Крила
(автор: Владимир Господинов Господинов, ученик в 8-ми клас за учебната 2013/14 г. в Американски колеж в София)*
*информацията за автор и училище е добавена след приключването на конкурса по молба на автора
Понякога най-великите идеи се раждат от най-малките неща.
1.
Ръждясала вече от няколко предълги години и заменила блестящия си сивкав метален блясък с матовото на червено-кафявото, тръбата се откърти и падна върху бюрото на учения, разминавайки се с главата му едва на няколко инча.
– Проклети да са от Корпорацията! – извика професор Файзен фон Бергерет. – Проклети да са! Всичките до един!
Корпорацията по Приложна Механика бе най-богатата организация в цялата страна и клуб на най-висшите умове. Колко пъти бе кандидатствал в нея и колко пъти кандидатурата му бе отхвърляна, професорът не знаеше. Но ако човек не знаеше едно нещо, то в ума му със сигурност се бе настанило нещо друго.
Професорът познаваше всеки един от Корпорацията – разглезени млади богаташчета, най-възрастният от които едва на тридесет. „И те ще ми се наричат професори, учени, майстори и ветерани!” – възкликна на ум Файзен и миг по-късно го изрече на глас. Лицето му така се зачерви от гняв, че чиракът му – младият Били Томпсън се уплаши да не би учителят му пак да получава някакъв пристъп.
– Ще ви одобрят, господарю – учителю – каза едва тринадесетгодишното момче. – Ще видите! Умът ви е блестящ!
Блестящ или не, умът на професора бе нещото, което никой от всичките членове на Корпорацията не притежаваха в главите си.
Сто петдесет и деветима Старши членове, двеста тридесет и седем Младши членове и хиляда сто седемдесет и шестима чакащи одобрение. „Цели триста деветдесет и шестима идиоти, събрани в една организация! – каза си наум професорът. – Проклети да са, всичките до един!”
„Дори Елзер да бъде проклет! Дори той!”
Елзер Мексас бе един от така да се каже, „най-Старши” членовете на Корпорацията по Приложна Механика, макар че бе едва на двадесет и пет. Баща му бе не просто богаташ, но и един от най-влиятелните механици на света, който нито искаше, нито имаше намерения да става член на КПМ. Елзер не бе съвсем като другите от Корпорацията. Трябваше ли да каже нещо добро за него, Файзен единствено можеше да рече, че той не е толкова разглезен, колкото останалите.
Всъщност Елзер и професорът бяха добри другари. Е, не много близки, но все пак другари. Именно Елзер се бе опитал да му помогне при кандидатурата. Пръв той я бе одобрил и бе събрал за нея половината гласове от Съвета на Корпорацията,… макар и с парите на баща си.
Ала от два месеца, даже три, Файзен нито бе виждал Елзер, нито бе го чувал. Единствено един от десетките му слуги – Тим Едвард – се бе мернал в магазина на професора преди около седмица, но когато фон Бергерет се бе опитал да го заговори, младежът бързо се бе изнизал през вратата на магазинчето му за механични части и приспособления.
„Чукррък! Гррък!” – прозвуча друга тръбица, сетне се отрони и падна върху
бюрото на учения.
– Томпсън, махни тръбите, да му се не види! Веднага! – викна професорът от гняв и огорчение.
– Веднага, господарю – промълви момчето и отиде до единия от ъглите на малкия кабинет, взе метла и лопатчица и се зае да разчисти.
– Проклети да са! Чертежите ми!
Втората тръба бе паднала точно върху чертежите на Файзен, а от нея се бе разтекла гнусна и миризлива тъмна сиво-кафява, мазна помия. Линиите, ъглите, измерванията, числата – някои все още си стояха, други, уви, бяха затрупани под пихтиестата течност.
– Бързо, бре, бързо! – извика професорът с пълен глас.
Малкият Били веднага заряза метлата и лопатката, взе една кърпа и се зае да помага на учителя си в почистването.
Когато приключиха, едва една трета от чертежите бяха останали незасегнати – помията бе съсипала всичко останало. Хартията се бе намокрила толкова много, че веднага се бе разпокъсала, когато започнаха да чистят. А чертежите и числата бяха покрити с петна, които нямаше как да бъдат заличени. Всичко бе съсипано!
– Да му се не види! – провикна се професорът. Юмрукът му, облечен в тъмнокафява кожена ръкавица, се стовари бясно с все сила върху дървената маса с толкова оглушителен звук, че младият Били трябваше да покрие с ръце ушите си. – Знаех си, че трябваше да използвам пергамент за тези чертежи, знаех си!
– Но, господарю, пергаментът ви свърши преди повече от два месеца…
– Три даже! – възкликна Файзен. – Точно когато за последен път видях Елзер!
Последният път, когато професорът бе видял младия си „другар”, бе и последният му опит за кандидатстване в Корпорацията. Бе настоял да присъства на сбирката на Съвета, за да види сам какво е решението. А щом това се случи, му се бе приискало да вдигне тръбестия си пищов и да се застреля в главата с най-големия куршум, който притежаваше.
Не само че не го бяха одобрили, но и бяха изгорили чертежа му пред него самия. И на всичкото отгоре той бе от пергамент! Бяха го изгорили и превърнали в пепел за гориво на роботите – слуги и акумулаторните дъски за летене на Председателя на Съвета. Такъв срам професор фон Бергерет никога не бе изпитвал…
Бяха го направили „под претекст, че предложението е глупаво, а чертежът неясен заради многократното използване на материала преди това”. Файзен, разбира се, щеше да използва нов пергамент за чертежите си, ала той бе станал твърде скъп след появата на обикновената хартия. А бюджетът бе на свършване…
Малко бяха хората, които продължаваха да купуват механични части и машини от магазина му. Най-големият му клиент – Елзер Мексас – отдавна бе престанал да му
бъде клиент. Спонсорите му – господата Микхаил Войчепопович и Едгар Санкбекхир –
рязко се бяха отдръпнали от него, оставяйки го на произвола на съдбата.
Единствените си пари професорът изкарваше от продажбите я на някой акумулаторен пищов, я на някоя и друга месингова тръба или част за робот, ала освен че продажбите му не вървяха кой знае колко много, той дори бе принуден да намали цените си, ако искаше да спечели с нещо клиентите си и да ги накара да купуват от
него, а не от пръкналите се от нищото специализирани фирми.
Но на каквито и изпитания да бе подлаган, Файзен не се предаваше.
Дори бащата на младия Били бе поискал да намери нов учител за детето си, ала синът му го бе заплашил, че ще се хвърли от върха на Лазерната кула, ако го лишат от правото да бъде чирак на бедния професор.
– Съжалявам – рече Файзен на детето и свали увеличителните очила от очите си. – Само ти ми остана, Томпсън! Прости ми, че ти се развиках.
Близки изобретателят нямаше. Синът си бе изгубил от Пушещата болест, за която учените единствено успяха да разберат, че е дошла от една фабрика за двигатели, лазери и роботизирани части.
Жената на Файзен – красивата Елайза фон Бергерет – бе една от почти милионния брой жертви при Войната на Металите. Някакъв вирус бе похитил главната система на роботите в Столицата. Тогава машините, смятани просто за купчини метали, програмирани да слугуват на човешката раса, бяха осъзнали, че сами могат да се управляват. Голям бунт бяха вдигнали те и се бе наложило професорът да замени инструментите с пушката и меча. Вместо да остане вкъщи и да защитава жена си, заради нареждане на Министерството на Отбраната той бе изпратен в Столицата, където храбро се бе борил с подивелите машини.
А през това време, останала сама и беззащитна у дома, Елайза била разчленявана дълго и бавно от роботите – прислужници в голямото им имение…
Младият Били Томпсън се бе превърнал в единственото семейство на професора… и, изглежда, единственият близък човек, който сам проявяваше желание да прекарва времето си с Файзен.
– Рано или късно ще ви одобрят, професоре, ще видите! – провикна се с пълен глас момчето, донасяйки лопатката и метлата, за да избърше мръсотията по земята, причинена от срутването на двете тръби. – Да им се не види и пергаментът на разглезените богаташчета, господарю! Те може и да имат пергамент, но вие, както ви казах, имате блестящ ум. Никой от Корпорацията не може да се сравнява с вас.
Изхвърли боклуците в кошчето, което допреди няколко години бе представлявало торса на един от домашните роботи на семейство фон Бергерет.
Веднага след Войната на Металите, която бе започнала в тази страна, но се бе разпространила по целия свят, всички съществуващи по земното кълбо Министерства на Механиката бяха взели решение да се изключат абсолютно всички роботи и други
механизирани машини. Международният договор, който бе подписан, задължаваше държавите да изчакат минимум една година преди отново да включат роботите си. По-предпазлив, Файзен не само бе изключил роботите си, но и бе рециклирал колкото се може повече части от най-старите си машини, докато по-младите бе оставил за времето, когато опасността от втори вирус и бунт ще е отминала.
Някои роботи се бяха превърнали в кухненски уреди, други в мебели, части от
трети пък ― в украшения за дрехите на професора, Били, семейството на младото момче и най-близките другари на блестящия учен.
Механикът въздъхна тежко, припомняйки си времената, в които все още имаше приятели и хората не го отбягваха.
Най-смелите държави, убедени в силната си защитна система, бяха включили
роботите си веднага след изтичането на определения период, ала Файзен бе изчакал да минат още две години преди и той да направи същото.
Обеднял заради многото фирми за механика, създадени преди Войната на Металите, а и заради изключването на роботите и машините след борбата, професорът бързо бе успял да си върне старите клиенти и предишното състояние, ала за кратко.
От двадесет години Файзен се опитваше да влезе в Корпорацията по Приложна Механика. Приемането му в КПМ се бе превърнало във фикс идея за него дотолкова, че той неусетно бе започнал да се държи като идиотите от Корпорацията, които така ненавиждаше.
Професор фон Бергерет бе филантроп по рождение, ала след Войната на Металите, наблюдавайки как „механиците” от КПМ прахосват милиони и милиони, той бе помислил, че може би ако се държи като тях, най-сетне ще го приемат за член на Корпорацията. Ала само бе помислил така…
Уви, парите му си отидоха така бързо, както дойдоха, а той изпадна в огромни дългове, които едва успя да изплати. Хората се отдръпнаха от него или по-точно: той се отдръпна от хората. Останал без жена и син, единственото нещо, което вече имаше значение за него, бе приемането му в Корпорацията по Приложна Механика.
2.
Шепа прах падна от тавана, сетне още една тръба се отчупи и строполи върху осеяното с почти унищожени докрай чертежи бюро на професора.
– Вече не издържам! – Лицето му, досега бяло и някак спокойно, отново се изпълни с червеното на гнева. – Вече не издържам!
Файзен светкавично се изправи от механизирания си с множество парни тръби стол. Направи го толкова бързо, че креслото падна върху немития от няколко дни, покрит с разпокъсани стари чертежи и парчета от неуспели изобретения, под. Ученият сграбчи най-близкия чук – с дълга дървена дръжка и огромна черна глава – сетне разби старите, все още висящи по тавана, ръждясали тръби.
Метални късове, мазилка и хоросан се заизсипваха над главите на професора и чирака му. Уплашен от внезапната ярост на учителя си, Били се пъхна под бюрото, прикривайки главата си с ръце, за да притъпи болката, ако нещо от отломките падне върху главата му.
– Учителю, спрете! – викна момчето. – Моля ви, спрете!
Ала Файзен не се спря, докато не изби всички стари и ръждясали тръби от тавана. Щом приключи, всичко бе в метални отломъци, разхвърляни листи, мазна и гнусна пихтиеста течност.
Чак тогава професорът захвърли чука настрана и сам се строполи на колене сред
падналите боклуци.
– Ако ме бяха финансирали, кабинетът ми нямаше постоянно да се руши! – викна той. – А проектите ми щяха да се строят много по-бързо!
Свитите му в юмруци ръце се стовариха силно върху пода, ала докато
замахваше, професорът не обърна внимание къде и какво удря. Направи го чак когато
наби лявата си ръка на един ръждясал пирон.
– Да му се не види! – изстена той, гласът му, много по-силен отпреди, отекна в
стените на помещението и двамата души като че ли за миг доловиха с ушите си звуците на едно съвсем слабо ехо.
Кръвта потече надолу от раната по ръждата, по-алена и от пламък. Стенейки от болка, професорът се опита бавно да надигне ръката си от метала, на който се бе набила. Тръпки го побиваха, докато пиронът малко по малко излизаше от плътта и дебелата ръкавица, целият покрит с червената телесна течност на учения.
– Били, момчето ми, моля те, донеси вода и разтвор, за да промия раната! И бинтове! Ох, дано не хвана тетанус! Добре, че не бе дясната ръка! Ако бе тя, не знам как щях да работя.
Докато кръвта на Файзен шуртеше като фонтан от дълбоката му рана и капеше върху пода и разкъсаните чернови, ученикът се зае със задачата. Бързо донесъл поръчаните неща, той клекна до Бергерет, свали кожената ръкавица от ръката му – професорът носеше своите механизирани ръкавици само когато конструираше проектите си – сетне проми и превърза раната.
– Ах, Били, момчето ми, не знам какво щях да правя без теб! – изстена от болка ученият и прегърна младия си чирак.
Едва на тринадесет години, Томпсън от осемгодишен се учеше при професор фон Бергерет, ала въпреки петте дълги, примесени с щастие и тъга, години, това бе първият път, когато ученият се отнасяше толкова топло към него.
– Ще ви приемат в Корпорацията, учителю, ще видите! – рече момчето, обвивайки ръцете си около него.
И точно в този момент, погледнал в съсипаните скици и парчета метал на земята, професорът го видя. Твърдите отломъци от тръбите и стари, нереализирани проекти, откъслечните части от чертежи.
– Крила? – промълви професорът и прегръдката му около Били се отпусна. Двамата отново застанаха така, както когато хлапакът бе дошъл, за да помогне на учителя си за тежката рана.
– Какво? – запита момчето, учудването ясно си личеше в тихия му глас.
– Крила! – по-силно повтори ученият. – Ах, Били, момчето ми, още веднъж ще опитам за Корпорацията. Само още веднъж!
Ала когато той изрече тези думи, младежът леко се уплаши – не ги чуваше за първи път. Навярно нямаше да бъде и за последен.
3.
Пет дена бяха минали от случката с пирона, уви, болката, която професорът чувстваше в лявата си ръка, бе все така силна, както в момента на набиването. Но колкото и силна да бе тя, не можеше да сломи духа на учения.
Вече цяла нощ Файзен стоеше на стола пред бюрото си, наливайки се с чаши кафе, все едно робот се налива с петрол или газ, за да продължи да работи. Ръката го болеше, да, но той не спираше.
От около два – три часа болката бе започнала да идва на притоци и отливи – ту бе силна, ту бе слаба, а професорът умело се възползваше от отливите. Макар и да работеше предимно с дясната си ръка – особено върху скиците и чертежите, които всъщност бяха сегашното му занимание – лявата ръка също влизаше в работа, а и
болката често го разконцентрираше.
– Не, не, не! – викна професорът. – Не отново!
Тъкмо бе дошъл краят на отлива и началото на поредния приток. Ръката му запулсира и за момент погледът на учения като че ли се замъгли, но той стисна здраво зъби и предметите отново придобиха очертания и цветове. Заусеща туптенето на сърцето си много по-силно отпреди и много по-звучно, сякаш някой го бе изтръгнал от тялото му, бе го разделил на две и поставил до ушите му, но въпреки всичко то продължаваше да тупти и дава живот на Файзен.
„Сам съм си виновен – каза си той. – Вината не е изцяло само на Корпорацията. Ако не бях се правил на един от тях, нямаше да стигна до това положение – погледна чертежа, върху който работеше. Почти бе готов. Оставаше да добави само още няколко детайла и да прецени точните размери. – Перфектно е! Ако това не ги впечатли, не знам какво ще има силата, за да го направи.”
4.
Колата на професора представляваше една стара таратайка с голям и тежък акумулатор, целият обграден от тръби, краищата на повечето от които се свързваха с големия ауспух в задната част на превозното средство.
– Ще имаме изключително голям късмет, ако не се разбием някъде с тази машинария – рече професор Файзен фон Бергерет на младия си чирак, Били Томпсън, затягайки обръчите на гумите.
Приключи ли с тях, ученият разчисти набързо вътрешността на колата, погледна дали кормилото и скоростите работят, сетне покани хлапака да седне вдясно от него отпред на автомобила.
– Стискай палци, че нито съм сигурен дали ще мога да се справя, нито дали
таратайката ще се задържи достатъчно високо.
Дръпна ръчката със скоростите, настъпи педала, включи няколко от копчетата и… акумулаторът изпука десетина пъти, но в крайна сметка заработи като идеално смазан механизъм, тръбите се нагорещиха, ауспухът запуши.
Крилата на автомобила се разпериха, лампичките до кормилото светнаха в бяло, жълто, зелено и синьо, колата тръгна напред по тясната асфалтирана уличка и след няколко мига бавно и нестабилно се заиздига нагоре във въздуха. Отначало професорът едва не разби превозното средство в близките дървета, още малко и щеше да изгуби контрол над колата, но в крайна сметка овладя положението.
Старата таратайка бързо взе височината, на всичкото отгоре – безпроблемно, което най-много учуди професора, който, макар и петдесетгодишен, бе с петдесет години по-млад от колата. Извисиха се на поне две левги и половина и все пак
върховете на небостъргачите бяха далеч над тях.
– Какво ще кажеш да погледнем целия град от високо? – попита Файзен.
– Хайде – съгласи се Били зарадван, макар и да усещаше немалкия страх вътре в себе си.
– Тогава затегни по-здраво ремъците, момчето ми – предупреди го професорът,
обърна колата почти вертикално и дръпна ръчката до последната скорост.
Лампичките смениха цветовете си от бяло, жълто, зелено и синьо на жълто,
оранжево, червено и лилаво. Тръбите зад четирите седалки в колата поруменяха от горещата пара, а пушеците, излизащи от ауспуха, достигнаха тъмносив, почти черен цвят.
Червеното стана светлосиво, а металът се охлади значително много едва когато колата достигна такава височина, че премина през сърцевината на един огромен бял и много гъст облак.
– Наслаждавай се на гледката, момче! – извика професорът и Били реши, че това няма как да бъде същият човек, който страдаше заради смъртта на семейството си и заради нефинансирането му от страна на Корпорацията по Приложна Механика. – Ах, каква красота! И какъв чист въздух!
Вече сигурно бяха на поне девет левги височина. Въздухът тук бе незасегнат – чист, сякаш бе сред дивата природа на някоя огромна планина, сивите и черни мръсни изпарения от фабриките бяха далеч под крилата на колата. Ала макар чист, въздухът тук бе силно разреден – нещо, което затрудняваше дишането на двамата пътешественици, затова професор Файзен сложи както на своето, така и на лицето на Били по една озонираща маска. И двете бяха свързани с тръби към машинка в задната част на колата, разположена точно зад задните седалки, която поемаше разредения въздух и го преработваше в подходящ за дробовете на учена и чирака му.
– Не е зле за стара таратайка, нали така? – попита фон Бергерет. Гласът му, макар и ясно разбираем, излезе доста променен заради маската.
– Никак даже! – отвърна въодушевен хлапакът. – Никак даже!
Той едва можеше да си спомни момент, в който учителят му някога е бил толкова радостен. Пет години бяха изминали, откакто професорът се усмихваше така истински, както когато семейството му бе все още живо. Пет дълги години, които го бяха отделили почти докрай от социума, превърнали го бяха в същество, което рядко напускаше дома си – малък апартамент с няколко малки стаички. Някога могъщият и богат учен сега бе нищо по-различно от отбягван от повечето хора фанатик.
Били можеше да се закълне, че въпреки тъмнозлатистата маска, покриваща Файзеновото лице, усмивката му ясно си личеше. Виждаше я в широко отворените очи на професора, които радостно пресвяткваха с весели пламъчета.
Двамата погледнаха настрани – колата нямаше покрив и прозорци – и големият град се разкри под тях. Грозните металносиви, сини и кафяви върхове на високите небостъргачи пронизваха като стрели белите облаци. Виждаха се аеродуктите – огромните въздушни магистрали за колите, които единствено бяха определени от летящите станцийки, свързани една с друга само чрез изпусканите лазери. Колите рядко се движеха на височината на професорския автомобил – правеха го, за да избегнат честото явление, наречено задръстване – ала Файзен предпочиташе да лети колкото се може по-далеч от другите шофьори не за да пристигне по-бързо там, където в момента отиваше, а просто за да бъде по-далеч от тях.
Вече бяха близо, затова професорът намали скоростта. Били усети как колата започна да се движи не само по-бавно, но и по-ниско. Облаците ставаха все по-малко, а смогът под механика и чирака му – все по-тъмен. Въздухът на тази височина вече не бе разреден, ала мръсен, та затова пътешествениците продължиха напред по пътя с маски на лицата си.
Не мина много време и колата отново се движеше далеч под върховете на небостъргачите. Само ниските, високи едва около десет – петнадесет етажа, сгради на кампуса на Общината бяха най-близките постройки, над върховете на които Файзен и Били летяха. За малко да се ударят в лазер, когато се присъединиха към колите, пътуващи по един от множеството аеродукти.
5.
За щастие, този път задръстване нямаше и пътуването бе кратко. Фон Бергерет приземи колата точно до вратата на магазина, свали маската от лицето си – младият Томпсън последва примера му и също свали своята – сетне двамата влязоха в сградата, на върха на която се извисяваше надписът „Механика и механични части! Тръби, акумулатори и всякакви необходими джаджи!”
– Файзен! – провикна се радостно собственикът, дебел петдесетгодишен мъж, бутовете на когото бяха четворно по-тлъсти от тези на професора, когато клиентите влязоха. Месестите му ръце, облечени в нацапани от петрол кожени ръкавици с механизирани части по дланите и пръстите, се обвиха около гърба на учена, притискайки го към тялото на магазинера толкова силно, че новодошлият за малко да умре от недостиг на въздух. – Файзен фон Бергерет, другарю мой, колко време мина?!
Професорът само успя да потупа леко по рамената стария си приятел, когото познаваше още откакто бяха деца. Мечешката прегръдка около него се разхлаби и двамата се здрависаха.
– Прекалено много – нещо, за което искрено съжалявам, драги ми Ралф – отвърна ученият, стискайки здраво ръката на приятеля си.
Бе си мислел че когато двамата се видят, Ралф навярно ще изпрати някого от синовете си, тъй като ще му бъде твърде сърдит, задето дори не му се е обадил през всичкото изминало време. За последен път се бяха видели преди повече от пет – шест месеца, а професорът последно бе чул за него преди три седмици, когато чиракът му бе дошъл в магазина за части за поредния проект, който КПМ за пореден път бе признала за глупав и нечовешки.
– Как си се променил само! – каза му Ралф. – Когато се видяхме предишния път, косата ти все още бе черна, а сега… сега е като от сребро, покрито на места с бял като риза сняг. – Потупа го по гърба и се вгледа в лицето му. Ясно видя, че нещо го мъчи, ала само взирайки се, не успя да разбере какво е то, затова попита: – Какво те мъчи, приятелю? Изплюй камъчето, ще ти олекне!
– Не, не, нищо ми няма, в това можеш да бъдеш сигурен… съвсем нищичко –
отвърна Файзен. – Ти как си?
– Баща на вече не две, а цели три деца! – отвърна радостно магазинерът. – Много ми стана мъчно, че не успя да дойдеш на празненството, ала знай, че няма да питам какво те е възпрепятствало, тъй като съм сигурен, че е било нещо от изключителна важност, другарю мой.
И точно в този момент професор фон Бергерет си спомни, че измежду всичките сметки той бе получил и писмо от стария си приятел, че му се е родило момченце и че го канят на празненство, за да го отпразнуват. Ученият, разбира се, така и не бе отишъл. Времето си бе прекарал в разработване на нови проекти, за да бъде приет в Корпорацията по Приложна Механика. „Да, нещо от изключителна важност, няма що!” – едва не каза на глас той.
– Как е Файзен? – насили се да попита професорът. Бе прочел писмото съвсем бегло, ала ясно помнеше, че са кръстили новороденото дете на него.
– Вече на два месеца – отговори Ралф. – Направихме му онзи тест, за който прочетохме. Тръгна първо към чука и гаечния ключ. Явно ще става механик, също като баща си.
– Добър и умен, също като него. – Професорът като че ли се насили да се усмихне. Не можеше да повярва, че някога разговор с най-добрия му другар би му дотегнал. „Дотолкова ли съм се отделил от обществото? – запита се той. – Дотолкова ли съм се променил, че вече не ми е приятно да прекарвам времето си с други живи същества?” – Как вървят продажбите? – побърза да смени темата.
– Уви, не на добре. Клиентите ми стават все по-малко и по-малко. Виждаш ли ги онези тримата, дето обсъждат онзи двигател там? Те са ми първите клиенти за деня… Или по-точно ще бъдат, ако все пак решат да купят нещо, ама, така като гледам, май – май няма лесно да се навият – За момент млъкна, но погледна към Файзен и попита: – Какво се е случило на ръката ти?
– Неприятна случка с чук и пирон.
– Надявам се да не е нещо сериозно…
– И аз. Случайно да ти се намират акумулаторни батерии и панзарен дефлексор?
– Да, да, разбира се! – отвърна Ралф. – Преди около седмица някакъв тип на име
Елзер Мексас дойде и каза, че иска да ги купи, но понеже ми бяха последните, а доставчикът ми няма да ми донесе нови до края на идния месец, а и понеже реших, че може да дойдеш и кажеш, че ти трябват такива, реших да ги запазя за теб.
– Би ли ми ги показал?
– Да, да, разбира се!
С магазинера начело, тримата веднага потеглиха към склада, но преди да влязат в него, Ралф нареди на осемнадесетгодишния си син да го замества за малко.
– Все още ли се опитваш да влезеш в КПМ-то? – попита той Файзен.
– Уви, да – едва доловимо промълви професорът.
– Частите за проект, с който ще кандидатстваш, ли ще ги използваш?
– Да.
– Тогава ти гарантирам, че ще ти предложа само най-доброто качество! Давам
ти и гаранция, че с тях изобретението ти ще работи перфектно, а ти веднага ще бъдеш приет за най-новия член на Корпорацията по Приложна Механика.
Не след дълго се озоваха пред една голяма прашасала дървена кутия. Ралф остави другарите си при нея, като само след миг се завърна с нов неотварян пакет акумулаторни батерии и ключ, с който отвори кутията. А когато го направи, на изкуствената светлина на лампите лъсна чист и гладък с идеално полирана метална повърхност панзарен дефлексор.
– Най-доброто качество, което някога може да ти бъде предложено! – рече собственикът, щом всички ги видяха. На лицето му се изписа широка от ухо до ухо усмивка, виждайки как очите на младия Били Томпсън станаха големи като яйца. Забеляза, че дори старият му другар Файзен също не скрива изумлението си.
– С това, драги ми приятелю, всеки ще бъде приет за Президент на КПМ! – рече професор фон Бергерет. Машинарията бе истинска наслада за очите му. Отдавна не бе виждал каквото и да е в толкова добро качество.
Бавно запрокарва длани по студената метална повърхност на дефлексора. Чувстваше стоманата като от лед под топлата си кожа. Толкова гладка, толкова добре полирана, толкова красива и запазена! Магазинът на Ралф в действителност предлагаше ако не най-добрите, то със сигурност едни от най-добрите части за каквато и да било машина. „С подобна стока е цяло чудо, че бизнесът му не върви!” – каза си Файзен, но тогава се досети, че фабриките бяха виновни за това нещо.
– Колко ще струва? – попита той.
– Хиляда и двеста – отговори приятелят му. – Но за теб, другарю мой, с една трета намаление, което ще да направи осемстотин.
– Благодаря ти, Ралф, наистина много ти благодаря! – рече той и стисна здраво ръката на единия от най-близките си приятели. – Правиш ми огромна услуга, за която не мога да ти опиша колко съм ти благодарен!
– За когото и да било ― никога, но за теб – винаги! – каза му Ралф. – Познаваме се открай време – още откакто бяхме малки дечица. Това е един от малкото начини, по които мога да ти се отплатя за всеки път, когато си ми помагал.
6.
Колкото и да се опитваше, професор Файзен не можеше да прикрепи жичката така, както трябваше да бъде. Това сигурно бе десетият му опит. Спои я със синьозеления пламък на горелката, ала безуспешно, тъй като още при първия лек натиск, който ѝ оказа с пръсти, тя се откърти и падна на пода.
– По дяволите! – възкликна той. – Една проклета жица не мога да закрепя!
Направи още два опита, ала уви и те бяха напразни. Ученият едва се сдържаше да не си скъса вече започналата да побелява и от старост, и от притеснения коса. Единственото му успокоение в момента бе, че поне панзарният дефлексор работеше.
И работеше!: лампичката светеше не в жълто, не в зелено или червено, а в светлосиньо – със същия нюанс на кристално чистата морска и океанска вода,… когато тя все още бе такава.
Светът, в който професор Файзен живееше – суровата реалност, а не някоя измислена приказка с феи и духове – никак не бе розов. Около хиляда години преди Войната на Металите човечеството било сполетяно от Апокалипсиса.
Нито тогава, нито сега, макар и след всичките изминали столетия, има хора, които знаят какво точно се е случило. Никой не знае кой го е причинил, нито пък колко време е траело. Просто всички знаят, че се е случило.
Всички знаят, че преди хиляда години всичко изведнъж изгаснало и настанал непрогледен мрак. Звездите не се виждали, луната, слънцето – нямало ги. Нямало и електричество, така че хората не могли да създадат изкуствено осветление. Ала това не продължило няколко минути или няколко часа. Не, не продължило дори няколко дена… а цели десет години.
Цели десет години хората се лутали из гъстия мрак на земята безцелно, опитвайки се да открият поне една искрица, с която да върнат светлината. Опитвайки
се да оцелеят. Ала всичко било напразно…
… докато не ги открили те…
На единадесетата година (сред милиардите, заклещени в непрогледната тъма земляни имало такива, които в крайна сметка успели да прогледнат в тъмното и измислили система, чрез която да отброяват изминалото време) се появили другите, от лампите на космическите кораби на които извирали светлини във всички цветове на нещо невиждано от вече десет години – дъгата. Случващото се било истинска наслада за очите на представителите на човешката раса, тъй като смятали, че ако никога повече не видят светлина, малко по малко еволюцията ще ги превърне в къртици.
Никой не говорел езика им, нито пък другите говорели човешкия език, ала още при първата среща между двете нации било постигнато споразумение. Пришълците щели да вземат всичко, което поискат, а земляните щели да получат най-ценния дар на всички галактики – светлината. Така и станало.
Новодошлите идвали и си тръгвали десетки не, а стотици пъти, като всеки път взимали от човешката технология, докато накрая не взели и последната част от нея. Накрая взели и водата от всички морета и океани, а останалите празнини напълнили с черна слузеста пихтия. Нямало вече морски живот – нямало вече риби, водни бозайници, корали. Жестоко споразумение, ала човешката раса получила светлината, без която никой организъм не може да оцелее.
Грешка направили хората – прежестока и преглупава грешка, заради която страдали столетия напред, ала именно светлината ги избавила от мъките им.
Десетки години учените, професорите, механиците и всички други представители на своите професии се лутали по земята, опитвайки се да си върнат обратно това, което човечеството някога притежавало. Пришълците им взели технологията и морската вода, ала спомените и мечтите оставили,… но и никога повече не се завърнали на Земята.
Някои смятали, че може би така ще бъде по-добре. Че това е нов шанс за човешката раса – нов шанс да се докаже и просперира, нов шанс да прави най-присъщото за хората нещо: да сътворява.
Ала каквото и да мислели хората, колкото и да се трудели, дори след хиляда години не успели да си върнат това, което някога имали. За морската вода били сигурни, че никога повече не ще я видят, но въпреки всички премеждия продължавали да таят надежди за технологиите си.
В крайна сметка успели да си ги върнат – или по-точно да ги сътворят наново – ала това вече не били същите технологии, които някога имали. Не били същите, защото хората били принудени да повторят историята си. Нямало човек, който да помисли, че хиляда години ще минат като миг.
Напротив – хилядата години им се сторили още по-дълги, защото сега хората знаели, че мине ли това време, те отново ще бъдат същите като преди. А чакаш ли нещо, мислейки си колко дълго е времето, така само чакаш още по-дълго.
Хората сътворили нови машини – някои наподобявали предишните, ала само леко, тъй като изтеклият милениум изтрил почти всички спомени за предишната слава на човешката раса от умовете на представителите му, но повечето били съвсем нови и току-що измислени, не толкова добри колкото първите, но никой не можел да ги
сравнява, тъй като нямало жив човек, който да ги помни.
– Ах! – провикна се Файзен. – Не отново! – Жичката за пореден път падна. – Защо се случва? – запита се той на глас, вглеждайки се в изобретението. – Може и да пада, защото не ѝ е там мястото.
Осъзнал грешката си, професорът отдели частта, над която в момента се трудеше, от машината и се зае да поправя тръбите, които щяха да насочват парата от двигателя към механизма, задвижващ всичко.
– Влез! – рече силно ученият, когато на вратата на кабинета му се почука. – Свърши ли работата, за която те изпратих? – попита той, щом видя, че Били носеше акумулаторните батерии в ръцете си.
– Да, господарю – учителю…
– Само учителю! – прекъсна го Файзен фон Бергерет. – Не си ми роб, нито пък аз съм ти господар. Живеем в демократични времена все пак… колкото и да са изкривени те и системата на управляващите – Заби единия от пироните точно в момента, в който часовникът на дясната му механизирана ръкавица подсвирна, за да подскаже колко е часът. – Всичките ли ги изпразни? Ако има и съвсем малко електричество в тях, знай, че нещото ще гръмне.
– Няма да гръмне – рече младият чирак, подавайки му батериите. – Празни са.
– Добре – каза професорът. – Знаеш къде са инструментите, така че, моля те, по-бързо им извади сърцевините.
– Дадено!
7.
Едва пет дена минаха от началото на работата и крилата вече бяха готови. Здраво построени, а тръбите по тях се свързваха идеално с двигателя.
Професорът няколко пъти провери дали всяко едно нещо по машината е в изправност. Изключително много време отдели и на смазването на механизма от зъбчати колела – прекалено много дори, защото по едно време той стана твърде мазен и
дори тренираните ръце на Файзен за малко щяха да изпуснат творението. Провери и дали тръбите, свързващи крилата с двигателя не са се продупчили случайно по време на работа. За щастие не бяха и когато се убеди, че машината е готова, професорът реши да я изпробва.
Като първи пункт избра върха на сградата, в която живееше – нито твърде висока, нито твърде ниска. Щом достигна върха ѝ с Били, ученият закрепи изобретението на гърба си, разпери крилата, застана на ръба… и полетя.
8.
– Господа, господа, моля ви, джентълмени сме все пак, затова, моля ви, нека се държим като такива – рече Джоузеф Арбенхаузер, опитвайки се да въведе ред сред настаналата какафония дали професор Файзен фон Бергерет може или не може да представи изобретението си. – А като такива ние трябва да защитаваме честността, правотата и, разбира се, равнопоставеността. Като Президент на Корпорацията по Приложна Механика и Председател на Съвета ѝ казвам, че той може и трябва да ни покаже творение си.
– Благодаря ви, господин Президент – рече ученият, опитвайки се да не издаде, че е разбрал престореното поведение на мъжа в другия край на масата.
– Моля, моля, не ме прекъсвайте – побърза да продължи първият. – Подобно поведение никак не се толерира сред членовете на Корпорацията. Така, нека се върна на думата си: всеки един от нас ще види машината, която професор фон Бергерет е решил този път да ни представи. Съветът ще обсъди с обикновените членове дали тя може да бъде полезна и накрая ще гласува пред всички вас. Помнете, господа, че за да влезе някой тук, той трябва да събере гласовете на абсолютно всеки един член на Съвета на КПМ. Без изключение! А сега нека всички ние затаим дъх в очакване представянето на новия проект на нашия доста стар познат.
В залата настана гръмък смях, но ученият се направи, че не го чува. Само се направи обаче. Имаше чувството, че звуците на всички тези смеещи се идиоти рано или късно ще спукат тъпанчетата му. Спрямо Правилника на Корпорацията никой член – бил той от какъвто и да е ранг – не може да се отнася по подобен начин с когото и да е на сбирка. Това, разбира се, не бе накарало Джоузеф да се въздържи от шегата си. Нито пък го бе принудило да скрие самодоволната усмивка от лицето си. Файзен не можа и да не забележи как лицата на току-що пристигналите членове на делегацията, изпратена от Париж, за да присъства на сбирката на главния клон на Корпорацията, са се зачервили като домати от смях. Дори Елзер се смееше, но ученият не можа да прецени дали смехът му е истински, или престорен.
– Още от зората на съществуването си хората са мечтаели… – започна възрастният професор, изправяйки се от стола си.
– … да дойде краят на тази сбирка, та да се приберат? – запита Жан Жерафиан, представител на Франция в Съвета на главния клон на КПМ. Гръмък смях отново отекна в залата.
– Мосю, мосю, моля ви – рече Арбенхаузер, едва сдържайки се да не се засмее, –
няма да толерираме подобно поведение. Моля ви, запазете си каквото имате да казвате
за след представянето – Изрече думите си с усмивка от ухо до ухо.
– Не, мосю, макар че предложението ви никак не е лошо – продължи Файзен, опитвайки се да не обръща внимание на французина. – Още от зората на съществуването си хората са мечтаели да летят.
– Та нали затова са ни самолетите, хеликоптерите, колите, цепелините? – попита Жерафиан, правейки се, че не е чул забележката на по-висшия от него.
– Да летят като птици – побърза да добави ученият. – И сега, и преди Апокалипсиса хората не са имали тази възможност. Да, те също са имали машини като нашите. Да, те също са могли да се реят из височините. Ала не като птици. Не са могли да усетят волността на летенето, защото са се носели между стени от метал, пластмаса и дърво – Усети, че устата му е пресъхнала, затова отпи няколко глътки вода от стъклената си чаша. Надигна я и я остави обратно на мястото ѝ с лявата си ръка, ала каквито и упражнения да правеше с нея, полза нямаше, тъй като откакто я наби на онзи пирон в кабинета си, не я усещаше. Можеше да я използва, даже идеално му свършваше работа, ала усещането в нея така и не се завръщаше. Въпреки всичко професорът не губеше надежда. – Вярвам, че аз открих решението на този проблем, ала за да ви го демонстрирам, ще ви помоля да излезем навън и да се качим на цепелина.
– Излагация, която дълго ще помним! – промълви Жерафиан и почука по масата с черния си като катран бастун, увенчан на върха с голям кървавочервен рубин и макар гласът му да бе тих, ехото го разнесе из голямата зала от край до край.
Всички до един станаха от местата си и се понесоха към изхода – дълга редица от хора, облечени в тъмнокафяво, черно, метално-сиво и метално-синьо. Нямаше двама души от членовете на КПМ, които да носят едно и също облекло. Нямаше и двама души, механизираните аксесоари на които да са едни и същи.
– Потегляй! – провикна се Арбенхаузер на машиниста (капитана) и само след няколко мига огромните тръби в задната част на цепелина запушиха с тъмносив дим.
Нещото трудно можеше да се нарече цепелин – по-точно бе голям кораб с прикрепен към върха още по-голям парен балон, но каквото и точно да представляваше съоръжението, то не полетя, докато няколко от подчинените на машиниста момчета не отвързаха въжетата, придържащи го към входа на залата, в която заседаваше главният клон на Корпорацията по Приложна Механика.
– Господа – започна Файзен, щом се издигнаха на голяма височина, – представям ви небето – мястото, където властват предимно птиците. Това е тяхното царство. А както онези същества бяха пришълци в нашия свят преди хиляда години, ние и преди, и сега сме пришълци в този все още недостъпен напълно за нас свят. Може би някой ден хората ще еволюират и ще имат крила. Може би някой ден втори Апокалипсис ще ни сполети, ала този път ще изгубим светлината за прекалено дълго време и навярно тогава ще се превърнем в къртици. В крайна сметка всичко е възможно, което ще рече, че невъзможни неща няма – Подпря се леко на парапета на летящия кораб с лявата си длан. Отново никакво усещане. – Имаме кораби, хеликоптери, цепелини и какво ли още не. Дори нашите коли летят. Изглежда, Апокалипсисът само ни е направил добро, защото сега сме много по-развити отколкото преди него. Ала въпреки всички неща, които сме изобретили, ние не можем да се понесем във въздуха, без да сме притиснати сред метал, дърво и пластмаса. Не можем да летим, без да има стени около нас, били те на автомобил или нещо друго.
Въздушно течение подхвана кораба и пасажерите на борда му леко подскочиха. Вятърът задуха силно и няколко от членовете на Корпорацията трябваше да задържат с ръце шапките си, за да не паднат от главите им. Един все пак не успя и вятърът отнесе баретата му надалеч.
– Моето изобретение ни позволява тази волност, която досега никой от нас не е усещал – рече Файзен. – Били, моля те, вземи го – рече той на своя чирак, подавайки му красивия си черен цилиндър с прикрепен часовник с верижка и очила за по-ветровито време, когато бързият и силен вятър не позволява голяма видимост на очите без подходящи спомагателни уреди.
Младият ученик пое в ръцете си шапката му, сетне помогна на учителя си да отмести бялото покривало от изобретението.
– Представям ви своите крила! – рече професорът. – С тях ще отидете навсякъде за кратко време!
Изобретението бе красиво, много добре измислено, аеродинамично и леко.
Въплъщаваше се в тъмнокафява метална кутия, в която механикът умело бе вградил панзарният дефлексор, ориентиращ машината за посоката, механизма от зъбчати колела и парния двигател с множество тръби, някои от които изпускаха навън парата, с която цялата машина се задвижваше. По повърхността на боядисаната стомана бе гравиран надписът „Крилата на професор Файзен фон Бергерет”.
Множеството тръби, излизащи от нея, свързани една с друга с болтове и укрепени със зъбчати колела, които им позволяваха да се свиват и развиват, представляваха основата на крилата. Същинската им част бе твърда метална конструкция, тънка и лека, с прикрепени дълги бели птичи пера.
– Разбира се, демонстрация – рече ученият. Били веднага му помогна да сложи изобретението на гърба си, както и предпазната шапка на главата си. Файзен натисна един бутон и само след миг се понесе във въздуха. – С това не ще трябва повече да пътувате по аеродуктите, не ще трябва да извисявате колите си над небостъргачите, за да откриете по-пряк път.
– Пълна загуба на нашето време! – провикна се Джоузеф Арбенхаузер. – И, изглежда, на доброкачествени мате…
Ала преди да довърши изречението си, професорът дръпна един малък лост, прелетя над френската делегация и хвана Президента на главния клон на КПМ под мишниците, сетне го издигна високо във въздуха, кръжейки около цепелина.
– Никога не сте ме признавали! – извика ученът. – Никога! Нито дори веднъж! Крадяхте от моите идеи, въпреки че ги отричахте и ги наричахте глупави.
– Това е лудост, Файзен! – простена Арбенхаузер. – Пусни ме веднага!
– Така да бъде – отвърна фон Бергерет и закръжи по-бързо около кораба. – Само кажи къде.
– Пусни ме! Пусни ме! На две левги височина сме! Ще стана на кюфте долу!
– Признай ме!
– Признавам те!
– По-силно! – настоя Файзен. – По-силно! Нека всички те чуят! – викна
професорът и застана на едно място, докато крилата се размахваха. Бе на около два фатома от останалите. Никой не можеше да ги достигне.
– Винаги сме те признавали! – провикна се Джоузеф. – Винаги, ала не ти го казвахме! Не го и споменавахме, защото знаехме, че е така, но не искахме да разбереш! Винаги сме те признавали за много повече от всички нас взети заедно!
– Така да бъде – рече ученият и хвърли Президента на КПМ на борда на кораба. Той се приземи, удряйки главата си в твърдите дъски. От носа му потече кръв. – Така да бъде – повтори крилатият изобретател, грабна чирака си и полетя надалеч.
9.
Джоузеф Арбенхаузер завинаги бе изгонен от Корпорацията по Приложна Механика. Неговото място бе заето от Елзер Мексас, който реформира Правилника на КПМ, правейки го достъпен за всички с добри идеи и премахвайки хора като предишния Президент – сиреч почти всички от главния клон.
А главният герой на нашия разказ? В крайна сметка нещата се развиха много добре за професор Файзен фон Бергерет. Бариерите между него и социума се строшиха завинаги и механикът отново стана приятел със стария си другар Елзер, а когато предишните му спонсори разбраха за новото му изобретение, те решиха, че са се държали глупаво и неморално и отново започнаха да го финансират. Всъщност дори го бяха предложили за нов Президент на КПМ, ала Файзен бе отказал в полза на приятеля си. Вместо това основа нова организация, която задмина Корпорацията по Приложна Механика. Той отново се сдоби с предишната си слава и богатство, та дори ги задмина. Били Томпсън продължи да му бъде чирак, а професорът започна да му обръща много повече внимание, виждайки големия потенциал в него.
Раната от пирона, уви, така и не зарасна и ученият бе принуден винаги да носи специализирана ръкавица на лявата си ръка. Тя не се втвърди за щастие, ала изобретателят, останал завинаги в историята със своите Крила, никога повече не успя да почувства как кръвта тече в жилите ѝ.