Как умират идеалистите
– Надявам се не е нужно да Ви напомняме колко усилия и пари са инвестирани във Вас, не бива да забравяте и на кого дължите всичките привилегии, на които се радвате днес. Това прави бъдещите провали не само неприемливи, но и недопустими! – С ледено студен тон подчерта финансовият директор на „Лапис Ентърпрайс”. – Но, с оглед на това, че досега сте оправдали немалка част от нашите очаквания, решихме, че неубедителното Ви представяне на преговорите с анаксите се дължи на временна преумора и натрупано напрежение. Предвид ситуацията няма да бъдат взети… съответните мерки.
Последвалото мълчание беше прекъснато от Главния директор на външната политика:
– Не ни разбирайте погрешно, господин Дрю, на нито един от нас не му е приятно да е в това положение, но друг начин няма. И ако искате да запазите работата си, ще е добре да приемете, че животът не е справедлив.
– Съдбата на човечеството е във вашите ръце – допълни с добродушна усмивка третият възпълничък директор, докато си играеше с кристалния черен пръстен, който всички директори и заместник-директори бяха задължени да носят. С това връзката се разпадна и трите фигури, съставящи борда на главните директори, се разтопиха във въздуха.
Въпреки че конферентният разговор беше приключил преди повече от минута, Дейвис Дрю все още стоеше неподвижно в центъра на кабинета си. Треперейки, той избърса потта от челото си, заобиколи махагоновото бюро и се строполи на стола. Дали и другите двама заместник-директори се чувстваха така… измамени?
– Махни затъмнението на прозорците – уморено заповяда Дейвис на компютъра, като обърна стола си с лице към безкрайния град отвън.
Стотици хиляди небостъргачи изникнаха на хоризонта. Неслучайно точно тази планета беше столицата на хората в Млечния път. От хилядолетия човечеството мечтаеше да създаде град-планета, символ на креативността и възхода на своята раса. И ето, най-после и тази мечта падна под унищожителната сила на новото време. Твърде бързо мечтите се превръщаха в реалност. Хората спряха да ходят, спряха да се радват на живота, заети с неуморното препускане напред към някаква, никому неизвестна, но желана от всички, цел. Строят се звездолети, планети, слънца. Вместо Бог се появиха квантовите компютри, а Библията беше заменена с компютърни кодове на бинарни езици. Каква красота, нали! Само че всички виждаха как се изпускат поводите на живота. Една грешка означаваше гибел на планета, един недообмислен ход – война с извънземна раса. Хората се бяха качили нависоко, а оттам падането е фатално. Желанието на човечеството да бъде част от Великите извънземни раси се сбъдна. В резултат хората се оказаха въвлечени в междузвездна война, навярно започнала още по времето, когато на старата Земя някоя маймуна е открила как с се чупят орехи с камък. За съжаление връщане назад нямаше. Трябваше да се избере страна – губещият, но благороден съюз на почти всички разумни раси или Древните – жестока извънземна раса, която заробваше и унищожаваше всяка по-слаба раса, дръзнала да й се изпречи на пътя. А хората с наивността си попадаха точно в това описание на “по-слаба” раса и сега изпълняваха всички капризи на Древните. Човечеството лазеше на четири крака пред тях.
Но и самият Дейвис беше допуснал същата грешка. Искаше да бъде успял, велик, признат. Е, признаха го! Дадоха му директорски пост, престиж в обществото и огромна заплата, която дори не знаеше за какво да изхарчи… А беше толкова изненадан, когато в класацията на “Най-успелите хора в света” видя своя снимка и под нея надпис, който гласеше: “Безгрижният, добродушен и красив богат ерген: мечтата на всяка жена”. Спомни си, че тогава с глас се беше смял, толкова гръмко и силно, колкото би си позволило само едно дете. Но този смях беше различен. В него се долавяше горчивината от разочарованието, че светът далеч не е розов. Този негов “успех” си имаше цена. А тя беше в пъти по-голяма, отколкото можеше да заплати. Бяха му доверили тайни, заради които му се налагаше да спи на светната лампа; тайни, заради които пиеше най-силните приспивателни, които някога са произвеждани. Това, разбира се, се отрази и на физическото му здраве – на 30-годишна възраст косата му вече беше почти бяла, а на лицето му трайно се бяха появили множество бръчки. Не за това беше мечтал. Не за това, по дяволите, се беше борил с кръв и пот. Кому е нужен такъв живот?!
След като даде последни команди на компютъра, заместник-директорът се изправи, облече палтото си и тръгна към личния си панорамен асансьор. Когато вратата се отвори, градът изникна в цялото си величие. Докато етажите главоломно се сменяха, Дейвис се усмихна от спомена за първото си пътешествие към своя кабинет. Тогава беше толкова щастлив от повишението, че едва на шестстотния метър над земята, обърна внимание на факта, че се придвижва с бясна скорост в абсолютно прозрачен асансьор. Разбира се, веднага след това бе съжалил за откритието си, както и за вкусния обяд, изяден непосредствено преди екстремното изживяване. Интересно, дали ако знаеше цялата истина, която се криеше зад привидното лице на компанията, би приел поста? Дали би могъл да живее спокойно след наученото?
Пиукането на асансьора, достигнал наземния етаж, върна служителя в настоящето. Дейвис прекрачи прага и любезно поздрави холограмата във фоайето. За щастие голямата приемна зала на „Лапис Ентърпрайс” беше пуста. Преди дни, когато тя гъмжеше от хора, той имаше неблагоразумието да каже добро утро на винаги учтивата дама-холограма, изпълняваща функцията на портиер. В резултат по-голямата част от множеството, което го чу, замлъкна, а след това, докато стигне до асансьора, беше съпроводен от погледи, които недвузначно го определяха, ако не като луд, то поне като човек със сериозни психически проблеми. И наистина, неговата постъпка се равняваше на това да попиташ ваза как се чувства днес или да отправиш комплимент към часовник на стената. Неясно защо, за разлика от повечето негови познати, служителят на компанията изпитваше известни затруднения в това да приеме всички онези интерфейси като предмети, а не като истински хора.
– Компютър, би ли извикал платформа – разсеяно поръча заместник-директорът, докато си обличаше палтото.
− Вече е направено, г–н Дрю – проехтя във фоайето гласът на женския интерфейс – чака Ви пред главния вход.
– Едва ли е за мен – объркано погледна Дейвис към стъкления вход, пред който наистина имаше свободна платформа. – Не съм викал такава.
– Така е – потвърди жената. – Извика я директор Прайс.
Тук нещо определено не беше наред. Заместник-директорът прекрасно съзнаваше, че заради провалените преговори трябваше да се оттегли за малко, както любезно му беше намекнато по-рано, но чак толкова явно да го гонят!
– Компютър, къде трябва да ме отведе тази платформа?
− Нямам информация, сър – усмихна се още по–широко интерфейсът на рецепцията.
Очаквайки този отговор, служителят въздъхна и примирено се насочи към чакащата го платформа. Въпросната платформа приличаше удивително на голяма палачинка, в центъра на която някой откачен дизайнер бе сложил ярко червен диван и масичка, в тон с дивана. Палачинката беше оградена с оскъден парапет, сложен там по-скоро за красота, отколкото поради някаква друга цел. След появата на силовото поле парапетите се оказаха напълно излишни, но така и никой не се нагърби със задачата да ги свали, а и след като вдъхваха и увереност у хората, никой не сметна за нужно да предприеме нещо.
– И за къде летим? – поинтересува се отново Дейвис, като се настани се в прекалено мекия диван.
Макар и да не очакваше отговор, той все пак го получи.
– Разбира се, към ЗП–0, сър – прозвуча отнякъде гласът на палачинката. Веднага след това тя се отлепи от земята и с лекотата на танцьор се устреми към далечните облаци, левитирайки ловко между небостъргачите.
„Разбира се?!” Това все пак обясняваше голямата планинска раница небрежно поставена върху отвратителното диванче. ЗП, всъщност, беше съкратено наименование за защитен парк. Тези зони се появиха, когато градът завзе по-голямата част от планетата и се оказа, че ако човек постоянно е затворен между бетонни блокове, то той рано или късно полудява. Повечето от по-големите компании имаха такива собствени паркове. „Лапис Ентърпрайс” също не правеше изключение. Доколкото знаеше заместник-директорът, галактическата фирма разполагаше с двайсет такива парка. Проблемът беше в това, че номерацията на парковете започваше от едно, а не от нула. Какво пък, след такъв тежък ден вече му беше все едно.
След тричасов полет, летящата платформата най-после започна да се снижава. В далечината под тях имаше пустиня. Пясък, скали, жега и още пясък. С това се изчерпваше природното богатството на обкръжаващата ги картина.
– Тук не слизам! – сбърчи вежди Дейвис. – Благодаря за разходката. Видяхме, оплюхме и хайде сега да се връщаме. Като се замисля, нямам нищо против гадното време и мръсния въздух в града. Даже вече започнаха да ми липсват.
– Нямам такива заповеди, сър – оповести палачинката.
− Е, вече имаш! Обръщай! – Дейвис се замисли. Контролният панел беше защитен. Нямаше как да пробие силовото поле около него, нито пък да го изключи от разстояние. А дори и да го направеше, той беше стратег, политик, демагог, но не и програмист. Нямаше никаква представа как да накара летящия затвор да обърне. Единствената му надежда беше в така наречената абсолютна заповед – команда, подчиняваща всяка технология, произведена от човечеството. Разбира се, би настъпила всеобща анархия, ако всички я знаеха, но за радост, той беше от малцината просветени.
– Компютър – произнесе високо заместник-директорът. – Продавам банани и калорични понички на пазара в Охоморо.
– Радвам се за Вас, сър! Няма срамна работа – вежливо отвърна летящата платформа.
Постепенно Дейвис започна да се паникьосва заради пренебрегването на абсолютната заповед, но все пак си отбеляза наум, за когато се върне в цивилизацията, ако въобще се върнеше, да нарита задника на остроумния програмист, измислил фразата. Платформата спря във въздуха. От високоговорителя в диванчето се чу глас. Този път човешки.
– Радвам се да ви приветствам в ЗП нула. Аз съм началникът на тази зона. Често ме наричат и управителят на Рая – засмя се на собсвената си шега началникът на зоната. – Навярно сте малко притеснен и се чудите защо сте тук. Спокойно! Мога да Ви уверя, че нищо лошо няма да ви се случи – тук директорът на ЗП нула спря в очакване някаква реакция от служителя на „Лапис Ентърпрайс”, но след като такава очевидно не последва, управителят на Рая продължи със същия патетичен тон. – Сега ще ви помоля да затегнете колана, защото това малко ще Ви пораздруса.
Дейвис не знаеше за какъв колан говореше директорът, но все пак се вкопчи в тапицирания подлакътник на диванчето. Цялата палачинка се разтресе. Сетне внезапно замръзна и отново продължи своето спускане, но този път далеч не толкова плавно. Явно ги бяха прихванали с някакъв лъч и сега хората долу, където и да беше това “долу”, управляваха летящата пратформа. Бяха на около сто метра над земята, когато безлюдният пейзаж изчезна. Огромната холограма се разпадна – изчезнаха пясъчните дюни заедно с голите скалисти участъци. Дейвис се намираше над обширна зелена гора, разкъсвана тук-там от реки, езера, котловини и степни поляни. Точно към такава поляна се бяха насочили. С меко, но определено притеснително “туп”, платформата докосна земята. Във въздуха се носеше приятно ухание – на шишарки, на смола, на цветя, но най-вече на живот.
И наистина, дори и без да се ослушва или оглежда, Дейвис усети живота, който кипеше в това забравено от Бога място. Усмихна се ясно, широко и ведро, така, както можеше само едно дете преди да “порастне”. Легна върху младата зелена трева, още мокра от далечната сутрешна роса. Загледа се в лазурносиньото небе, вслуша се в звуците на гората и дълбоко вдиша от този вълшебен аромат. Сякаш искаше да запази завинаги този толкова прекрасен и непознат за него свят. Защо пък да не “бутилира едно вино от глухарчета”, което внинаги да му напомня за този странен ден. С едно дълбоко поемане на дъх служителят ня „Лапис Ентърпрай” се сля с вековните борове, с нежната птича песен и се понесе над студените планински поточета. Макар и само за малко успя да забрави за всичките си проблеми. Какво значение имаше тук, че анаксите не приеха сделката – не одобриха извличането на така важния кристал за „Лапис Ентърпрайс” от тяхната родна планета. Какво значение имаше, че точно заради тази търговия между компанията му и Древните – най-старата и безпощадна извънземна раса – човечеството все още съществуваше. Тук вселенските проблеми бяха изгубили силата си, прекланяйки се пред върховната мощ на дивия, свободен живот. Клепачите на заместник-директора натежаха. Топлите слънчеви лъчи се разляха върху него, като го караха да си представи топлотата и уюта на майчината прегръдка. Светът изчезна, загубен в бездната на безвремието. Служителят на „Лапис Ентърпрайс” потъна в меката зелена трева.
Вечерният вятър тръгна на лов. Пропълзя по краката. Покатери се до гърба и накрая достигна сърцето, като заби ледените си зъби в него. Дейвис потрепери и се събуди. Слънцето вече чезнеше зад хоризонта. Горските сенки растяха с всяка секунда. Ясното синьо небе се отдръпна като театрална завеса и разкри мрачния декор на същинското действие. Гръм. Светкавица. Покой. Капка дъжд, след нея втора. Заваля. А вятърът – разгневен, разярен, преви дървета, изпочупи клони. Като видяха идващият Ад, всички живи твари се впуснаха да търсят подслон. Ужасена, гората притихна в очакване на своята неизбежна съдба на жертва. Светкавица разкъса небосвода. И подобно на чупенето на хрущял, един исполински бор се разцепи и пламна. Заместник-директорът, който досега безучастно наблюдаваше апокалиптичната картина, се сепна. Реши да послуша инстинкта си и се втурна през глава да търси убежище. Избра едно от по-големите дървета и задъхан спря под короната му. След поредната светкавица преразгледа избора си за подслон. Спомни си, че беше видял по-висок рид в покрайнините на степта и с последни сили се затича към него, в търсене на пещера или поне на някаква вдлъбнатина, където да изчака бурята да отмине. Докато тичаше към скалите, вятърът неумолимо свистеше около него. Служителят на „Лапис Ентърпрайс” прескочи поредното дърво, паднало жертва на унищожителната стихия, провря се между два избуяли шипкови храста, които раздраха ръцете и лицето му, и задъхано продължи към рида. Дейвис не успя да спре навреме заради набраната инерция и се подхлъзна на мократа трева, като се претърколи през глава и падна в дерето пред скалите. Устременото спускане приключи в един насрещен бор, който се огъна при удара с падащия човек. Олюлявайки се, заместник-директорът се строполи, падна на земята и се загледа в бързо помръкващото нощно небе.
Дейвис изкрещя и отвори очи. Беше изгубил съзнание за повече от няколко часа. От бурята нямаше и следа, но студеният вечерен вятър не му позволи да се порадва на откритието си. Не чувстваше крайниците си. Полека се изправи като се придържаше към дървото. Разтри вкученените си пръсти и се огледа. Луната, която сега беше увиснала високо в небето, едва осветяваше околностите. Черните сенки сега изглеждаха по-сребърносиви, призрачни. Отвестната скала пред него продължаваше от двете му страни, докато не се загуби в мрака на нощта. В търсене на пролука Дейвис Дрю продължи по протежението на скалата. Загърна се в мръсното, разпокъсано палто, като внимаваше да не се спъне отново в тъмнината.
Вече беше ходил повече от час, когато забеляза бързо сгъстяващата се около него мъгла. Той не беше страхливец или поне си налагаше да вярва, че е така, но нещо не беше наред. И проблемът далеч не беше само в мъглата и тъмнината. Сега, когато бурята беше отминала, гората трябваше отново да се изпълни със звуци. А тя мълчеше. Глухата тишина беше дошла заедно с мъглата. Дейвис най-после стигна до пролука в рида. Щеше да я пропусне, ако не се беше спрял, за да почине наблизо. Пролуката в скалата приличаше повече на отворена рана, отколкото на пещера. Заместник-директорът се изправи. Не биваше да се застоява прекалено много на едно място, ако не искаше леденият вятър да го доразкъса. Триейки длани една в друга, служителят на „Лапис Ентърпрайс” съжали, че не беше взел планинската раницата от летящата платформа. В процепа беше тъмно, и вместо да осигурява защита от вятъра, там той като че ли се засилваше. Това беше възможно само ако от другата страна също имаше отвор.
Привлечен от любопитство и тласкан от безизходица, Дейвис прекрачи в пролуката. Чувството беше ужасно! Прорезът в скалата беше точно толкова голям, че да мине човешка фигура. Сякаш беше направен специално за него. Ледена тръпка пропълзя по тялото му. Наложи си да не мисли за това, така или иначе цялата тази работа с платформа, която не се подчини на безусловната заповед, със ЗП–0 и внезапната буря, беше достатъчно объркана. Освен това, къде бяха хората, които го насочваха към мястото? Къде беше този „така наречен” Управител на Рая – началникът на зоната? Твърде много въпроси засега оставаха без отговор. Веднъж да се измъкне, Дейвис си обеща, че ще се погрижи, който и да стои зад всичко това, да си получи заслуженото. Той се промуши през втория отвор и излезе от пещерата. Противно на очакванията му, от другата страна нямаше вятър. Пръстенът с черния камък, който досега дори и не бе съзнавал, че още носи, запари. Също толкова бързо, колкото се беше появила и мисълта за него, чувството изчезна, изместено от невероятната гледка, простираща се пред служителя на компанията. Високите скали всъщност заграждаха малка уютна долина – отчасти залята от мъглата, която тук беше по-гъста.
Шум от прохода зад него накара Дейвис рязко да се обърне. Нещо вървеше подире му. Не!… Тичаше към него. Каквото и да бе то, заместник-директорът нямаше намерение да го изчака и побърза да открие начин да мине през рида. Втурвайки се напред, той прескочи няколко метра надолу, докато не достигна дъното на долината. Тук определено мъглата бе още по-плътна. Все едно тичаше във вода. Запъхтян, служителят се опря на едно дърво. Някой го наблюдаваше. Не виждаше кой, но чувството бе толкова натрапчиво, че просто не можеше да бъде сбъркано. Ужасеният човек затаи дъх в очакване на развръзката, но след като нищо не се случи, с бавна крачка продължи напред. Така или иначе, ако онова нещо го искаше мъртъв, вече да го е убило.
Боже Господи!… То беше пред него. Или поне неговата сянка. Сянка на богуров.
Една от първите цивилизации, с които се бяха сблъскали хората. „Лапис Ентърпрайс” почти веднага, разбира се, не без известна помощ от Древните, беше сключила сделка за извличането на черния камък от тяхната планета. Богуровите поразително много приличаха на мечки, но най–ужасяващото в тях беше усмивката им. Макар и застрашително изглеждащи, в технологично отношение те не бяха по-напред от хората от 20 век. Това не само че не ги правеше опасни за другите разумни раси, но и много от междузвездните народи дори и не предполагаха за тяхното съществуване. Това бе добре за компанията, тъй като никой така и не направи връзка между извличането на черния къмък и озверяването на тази разумна раса.
Година след изчерпването на залежите от камъка, нещо се беше променило в тях. Навярно промяната бе започнала много месеци преди това, но тогава човечеството имаше предостатъчно проблеми, за да обърне внимание на второстепенна, изостанала раса. В началото всичко започнало с изолирани случаи на психологически отклонения. Богуров бил разкъсал домашния си любимец или изпочупил някоя обществена сграда без видима причина. Нищо толкова сериозно, което би могло да загатне за всички онези ужаси, които тепърва предстояха да се случат. В рамките на няколко седмици тези прояви зачестили. Това в засекретените доклади на „Лапис Ентърпрайс” било наименувано като първа степен на лудостта (ПСЛ). Всичко се променило, когато в детска градина едни възпитател полудял и изял почти всички деца, преди да успее да се намеси полицията и да го убие. Този инцидент сложил началото на втората степен на лудостта (ВСЛ). Неговото разгласяване по информационните канали на планетата сякаш отприщило потисканата от разума в продължение на хиляди години жестокост. В рамките на няколко месеца цялата планета била заляна от кръвта и вътрешностите на богурови от всяка държава, от всеки континент. И тогава, преди окончателното изчезване на вида, оцелелите богурови се превърнали изцяло в животни. С това се достигнала и последната степен на лудостта (ПСЛ).
Дейвис Дрю замръзна. Черната фигура изрева. Човекът забеляза, че тя не беше обърната към него. По-скоро към друга сянка, която се намираше на няколко метра встрани. С крайчеца на окото си различи, че това беше фигура на Батарец. Втората раса, загубила своя интелект след дейността на междузвездната човешка компания. С риск да го забележат служителят на „Лапис Ентърпрайс” спринтира с всички сили през гората. Не знаеше къде отива, но вече не го и интересуваше. Искаше само да се отдалечи възможно най-много от тези призрачни представители на изчезналите ивънземни раси. Сякаш някой нарочно беше докарал всички разумни извънземни видове, които „Лапис Ентърпрайс” беше изтрил от лицето на света. А може би това беше просто кошмарен сън, създаден от неговата гузна свест! Дяволски реалистичен, кошмарен сън.
Заместник-директорът на външната политика разбираше, че договорът с Древните беше единственият начин да оцелее човечеството. Съзнаваше, че ако друга възможност съществуваше, то тя отдавна вече да е била открита от неговите предшественици, но въпреки това той се разкъсваше вътрешно. Затова и се беше провалил на преговорите с анаксите. Просто не искаше да е отговорен за изчезването на поредната разумна раса. Това го побъркваше – всеки ден, всеки час. Нямаше да издържи още дълго. Не знаеше кога, но лудостта скоро щеше да спре да блъска по вратата и щеще да открие пролука, през която да се вмъкне. И тогава само смъртта би успяла да му помогне. Като по сценарий на някой долнокачествен филм на ужасите от мъглата, започнаха да изникват кървави злобни очи. А после и фигурите на техните притежатели. Всички те до един бяха представители на раса, която „Лапис Ентърпрайс„ беше превърнала в стадо животни. Този факт като че ли не изненада служителя на компанията. Той знаеше, че рано или късно някой отгоре тегли чертата и тогава започваше Страшният съд. Явно бе негов ред да отговаря за грехове си. Дейвис Дрю се изненада на хладнокръвието, с което прие съдбата си, а след това се усмихна на изгряващото слънце, затвори очи и изрецитира на глас:
“Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба
Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по–хубав
от песен
по–хубав от пролетен ден…”
Когато отвори очи, лъчите на новото слънце вече бяха разкъсали оковите на тъмнината. С нея се бяха изпарили и всички онези озверели извънземни. От натрапчивия ужас нямаше и следа. И тогава пред заместник-директора на „Лапис Ентърпрайс„ изникна малка зелена полянка. След години, когато си припомнеше отново това невероятно приключение, Дейвис щеше да се почуди какво бе станало с гората, с извънземните и мъглата, но сега, както и във всеки сън, поредността и логичността на случките нямаха никакво значение. Ярко зелената трева лениво се поклащаше при всеки повей на вятъра. Наблизо напевно клокочеше поточе, а някъде в далечината отекваше и птича песен. По средата на това райско кътче седеше човек. Той немощно ръчкаше с клонче умиращия огън пред него. Виждайки непознатия, старецът се загърна в дрипавото си палто и махна на Дейвис да се приближи. Служителят на компанията вече се бе примирил с безумието на този кошмарен сън и с бавна крачка се доближи до огъня.
– Добре дошъл в Защитен Парк 0 – дрезгаво заговори непознатият. – Моите поздравления – стигна до тук въпреки всичко, а това не е малко. Винаги съм вярвал в теб. Ако съдя по обърканото ти изражение и идея си нямаш кой съм аз, нали?
Дейвис приседна на тревата и доближи изтръпналите си пръсти до почти изгасналия огън. После погледна отново стареца. Беше го виждал някъде – имаше нещо в очите му, нещо толкова познато, но всичките му опити да се сети кой е неговият събеседник се провалиха.
– Всъщност имам няколко догадки – отвърна най-накрая заместник-директорът. – Вие сте Феята на зъбчетата, Дядо Коледа или всеизвестният белобрад старец, познат като Господ Бог.
– Винаги съм харесвал това чувство за хумор. Дори и в най-тежката ситуация пак е забавно – подсмихна се непознатият.
Горе, в розовото небе, изкряска сокол, в знак за поздрав към новия ден.
– Навярно вече си се досетил, че това не е реалността – продължи старецът, пъдейки с ръка поредния комар. – А къде си в момента е само избор на лична трактовка. Няма да се впускам в детайлни обяснения, тъй като цялата зона ще се разпадне още преди да съм ти разказал и половината от това, което знам. С две думи: с помощта на твоя пръстен с черния камък, аз създадох тази зона, за да мога да поговоря с теб и да те предупредя, че Древните ще поробят целия свят. Когато създадох зоната, те усетиха, че нещо не е наред и, както може и сам да се досетиш, не бяха очаровани. В резултат имаме малко време преди да я разрушат.
Сякаш в подкрепа на думите му цялата земя под тях се разтресе и силен грохот разкъса привидното спокойствие.
– Както казах, нямаме много време. Дейвид, трябва да се научиш как да използваш камъка. От това зависи бъдещето на цялото човечество, ако не и на всички разумни раси. – Тук старецът умишлено замълча, за да придаде по-голяма тежест на думите си. За съжаление без успех, защото и служителят на „Лапис Ентърпрайс „беше учил няколко години риторика и ораторско майсторство. – Не се доверявай на никого, разбра ли! Най-малко на директорите. Те до един са замесени. Задължиха всички по-важни членове на организацията да носят черния камък, за да могат Древните да следят дейността на фирмата, – при вида на изражението на заместник-директора, старецът сбърчи чело и продължи, – трябва да ме изслушаш преди да е станало твърде късно и докато тук все още е безопасно.
– О, така ли! – през зъби каза заместник–дирокторът, като едва се стърпяваше да не скочи върху непознатия. – А това да те отвлекат на несъществуващо място, където да се разрази буря и да те преследват озверели, от години изчезнали, извънземни раси е безопасно, така ли?! Слушайте, господине, не Ви знам кой сте, а и пукната пара не давам, за да разбера, но съм на ръба да полудея, а Вие ми нареждате какво да правя! Искате от мен да Ви кажа добре, няма проблем ли? Вие сте луд! Побъркан психопат!!!
– Така ли! – изправи се непознатият старец, като се извиси над вече изправилия се заместник-директор поне с една глава. – А аз ли съм онзи, който се тъпче с приспивателни и сънува кошмари вече няколко години? Или може би аз съм този, който трепери пред шефовете си само и само да не му се скарат, а г–н Дрю?! Ще те помоля да си мериш приказките. Дори нямаш представа през колко неща минах, само за да мога да поговоря с теб за пет минути!
Всичко притихна. Главата на Дейвис щеше да се пръсне. Кокалчетата на ръцете му вече бяха побелели от стиснатите юмруци. След всичко това сега му оставаше и да слуша обезумял старец, който си позволяваше да му се кара и да го поучава.
Напрегнатото мълчание беше нарушено от нов трус. Този път по-силен от предишния. Служителят на „Лапис Ентърпрайс„ и непознатият се спогледаха. И двамата затаиха дъх.
След малко старецът се прокашля.
– Извинявай, Дейвид, не си дадох сметка колко странна и непривична е тази ситуация за теб. Извънземните, за които говориш, навярно са били създадени от Древните, за да не допуснат да стигнеш до тук. Предполагам, че те са използвали собствените ти страхове и кошмари, но, както изглежда, са те подценили – старецът се пресегна и бащински потупа онемелия служител на компанията. – Съжалявам, че си бил принуден да се изправиш срещу тях, но, така или иначе, човек рано или късно трябва да се изправи срещу страховете си. Това, което имам да ти казвам обаче, е много важно и не е просто фантазия. Древните скоро ще проникнат тук, не знам още колко дълго ще издържи илюзията, която създадох. Те са се раздвижили, Дейвид. Ще поробят целия свят, ако не ги спрем, разбираш ли! Ти трябва да се научиш как да използваш черния камък. Няма друг начин да ги спреш. Дори и всички раси да се обединят срещу тях, пак няма да успеете да ги спрете. Не и преди да разберете как да използвате черния камък!
– Вижте, дори и да сте прав и всичко, което казвате да е истина, никой за двеста години не е разбрал какво представлява проклетия черен камък, а камо ли да го използва. Вие искате от мен невъзможното. Съжалявам, но трябва да Ви разочаровам. Напразно сте си загубили времето и усилията, за да говорите с мен. Дори и да исках, не мога да Ви помогна. Намерете си друг спасител на света.
– И просто ще се откажеш – невярващо възкликна старецът. – Дори няма да се бориш. Сам знаеш какво се случва с расите, когато бъдат победени от Древните. Съюзът не може да ги спре. Никога ли не си се питал как така при всяка атака Древните побеждават или как, когато дори ги изненадаме, те успяват само за няколко дни да преструктурират целия си флот, разпокъсан из Галактиката. Със сигурност знаем, че не използват електромагнитни вълни, за да се свързват и изпращат съобщения. Никога не сме прихващали такъв сигнал, а дори и да е бил изпратен, той не обяснява как ескадрила от техни бойни кораби, отдалечени на няколко светлини години от разразилата се битка, променя курса си в рамките на няколоко часа. Нищо не може да е по-бързо от скоростта на светлината, не и ако има маса. Дори и да използват кораби, които да изкривяват пространството, не биха успели за толкова кратко време! Как го правят тогава?! Отговорът е пред очите ти – носиш го всеки ден на ръката си. С него те комуникират без значение на какво разстояние се намират едни от други. Точно заради това и всички директори в „Лапис Ентърпрайс„ са задължени да носят пръстени с черния камък. Но докато ти безропотно изпълняваш техните заповеди, аз открих начин не само да попреча на Древните да проникнат в мислите ти, но и как да ги подслушвам без те да ме засекат. Е… или беше така, докато не създадох зоната. Ето защо, когато сме толкова близко до успеха, точно ти не можеш да се откажеш! Ти не си такъв, знам го много добре.
– Ти дори не ме познаваш. Няма как да знаеш какъв съм! – възпротиви се все още скептичният заместник-директор.
– Напротив, нали аз те създадох, неблагодарник такъв! Не исках да ти го казвам, но ти си никой, Дейвис, и като мое творение си задължен да изпълняваш. И представа си нямаш през какво минах, за да ти осигуря живота, който имаш ти. Много е лесно да се криеш зад амнезията. Живял си някъде на далечна планета, ударил си си главата и хоп – изведнъж си заместник-директор в най-голямата човешка фирма в света. Нека ти разкажа една интересна история. Нека ти разкажа кой всъщност си ти!
Дейвис пребледня. Непознатият нямаше как да знае кой е! Той лично се беше ровил с години в архивите на всяка човешка колония, търсейки своето име, което да му подскаже нещо за миналото му, но не беше открил нищо в продължение на години усилени проучвания.
Сякаш прочел мислите му, старецът се усмихна. Тази усмивка Дейвис асоциира с изражението на масов убиец-психопат преди да убие поредната си жертва.
– Живяло някога едно щастливо семейство на отдалечена планета. Хората там решили да се откъснат от света и да заживеят спокойно и мирно. За няколко десетилетия те превърнали тази далечна планета в утопия, но да се върнем към нашето семейство. – Непознатият се прокашля и заговори с дрезгав, шепнещ глас. Глас, с който бабите разказват на внучетата си приказки за древния свят на герои и зли змейове. – Бащата бил рибар и докото ходел за риба, жена му шетала вкъщи. Приготвяла софрата, замитала пода и чакала съпруга си да се прибере. Минали години и им се родили близнаци. Две красиви момченца. Дълги години двамата братя играели безгрижно и – за ужас на всички – често пъти правели всевъзможни пакости. Макар и известни с белите си, цялото градче ги обичало. Никой не могъл да устои на тяхната лъчезарна, невинна, детска усмивка. Хората казвали, че са родени под щастлива звезда и че, ако човек се вгледа в техните очи, можел да види цял един прекрасен свят – чист и неопетнен от живота. Но… смъртта е многоръка и, колкото и далеч да избягаш, тя пак ще те намери. Протегнала тя костеливите си ръце и достигнала дори и до това утопично, затворено, щастливо общество. Майка им се разболяла. Болест, която от години се лекува на всяка човешка планета с необходимите медикаменти и апаратура. Тази човешка колония обаче била различна. Там хората отрекли технологията, парите и вече установения ред. За тях всичко това било ерес, сатанинско проклятие. И каква ирония само – тъжно се взря старецът в своите треперещите, жилести ръце, – бащата, който бил един от основателите на обществото, се обърнал към съвета на гражданите с молба да му се отпуснат пари, за да може да отиде на друга планета, където да излекуват жена му. Съветът отказал, като дори и не дал обяснение защо. Така планетата на мечтите се превърнала в зла мащеха за това семейство. Неуморно бащата се молел на Съвета, ден след ден обикалял своите приятели и търсел пари, които после щял да върне. Не е трудно човек да се досети, че ако на такава планета хората се занимават със замеделие, животновъдство и рибарство, те печелят единствено, за да задоволят своите жизненоважни нужди.
Тук непознатият разказвач спря. Пъхна ръка под овехтялото си палто и извади метално шишенце. Старецът отпи и си накваси устните. Преди отново да продължи, заместник-директорът на „Лапис Ентърпрайс„ разпозна шишенцето. Това беше неговото шишенце. Той имаше същото! Единственото нещо останало от забравеното му минало.
– Докъде бях стигнал…, а, да. Тук започва истинската история за това как умират идеалистите и как оцеляват реалистите. Минала година, здравето на майката на двете момченца се влошило и не след дълго тя умряла. Бащата се пропил, спрял да ходи за риба. Вече не бил онзи добър, усмихнат мъж, който винаги поздравявал рано сутрин на път за работа, а вечер след молитва, целувал своите две приказни момченца за лека нощ. Онзи мъж умрял заедно с жена си. Умрял, забравяйки за двете момчета, които имали същата усмивка, същите очи, като неговата любима съпруга. Не след дълго парите свършили. Не винаги имало храна на трапезата. Двете деца спрели да ходят на училище и пламъкът в техните красиви очи угаснал. Свършило хубавото време. Зимата не била забавна, а студена. Пролетта не била красива, а влажна и кална. Лятото не било символ на безгрижие, а на усърден труд. Есента пък – предвестник на смъртта и на безкрайния цикъл на това мизерно съществуване, който започвал отначало. Една вечер бащата не се върнал. Минали седмици, месеци, а него го нямало. Съседи и приятели на семейството помагали на двете деца, но нищо не било както преди. Единят близнак не се отказал, не се отчаял, загърбил своите мечти за приключения в необятния свят и нарамил такъмите на баща си. Обещал на брат си, че ще се върне богат, че вече няма да е необходимо да живеят от подаянията на близки и приятели! Заминал, но нещата не се оказали такива, каквито си ги представял. Никой не го взел на работа, а баща му така и не го научил на занаята си. Слънцето вече чезнело зад хоризонта, бавно потъвало в морето, а близнакът така и не събрал сили да се върне при брат си. Откраднал една лодка и заплувал към края на света. Дърпал веслата докато вече запъхтян, останал без сили. Тогава съзрял слънцето. То все така потъвало в дълбините на морето, без да се интересува от несправедливата съдба на това щастливо семейство. Тогава отчаяното момче взело едното гребло и започнало да удря водата, крещейки и проклиняйки Бога, света и живота. Задухал вятър. Приливът дошъл. Бесните вълни обърнали лодката, а момчето не можело да плува.
Минали три дни и когато то не се върнало вкъщи, брат му разбрал, че вече е сам на този свят.
Старецът въздъхна и отново заръчка огъня. Продължи историята, но тя вече не звучеше като приказка, а като горчиво разкаяние на човек, загубил всичко, превърнат от живота в чудовище.
Момчето не искало такъв живот и бързо взело решение. Не било трудно. Вратата на къщата на съседите не била заключена, а и защо въобще в такова прекрасно общество някой да заключва врата?! Златният свещник и всички пари на стареца, който от години живеел там сам, били в едно от чекмеджетата на скрина. Планът бил лесен за изпълнение, но като всеки план, и този не бил съвършен. Кучето се разлаяло – то било от онези малки и много гласовити песове. Близнакът го изритал веднъж, втори, трети път. На края то спряло да лае и заскимтяло, дишайки тежко, а после спряло и да диша. Но вече било късно. Кучетата на съседите подели лая и огласили цялото градче. Единственият човек, останал жив от някога щастливото семейство, не се поколебал. Нямало връщане назад. Кухненските ножове били подредени на плота пред печката. Момчето взело един. Приближило се тихо, но бързо към леглото на стареца. В мрака разбудилият се човек дори не видял сянката, която се носила към него.
– Спрете! Моля Ви, спрете – с немощен глас прошепна Дейвис Дрю. Бучката в гърлото му го задушаваше. Сякаш той самият беше там. Сякаш той беше отчаяното момче, стискащо в потната си длан кървавият нож.
– Чуй поне края – рече старецът, загледан в новото, вече изгряло слънце. – Той е най-интересен, най-важен.
Бездушният човек взел торбата с парите, ножа и се върнал вкъщи. Преоблякъл се, измил се, но на излизане видял бащиното сребърно шишенце. На слабата светлина, хвърляна от свещта, видял върху неговата огледална повърхност отражение на чудовище. Собствения си лик. И тогава си обещал, че ще стане Велик, ще изпълни мечтите на брат си и на всяка цена ще направи света по-добър. Взел сребърното шишенце, за да му напомня за какво се бори. След това отчаяното момче имало късмет. С още кръв, измама, неуморен труд и изключителна доза късмет се изкачило до върха. А там – на върха, пак по ирония на съдбата, го чакали вместо мечти и добродетели, още убийства и лъжи, но този път в името на човечеството. Човечеството, което превърналото се в мъж момче, презирало от цялото си сърце. И тогава се появил добродушният Дейвис Дрю, служител и заместник-директор на „Лапис Ентърпрайс”, въплъщение на мечтата на онези две нещастни хлапета.
Дейвис беше стъписан. Неподправен ужас се четеше в очите му.
Целият плувнал в пот, служителят на „Лапис Ентърпрайс” се изправи на крака, които едва го крепяха.
– Бъркате ме с някого. Аз не съм този, за когото говорите. Грешите. Не съм убиец! – изкрещя заместник-директорът.
Непознатият кимна.
– Да, Дейвис, аз не говорих за теб – спокойно дума по дума рече чудовището. – Ти не си убивал никого. Аз говорих за себе си.
Заместник-директорът притаи дъх. Съсухрените стари пръсти всъщност бяха остри израстъци. Туловището на кошмарното създание беше покрито от шипове и дълбоки, гнойни рани, в които плуваха дълги, бели паразити, наподобяващи червеи. Тогава устата на чудовището се изкриви в гротескно подобие на усмивка. – Виждаш ли как изглежда човекът, мразещ себе си. Аз не бях такъв. Животът ме погуби. Не ме гледай с отвращение, Дейвис. Тръгнал си по моя път – когато със зъби и нокти се бориш всеки ден, когато в приятеля откриеш предател клет, когато нямаш дом, в който поне за малко да избягаш от безпощадния свят, се превръщаш в това. За теб, Дейвис Дрю, животът тепърва започва. Още имаш избор. Ти си целенасочен, добър, учтив, винаги усмихнат, мислиш първо за другите, а после за себе си. Ти си всичко, което аз исках да бъда, но не успях, или по-скоро – ти си всичко, което аз някога бях. Аз те създадох и ти си прекрасен, но докато ти живееше моя живот и се радваше вместо мен, аз успях да разбера как работи камъкът на ръката ти. Затова нямаш право да се откажеш. Затова ще се бориш с всички сили, не заради мен и моето семейство, а защото все още вярваш в справедливостта и обичаш този проклет свят. Създадох тази зона, този сън, за да ти покажа силата на камъка. Разказах ти всичко това и защото исках поне един човек да ме помни, а и ти имаш право да знаеш кой си.
Поредният трус разтърси гората. Пейзажът се начупи като строшено стъкло. Парчетата се откъсваха и с трясък се пръсваха, когато достигнеха земята. А зад тях се прокрадваше нищото, изяждащо цялата илюзорна реалност.
– Сбогом, Дейвис. Едно тяло е твърде тясно за две личности, а от нас двама ни ти повече заслужаваш да живееш. Пожелавам ти успех и дано постигнеш своите мечти. Забавлявай се и за мен.
След тези думи кошмарното създание – момче от далечна, утопична планета, което някога бе имало бъдеще, плясна с ръце и всичко се окъпа в светлината на яркото слънце.
Дейвис изкрещя, падайки от стола в кабинета си. В последния момент, преди да си разбие главата в пода, се хвана за махагоновото си бюро, като едва не го обърна. Бавно се изправи, олюля се и пак се строполи на земята. Този път остана да лежи на нея с утехата, че ако сградата не се срине, няма къде повече да падне. С опакото на дланта си заместник-директорът избърса потта от челото си. Тогава забеляза пръстена с черния камък, който пареше и сякаш туптеше като живо същество на ръката му. Заместник-директорът на „Лапис Ентърпрайсза” започна да се смее истерично. След като се успокои и си наложи да диша бавно, за да не припадне, Дейвис Дрю се изправи. Този път без инциденти. За щастие, като заместник-директор на външната политика, Дейвис лично познаваше много влиятелни хора, измежду които и лидерът на една организация. Чрез нея правителството можеше да бъде информирано за начина на употреба и функциониране на черния камък, а самият Дейвис щеше да изчезне за известно време.
Дълги години хората гледаха нагоре и бленуваха за необятността и чудесата на Вселената. След векове технологично развитие и хиляди брилянтни учени, пожертвали живота си за каузата, човечеството успя да разкъса оковите на гравитацията и прекрачи границата, наречена небе. То напусна своята люлка – Земята – и “вече порасналите хора” се отправиха на пътешесвие към света на сбъдналите се мечти. Свят, за който наивните мечтатели не бяха готови. Сега след толкова безнадежни години, с глава сведена пред по-развитите раси, един човек бе открил искрица светлина в тъмната нощ. Искрицата се разгоря в надежда, а надеждата запламтя и се превърна във вяра. И така, както удавникът не би пуснал своята сламка, измислената личност Дейвис Дрю, заместник-директор в една междузвезна фирма и най-вече човек, нямаше абослютно никакво намерение да се предава, а щеше да гори ярко с пламъка на бленуваната свобода.
Дейвис се извиси над хилядите небостъргачи от своя малък стъклен дом и тихо каза:
“Светът може и да е ужасно място, където детските мечти са просто далечни миражи, но тепърва му предстои да се запознае с мен.”