Пеперудата
Запомнил съм кога се появи Пеперудата, защото беше няколко дни след назначаването ми за свещеник в селото. Сиреч в края на февруари четиридесет и първа. Но откъде дойде, дали някой го доведе… Такива като него са като изсъхнали листа, гонени от студения зимен вятър накъдето му скимне. Беше с износена войнишка шапка със спуснати наушници, износен тъмносин балтон, нацвъкан с кръпки от най-различен цвят и калибър, избелял летен войнишки клин и новички гумени ботуши. Рядката му брадичка бе сплъстена от лиги, сополи и остатъци от храна. Но очите му грееха! Хлътна в кръчмата и подкара неговата си:
― Хи-хи! Студенуу, ъъъ? Амъ Госпуд милостииив… ша има слънцеее… И пипирудииии… многуууу… Нъл тъй, Баце?…
Селяните млъкнаха, загледани в него. После някой разцепи тишината с констатацията:
― Идиот.
Наистина беше такъв. Докато другите приказваха и си пиеха виното, той остана прав до печката в ъгъла и продължи да си мърмори. Само от време на време повишаваше глас и стряскаше посетителите. Те се извръщаха, ослушваха се и пак го загърбваха.
Надвечер, когато отидох да заключвам църквата, го заварих свит на кълбо пред вратата. И пак:
― Хи-хии! Студенууу, ъъъ? Ша имъ слънцеее… Пипирудиии…
― Ще има – кимнах аз. – Ял ли си нещо?
Много му личеше, че не е. Една баба беше донесла по обяд баница. Дадох му я. Изяде я лакомо, постоянно нащрек и хвърляйки ми подозрителни погледи. Изчаках го търпеливо, затворих вратата, заключих и той легна като куче пред нея. Въздъхнах и му посочих пристройката от изгнили дъски в дъното на двора.
― Там. Отиди там.
На сутринта ме чакаше, потропвайки. Още като отключих, хвана метлата. После мина чевръсто с парцал по иконите. Явно бе вършил някъде подобна работа, защото се движеше из църквата като място, което познава.
Друго? Помня, когато през село започнаха да се точат германските колони на път за Гърция. Камиони, мотоциклети, каруци, оръдия… Като река. Хората цъкаха с език и клатеха глави: тежко им на гърците. Пеперудата премиташе набързо и тичаше към колоната. Клатеше се до някой плет и редеше неговата си тирада. По това време се появи и нова дума в речника му – “шукулаат”. Явно някой от немците се бе съжалил над него и му беше дал шоколад. Беше му харесал много, защото засияваше цял, явно огрян от спомена за яденето.
Беше някъде през лятото, август трябва да е било. Малко преди обед докараха за опело починалия предния ден дядо Влъчко. Паднал, както си косял ливадата край реката. Удар. Дотогава Пеперудата шеташе кротък и отвеян из църквата, мърморейки се нещо. В момента, когато внесоха ковчега, първо застина с отворена уста по средата на пътеката, препречвайки я, после се хвана за главата, задърпа косите си и зави като оплаквачка:
― Ууубииих! Уубииих!
Хората се стъписаха. Аз стреснат забързах към него. Той продължаваше да стиска главата си, сякаш я е разрязал и се мъчи да я събере. Миг след това се затича навън, пищейки ужасен. Недалеч от портите на храма се свлече на земята и започна да се гърчи и блъска чело в пръстта. Опитах се да го изправя, да го успокоя, да го накарам да млъкне. Напусто. Няколко човека от роднините го вдигнаха и го понесоха като огромна гърчеща се змия…
Че това бе в устата на селяните поне седмица, спор няма. Пеперудата ми бе помагал дотогава поне в двайсет погребения и всички те бяха минали без гафове. Какво се бе отключило в мозъка му, защо викаше това “убих”? Май за първи път се запитах що за човек е помощникът ми. И започнах кротко и методично да го разпитвам. Това, което ще разкажа, научих след почти три месеца вадене с ченгел на дума след дума. И така, той твърдеше, че убил баща си. (Признавам, че отскочих назад, когато ми го призна.) Бил сирак, майка му починала, когато бил още дете. Баща му го биел, тормозел, довел си млада жена, негова ученичка или студентка. Когато ми казваше това, извади някъде от джоба на оня същия тъмносин балтон, с който дойде, изрезка от вестник. Беше обява от вестник за опело в софийска църква. Беше толкова протрита, че на места не се четеше и така и не успях да видя някакво име. Не с нож, а просто поискал. Не, не се молил на Бога. Как ли? Просто много, много го поискал. Ден и нощ. По-точно три дни и три нощи. Само това искал и това мислел. Нито ял, нито пил. Просто искал това. И късно вечерта на третата вечер баща му получил удар.
Какво да кажа? Просто махнах с ръка с облекчение и животът ни продължи по старому.
Но дойде лятото на четирийсет и втора. В село се върнаха Тодор Гергиновия и Васил, синът на Вичо Куртов, селския чорбаджия. Тодор бе от средна ръка семейство, свършил университета в София, икономист. Васил пък бе учил пет години в Германия за агроном. Двамата бяха израсли заедно тук, на село, бяха седели на един чин седем години в местното училище, а после в града, докато учели в гимназията, заедно тичали по момите. Па като се събраха тия яки мъже, като окупираха кръчмата… Една седмица цяло село яде и пи с тях. Пеперудата също ходеше там, понякога ми намирисваше на ракия или вино, понякога и на двете. По някое време приятелите бяха открили страстта му към шоколада и се забавляваха с нея.
После… После се чу, че Васил се скарал люто с баща си. Искал да купи трактор, вършачка. Демек да прави ново земеделие, както е по Европа. Искал да вземе и Тодор при себе си, да му води сметките. Дъртият не се съгласил обаче да даде пари, щото и с воловете можело да се оре, а конете с диканята също вършеели. Пък за сметките – имал си тефтери.
Двамата отново заседнаха в кръчмата, но вече пиеха сами и гледаха лошо. Говореха помежду си приглушено, не черпеха наляво и надясно. Единственият, който запази привилегията си да сяда на масата при тях, бе Пеперудата. Хранеха го, пояха го, шушукаха му нещо на ухото. Той се хилеше добродушно и си рецитираше неговите си приказки за синьото небе, за пеперудите, червените макове, жълтото слънце… И най-вече за шоколада. Щото те направо го тъпчеха с шоколад. Кръчмарят Динко казваше, че толкова шоколад не е продавал за последните няколко години… Един понеделник Пеперудата зачезна и се появи със сенки под очите и тътрузейки крака, сякаш на гърба си носеше торба цимент. Свря се в пристройката като бито куче.
Само няколко минути след това откъм голямата къща на Куртови писна жена, завиха на лошо кучетата му – големи като телета каракачански овчарки. После селският телефон ми донесе, че цял ден чорбаджи Вичо ходел като замаян, посядал, дори полягал – нещо нечувано и невиждано от челядта му. По някое време поискал вода и като станал да пие… Поел стомната и ха да я вдигне, сринал се на земята.
Каквото трябваше, направих по изпращането на покойника. Какво да си кривя душата – щедри бяха наследниците и най-паче Васил… Тъкмо изнасят обаче ковчега от черквата и на вратата пътят им препречи Пеперудата. Рошав, с кръвясали очи и една кафява пяна излиза от устата му, стича се по дългата мръсна брада и капе на земята. И докато си помисля „Пак е ял шоколад пезевенкът му с пезевенк”, той протегна костеливата си ръка с дълги и черни нокти и просъска злобно:
― Убиииих! Шукулаааат! Ха-ха! Ни давъъъъ! А? Що ни давъ?
Настана объркване, хората зашушукаха, закръстиха се. Няколко младежи го хванаха и задърпаха, той махаше с ръце като земеделски пергели и продължаваше да ломоти нещо неразбрано. Тогава си рекох: трябва да се отърва от тоя човек.
Обаче… Нещо ме чогли, нещо не ми дава мир. И след два дни, като го видях, че е някак си спокоен, доколкото въобще може да се каже, че такъв човек може да бъде спокоен… По-скоро точната дума е май кротък. Беше топло, наистина имаше пеперуди и миришеше на здравец, мащерка и пелин от раззеленилия се от последните дъждове църковен двор. Седнах направо в тревата и поканих с жест Пеперудата да стори същото.
― Защо казваш, че си убил бай Вичо?
― Убиииих! – кимна той.
Вгледах се в празните му очи, опитах се да открия някаква вина, някаква човешка реакция. Нищо. Нищо. Празен хамбар.
― Защо?
Лицето му се сбърчи, опита се нещо да си спомни. Личеше какво усилие му струва това. Имах чувството, че в главата му нещо заблъска като строшено воденично колело. После се отпусна и каза простичко:
― Шукулат.
Това, което ще кажа с няколко думи, успях да сглобя след почти два часа питане и мучене, хилене и виене. Много обичал шоколад, всеки ден ядял шоколад. Обаче спрели да му дават. Той искал, обаче му казвали: „Не може”. Когато пак искал, отговаряли: „Ние искаме да ти дадем, ама тоя човек не дава”. Пеперудата плачел, молел се, много искал… Обаче те сочели един мустакат човек с потури и пояс и пак казвали, че той не разрешава. „Шукулат” ще има, когато той умре… Млъкнах. Мислих. И се престраших:
― Кой ти каза това?
Очите му светнаха, той свързваше тоя човек, чието име каза твърдо и без запъване, с най-вкусното нещо, което бе опитвал, откак се е родил.
― Васииил!
― И ти?
Пеперудата сложи юмрук под брадата си и направи физиономия, че мисли. И необичайно тихо, меко и някак си замечтано каза това, което бе мислил:
― Умри… умри…
Паднах по гръб назад. Стана ми изведнъж студено. Сигурно от ореховата сянка… Попитах само:
― А дядо Влъчко? Него защо?
Не се замисли въобще. Протегна нагоре ръце и проточи:
― Чирешииии!
Съобразих: старецът наистина почина по черешово време. По нашия край череши не виреят, но той бе успял да отчува няколко дръвчета и спеше край тях, защото продаваше плодовете им добре. Внезапно Пеперудата освирепя и започна да се налага с юмруци по лицето, главата и раменете. Ясно… Хванал го е да бере череши от градината.
Станах, влязох в църквата и дълго се молих пред иконата на Богородица. Много дълго. Знаех какво трябва да направя и на, честен кръст, страхувах се. Много… Когато излязох отново навън, Пеперудата седеше все така под ореха и си ломотеше нещо под носа.
― Хей – рекох.
Гласът ми май потреперваше. Не даде никакъв признак, че ме чува. От опит обаче знаех, че някаква част от него е обърната към мен и ме слуша. Поне така беше винаги с нарежданията, които му давах относно работата в църквата.
― Махай се. Не влизай повече дори в двора.
Прекръстих го три пъти, обърнах се и влязох почти тичешком в църквата, гонен от някакъв нечовешки страх…
Това беше малко преди обяд. Малко след пладне дойде автомобил от града. От него слязоха двама мъже с градски костюми и филцови шапки. Влязоха при кмета. Само минута след това оттам излетя разсилния и засили няколко от по-големите момчетии, наобиколили автомобила, да търсят полския и горския стражар. Когато те дойдоха с пушките, градските мъже ги забраха и вече с пистолети в ръце тръгнаха към Горната махала. „Нима? – ахнах аз. – Нима Господ е чул изповедта ми?”
След десетина минути се върнаха все така мълчаливи. Цивилните полицаи бяха прибрали оръжието си и крачеха сериозни сред рояк дечурлига и лаещи кучета. Качиха се на автомобила и като запълниха площада с бял дим, изнесоха се по пътя за града.
Не беше Господ… Оказа се друго – Васил, докато учел в София, писал се комунист. И Тодор Гергиновия също. Станал провал, имало много арестувани… И те двамата затова се върнали на село – смятали, че ще им се размине. Но били на тръни. Тодор, като видял непознатите отдалече, изтичал до Васил през задния двор. После двамата хванали гората…
Из село тръгнаха какви ли не невероятни истории – били терористи, убили генерал Луков, взривили някакъв радиоинженер… Толкова се бяхме заплеснали по тях, че никой не успя да се сети кога и как се е изнизал от село Пеперудата. Аз усетих липсата му три-четири дни по-късно. Рекох си: „Луд, пък обидчив”. Но вместо да ми олекне, един таралеж се загнезди под лъжичката ми. Някак си знаех, че това не е краят на историята. Злото никога не си отива след само едно „махай се”.
Помня деня, защото беше личен – 15 септември. Синът ми почна в първо отделение и тъкмо влязох в училищния двор и кметът ме посрещна с думите: „А, добре, че те видях! Утре трябва да отидеш до града, околийският полицейски началник те вика”. Трябва да съм да съм направил изненадана физиономия, защото побърза да ме успокои:
― Абе, разпитва ме и мене за тоя… За Пеперудата бе, отче!
Онова под лъжичката избухна, като бомба ме разтресе. Рекох си: „Стана тя…” Спах ли? Не можах да мигна!
И най-лошите ми предположения не се сбъднаха. Всичко беше по-зле. Околийски ли? Само ме посрещна и ме заведе в една стая с голи стени, маса по средата и три очукани стола. Там вече седяха, пушеха и пиеха кафе двама мъже. „Господата са от София” – подхвърли околийският и побърза да се изниже.
Гледаха ме втренчено. Единият бе черен като циганин, с тънки мустачки на земпаре и голям златен пръстен на средния пръст на дясната ръка. Другият беше дребосък и гледаше лошо през очилата с телени рамки, които все падаха от малкото му носле и той ги наместваше нервно.
Черният извади снимка и ми я подаде. В първия момент не познах човека на нея. После едва не я изтървах. Ахнах. Пеперудата! Обаче избръснат, подстриган, облечен в костюм и вратовръзка. Ако не бяха очите му, в които лудостта гореше със страшна сила, нямаше да го позная.
― Кой е този, отче?
― Пеперудата – откъсна се от устата ми.
― Нещо май ви учудва?
― Ами да… Той беше…
― Просяк?
― Да.
― Как си обяснявате тая промяна, отче?
Вдигнах рамене в истинско недоумение.
― Макар че ние знаем – сухо и многозначително подметна очилаткото.
― Дори нямам идея – разперих ръце аз.
Черния опъна от цигарата, подпря брада на дланта си замислен и изпусна дима. Другият продължаваше да ме гледа като петел бобено зърно.
― Вярвам ви. Ние имаме някаква шантава идея…
― Ние знаем – допълни дребният.
Черния го стрелна неприязнено, кръстоса крака.
― Убивал ли е Пеперудата някого тук?
Ченето ми май увисна. Побързах да го прибера. В същото време ми се стори, че се открехна някаква врата, която никога не би трябвало да се отваря, от процепа лъхна такъв студ, че целият се сковах. Успях само да изхъркам:
― Какво говорите?
― Някой си Влъчко Дудеков?
― И Вичо Куртев – строго допълни дребният.
― Те… ама те умряха от инфаркт! – едва не извиках аз.
Двамата се спогледаха.
― Значи не знаете? – въздъхна Черния.
― Щото ние знаем – натърти другият.
Черния май не беше на същото мнение. Дръпна пак от цигарата, издуха дима към колегата си и той се изгуби в него. Появи се след малко махащ с ръце и с гневни очи, но нищо не каза.
― Знаем – вятър! – процеди. – Говорихме с лекаря. Наистина са получили инфаркт. – После се втренчи изпитателно в мен и рече нехайно: – Пеперудата може ли да предизвика инфаркт у някого?
Май се олюлях. От оная врата задуха вятър. Леден, режещ. А лицето ми пламна.
― Глупости – изтърсих.
Но това беше думата, която Черния очакваше, защото очите му омекнаха и той кимна с глава.
― Мда, глупости. Виждате ли с какво се занимаваме, отче? Но следа – трябва да се провери.
― Макар че ние всичко знаем – гордо се включи очилатият.
― Заловихме Тодор Гергинов от вашето село. На разпита той призна, че е организирал атентат срещу Негово Величество Царя.
Вдигнах вежди – само за толкова имах сили.
― Използвал Пеперудата. Подстригали го, окъпали го, облекли го с нови дрехи… Развеждали го из София заедно с другия ваш селски – Васил. Дори в публичен дом го водили. После отново го върнали на предишния му хал. И когато той захленчил, обяснили му, че Царят не дава. И Пеперудата пожелал смъртта му… Три дни и три нощи правил някакви работи и Негово Величество Царят умрял.
Разперих ръце. Исках да кажа: „Ами вие знаете всъщност какво е станало”. Обаче Черния, сигурно защото беше потънал в цигарения дим, изтълкува другояче жеста ми.
― Тодор сигурно се е побъркал. Три пъти му прилагали „прилепа”. Сигурно не знаете какво е „прилеп”, отче?
― Един метод – важно обясни очилатият.
― Метод? – засмя се късо Черния. – Бой, отче, бой по стъпалата с гума от файтонджийско колело. До припадък. И никаква вода за пиене. Страшно е. Някои издържат на боя, но проговарят за чаша вода. Всичко си казват, отче. Но се случва и да фантазират. Като тоя ваш Тодор…
Той се изправи, подаде ми ръка.
― Прощавай, отче, доста време ти изгубихме. Но какво да се прави – служба.
― Трябва всичко да знаем – додаде очилатото ехо…
Къде съм ходил, докато дойде време за автобуса за село, колко съм чакал, дали съм говорил с някого… Единственото радостно нещо беше, че оная врата се бе затворила и не усещах с тила си ледения полъх от нея. Но знаех, че не е изчезнала, нещо повече – близо е. И че зад нея има не само мраз. Някъде в тъмната пустош дишаше нещо – хищно, гладно, опасно. „Помогни ми, Господи! Помогни!” – повтарях си през целия път. И когато слязох на площада, почти се затичах към храма. Клисарят го нямаше, но не бе заключил вратата. Сринах се пред иконата на Спасителя и изхлипах.
Колко се молих? Минути? Час? Или век? Не знам. Не знам…
Някой ме докосна по рамото. После усетих оня леден полъх. Сърцето ми затропа по ребрата бясно. Брадата ми затрепери. Онова – звяр ли, сатана ли – беше изпълзяло иззад вратата и се готвеше за скок. Свих врат и заплаках от страх и безсилие.
Когато чух човешки глас, радост избуя в цялото ми същество. Извърнах се бавно. Извиках изненадан.
Пеперудата!
Беше в костюма, с който го бяха снимали, вратовръзката или това, което бе останало от нея, се полюшваше на врата му. Сигурно от оня вятър… Беш брадясал и много мръсен.
Блъснах се в очите му – геени огнени.
― Студенууу – проточи. А пипирудити фъърчъът… Пък тиии… Не давъш, ъ?…
Последното, което усетих, бе мириса на сяра…