне жена до себе си. А и как да го стори, като знаеше, че любовта ѝ ще идва от съдържанието на малка спринцовка, която ще се забива в плътта ѝ веднъж на седмица през целия период на проверка? А след като проверката минеше, всичко щеше да се изроди до мирно съвместно съжителство, секс веднъж седмично или месечно (в зависимост от предбрачния договор), разговори за ремонти на апартамента, смяна на двигателя на глайдера и прочие битовизми. Освен ако не идваше с дебела пачка в ръка тук веднъж седмично и не я снабдяваше с нова спринцовка, която да инфектира закърнялото ѝ сърце с онази отдавна забравена болест, наречена „любов“. Но струваше ли си?
Малко преди масивната врата да се затвори зад гърба му, той се обърна и хвърли един последен поглед върху върволицата легла и донорите, привързани върху тях.
Последните романтици. Последните хора на тази земя, които бяха способни да изпитват любов.